Стивън Кинг
Под купола (338)

16.

Докато Барби разговаряше с полковник Джеймс Кокс, Анди Сандърс седеше зад сградата на радиостанцията, до стената на склада, и гледаше неестествените звезди. Рееше се високо като хвърчило, беше щастлив като мида и свеж като краставица. Можеха да се намерят и други подходящи сравнения. Усещаше обаче и някаква дълбока тъга — странно кротка, почти утешителна тъга, — която пълзеше в подсъзнанието му като пълноводна подземна река. Досега, в целия си скучен, практичен и обикновен живот, не беше имал предчувствия. Но сега имаше. Това щеше да е последната му нощ тук на този свят. Когато злите хора дойдеха, той щеше да си отиде заедно с Готвача Буши. Проста работа и не чак толкова лоша.

— Плюс това аз вече получих бонус — изрече той. — Беше предвидено да взема онези хапчета и да умра.

— Какво става, Сандърс? — Готвача крачеше по пътеката, осветявайки с фенерче пространството пред босите си крака. „Жабешкото“ долнище на пижама едва се държеше на кльощавия му задник; беше се появил нов аксесоар — голям бял кръст, който висеше на врата му, завързан за груба кожена каишка. Божият воин беше преметнат на рамото му. До приклада се поклащаха две гранати, които бяха завързани на друга каишка. Дистанционното беше в дясната му ръка.

— Нищо, Готвачо — отговори Сандърс. — Просто си приказвах сам. Напоследък ми се струва, че само аз чувам.

— Това са глупости, Сандърс. Пълни глупости. Бог чува. Той прослушва душите ни както ФБР телефоните. Аз също чувам.

Красотата на това сравнение стопли сърцето на Анди. Той му подаде лулата.

— Дръпни си, душата стопли си.

Готвача се засмя дрезгаво и дръпна силно от стъклената лула, задържа дима, а после го изкашля.

— Майчице! — възкликна. — Божията сила! Сила на час, Сандърс!

— Схващаш! — каза Анди. Сети се за Дуди, защото тя често казваше тази дума, и сърцето му отново се сви от мъка. Разтърка разсеяно очите си.

— Откъде взе кръста?

Готвача насочи фенерчето към радиостанцията.

— Когинс има офис там. Кръстът беше в бюрото му. Горното чекмедже беше заключено, но аз успях да го отворя. Знаеш ли какво още намерих там, Сандърс? Най-гнусните списания, които съм виждал някога.

— Деца? — попита Анди. — Не бих се изненадал. Един свещеник може да падне много ниско, когато в него се всели дяволът. Толкова ниско, че за него да не представлява трудност да пропълзи под гърмяща змия дори ако има цилиндър на главата си.

— По-лошо, Сандърс. — Готвача започна да шепне: — Азиатки.

Той вдигна автомата, който лежеше върху бедрата на Анди. Насочи светлината на фенерчето към приклада, където Анди беше написал с маркер „Клодет“.

— Жена ми — обясни му Анди. — Тя беше първата жертва на Купола.

Готвача го сграбчи за рамото.

— Щом я помниш, значи си добър човек, Сандърс. Радвам се, че Бог ни събра.

— Аз също. — Той взе лулата. — Аз също, Готвачо.

— Знаеш какво може да стане утре, нали?

Анди стисна приклада на Клодет. Нямаше нужда да отговаря с думи.

— Вероятно ще носят бронежилетки, така че ако се стигне до престрелка, цели се в главата. Никакви единични изстрели, на автоматична. Ако нещата тръгнат на зле за нас… знаеш какво ще последва, нали?

— Да.

— За края, Сандърс! — Готвача вдигна дистанционното пред лицето си и го освети с фенерчето.

— За края! — отвърна Анди, а после допря дулото на Клодет в дистанционното.