Стивън Кинг
Под купола (144)

14.

— Кой е този? — прошепна Лиза. Пръстите й отново си играеха с египетския талисман. Джулия си помисли, че ако продължава в този дух, верижката съвсем скоро щеше да се скъса. — И какво всъщност правят там?

— Опитват се да ни освободят — отвърна й вестникарката. — И явно са си взели поука след грандиозния провал тази сутрин, защото забелязвам, че вече го правят тихомълком. — Тя пристъпи напред. — Здравейте, полковник Кокс! Аз съм любимата ви главна редакторка. Добър вечер!

Щом я зърна, усмивката на Кокс леко избледня (но съвсем леко, констатира тя със задоволство).

— Госпожице Шамуей. На живо сте още по-красива, отколкото си ви представях.

— Виждам, че добре владеете изкуството на лъ…

От Кокс я деляха не повече от три метра, когато Барби внезапно я сграбчи за раменете.

— Какво има? — сепна се тя.

— Фотоапаратът! — Напълно бе забравила, че виси на врата й, докато той не го посочи. — Цифров ли е?

— Да, взех го от Пит Фрийман — каза и тъкмо щеше да попита „защо“, когато сама се сети: — Смяташ, че Куполът ще го изпържи, нали?

— В най-добрия случай. Спомни си какво стана с пейсмейкъра на шериф Пъркинс.

— Мамка му! — възкликна тя. — Мамка му! Дано старият ми „Кодак“ да е в багажника!

Междувременно Лиза и Кокс се гледаха по начин, който според Барби означаваше само едно — взаимен интерес.

— Какво сте ни приготвили сега? — попита библиотекарката. — Пак ли някоя експлозия?

Кокс се поколеба.

— Може да сте напълно откровен с нея, полковник — обади се Барби. — Ако не й го кажете вие, аз ще го кажа.

Мъжът от другата страна на невидимата преграда въздъхна.

— Настояваш за пълна прозрачност, така ли да разбирам?

— И защо не? Ако този път се получи, жителите на Честърс Мил ще ви пеят хвалебствени химни до зори. Има само една причина да не искате да им разкриете истината и тя е, защото така сте свикнали…

— Не. Така ми е наредено от началниците ми.

— Но те са във Вашингтон — отвърна Барби. — А журналистите са в Касъл Рок и в момента повечето от тях сигурно гледат платените порноканали в хотелските си стаи. Тук сме само ние, най-дребните пиленца.

Кокс отново въздъхна и посочи към нарисувания четириъгълник върху повърхността на Купола.

— Това е мястото, което мъжете в защитни облекла ще третират с експерименталното ни химично съединение. Ако имаме късмет, киселината ще разгради материята на Купола и ще можем да отворим пролука, както се отваря пролука в прозорец, след като изрежеш в него правоъгълник с нож за стъкло.

— А ако нямаме късмет? — попита Барби. — Ако при разграждането на Купола се отдели някакъв отровен газ, който убие всички ни? Затова ли носите противогази?

— Всъщност — обясни Кокс — учените смятат, че по-скоро киселината може да провокира химична реакция, която да доведе до запалване на невидимата преграда. — Той забеляза потресеното изражение на Лиза и побърза да добави: — Обаче смятат, че вероятността да се случат подобни неща е минимална.

— Могат да си го позволят — обади се библиотекарката, докато въртеше медальона си. — Нали няма да бъдат обгазени или опечени…

— Разбирам тревогата ви, госпожо…

— Мелиса — каза Барби. Изведнъж му хрумна колко важно е Кокс да разбере, че затворниците на Купола са истински хора, а не няколко хиляди анонимни данъкоплатци. — Мелиса Джеймисън. За приятелите — Лиза. Тя е градската библиотекарка. Освен това е консултант в гимназията и мисля, че даже води и курсове по йога.

— Наложи се да се откажа от тях — усмихна се плахо жената. — Не ми оставаше време за тях заради другите ми задължения…

— Много ми е приятно да се запознаем, госпожо Джеймисън — усмихна се и Кокс. — Вижте, мисля, че заслужава да поемем този риск…

— Ами ако бяхме на друго мнение? — попита Лиза. — Бихте ли загърбили тази операция?

Той предпочете да се въздържи от конкретен отговор.

— Досега не са забелязани никакви признаци на саморазграждане или отслабване на това нещо. И ако не успеем да го пробием, ви очаква дълъг период на заточение.

— Имате ли някаква представа какво може да го е предизвикало? Изобщо някаква хипотеза?

— Не — поклати глава полковникът, ала погледът му се стрелна встрани по такъв начин, че Ръсти Евърет веднага би се сетил за последния си разговор с Големия Джим.

„Защо ни лъжеш? — помисли си Барби. — Пак ли защото така си свикнал? Какво обичаха да казват военните — че цивилните са като гъбите, затова ги дръж на тъмно и ги храни с лайна…“ Да, може би това обясняваше всичко. Обаче продължаваше да се чувства изнервен.

— Силна ли е? — попита Лиза. — Тази ваша киселина — силна ли е?

— Доколкото ни е известно, това е най-корозивната киселина от всички съществуващи подобни съединения на света — отвърна Кокс и библиотекарката бързо отстъпи назад.

Кокс се обърна към мъжете с космическите на вид скафандри:

— Готови ли сте, момчета?

Те вдигнаха палци. Зад тях напълно бе замряла всякаква активност. Войниците стояха неподвижно с ръце върху противогазите си и наблюдаваха с интерес мъжете със защитни облекла.

— Тогава започваме — обяви Кокс. — Барби, предлагам ти да отведеш двете си красиви спътнички поне на петдесетина метра от…

— Вижте звездите! — възкликна внезапно Джулия. В разтреперания й глас се долавяше нещо като суеверен страх. Барби видя в смаяното й изражение момиченцето, което навярно е била преди трийсет години.

Той също погледна нагоре и различи Голямата и Малката мечка, както и Орион. Всички съзвездия си бяха на местата… само дето изглеждаха размазани и се бяха обагрили в розово. Млечният път приличаше на разтеглена дъвка, изплюта върху нощното небе.

— Кокс — прочисти гърлото си Барби, — виждаш ли това?

Набитият мъж вдигна поглед към притъмнелия небосвод.

— Кое? Звездите ли?

— Как ти изглеждат?

— Ами… доста ярки, но това си е нещо нормално, като се има предвид, че регионът не е от ярко осветените… — Изведнъж му хрумна нещо и той щракна с пръсти. — Вие какво виждате? Да не би да са си променили цвета?

— Красиви са — промълви Лиза. — Но в същото време ме плашат.

— Розови са — заяви Джулия. — Какво всъщност става?

— Нищо — отвърна Кокс, обаче Барби долови в тона му някакво непонятно облекчение.

— Хайде, изплюйте камъчето… — настоя и без дори да се замисли, добави: — … сър.

— Точно в седем вечерта получихме метеорологичен доклад — обясни Кокс, — в който основно се наблягаше на ветровете. Просто в случай на… е, за всеки случай. С оглед предстоящата операция. Струйното течение^[1] идва от запад, при това от доста далеч — някъде от Небраска или Канзас, — в посока юг, след което се насочва на север, следвайки атлантическия бряг. Нещо съвсем обичайно за октомври.

— Това какво общо има със звездите?

— Понеже се движи на север, течението минава над много големи градове и индустриални центрове. И онова, което събира от въздуха над тези места, се наслоява върху Купола, вместо да бъде разпръснато над северните части на Канада и арктическите региони. Количеството на частиците е достатъчно, за да се създаде нещо като оптически филтър. Сигурен съм, че не е опасно…

— Засега — прекъсна го Джулия. — Но може ли някой да прогнозира какво ще стане след седмица или месец? Ще можете ли да измиете въздушното ни пространство на девет хиляди метра височина, когато под Купола се възцари вечна нощ?

Преди Кокс да отвърне, Лиза Джеймисън изпищя и посочи към небето. После закри лицето си с ръце.

Розовите звезди падаха, оставяйки ярки дири след себе си.