Стивън Кинг
Под купола (95)

1.

— ВНИМАНИЕ! ГОВОРИ ПОЛИЦИЯТА НА ЧЕСТЪРС МИЛ! РАЙОНЪТ ПОДЛЕЖИ НА НЕЗАБАВНА ЕВАКУАЦИЯ! АКО МЕ ЧУВАТЕ, ТРЪГНЕТЕ КЪМ МЕН! РАЙОНЪТ ПОДЛЕЖИ НА НЕЗАБАВНА ЕВАКУАЦИЯ!

Сепнати от гръмкия кънтеж на мегафона, Търстън Маршал и Каролин Стърджис се надигнаха рязко в леглото и се спогледаха смаяно. И двамата бяха преподаватели в бостънския колеж „Емерсън“ — Търстън бе професор по английска литература (и гост-редактор на последния брой на известното литературно списание „Плаушеърс“), а Каролин — докторантка в същата катедра.

Бяха любовници от шест месеца и тръпката помежду им още беше силна. В момента се намираха в малката хижа на Търстън близо до езерото Честър между Битч Роуд и река Престил. Бяха дошли тук, за да се полюбуват на „есенната флора“, ала от петък следобед се занимаваха само с онзи вид растителност, която покрива венериния хълм. В хижата нямаше телевизор, понеже Маршал ненавиждаше телевизията; за сметка на това имаше радио, ала така и не го включиха. Беше понеделник, двайсет и девети октомври, а часът бе точно осем и трийсет сутринта. И никой от двамата нямаше и най-бегла представа, че нещо не е наред, докато не чуха бумтящия от мегафона глас.

— ВНИМАНИЕ! ГОВОРИ ПОЛИЦИЯТА НА ЧЕСТЪРС МИЛ! РАЙОНЪТ… — думите ехтяха още по-силно. Източникът им определено се приближаваше.

— Търстън! Тревата! Къде остави тревата?

— Не се тревожи — помъчи се да я успокои Маршал, макар че треперещият му глас показваше, че сам не може да последва съвета си. Той беше висок, мършав мъж със започнала да се прошарва коса, която обикновено връзваше на опашка. Сега косата му падаше свободно и стигаше почти до раменете. Беше на шейсет, а Каролин — на двайсет и три. — По това време на годината хижите са необитаеми и ченгетата просто ще ни подминат и ще продължат към Битч Ро…

Тя го перна по рамото.

— Колата ни е на алеята! Ще я видят!

Лицето му изведнъж посърна.

— … ПОДЛЕЖИ НА НЕЗАБАВНА ЕВАКУАЦИЯ! АКО МЕ ЧУВАТЕ, ТРЪГНЕТЕ КЪМ МЕН! ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ!

Гласът вече кънтеше съвсем наблизо. Търстън чуваше и други усилени гласове — явно имаше и други ченгета с мегафони, но първият се открояваше над всички останали.

— РАЙОНЪТ ПОДЛЕЖИ НА НЕЗАБАВНА ЕВАКУА… — Внезапна пауза. — ЕХО, ВИЕ В ХИЖАТА! ИЗЛЕЗТЕ НАВЪН! ВЕДНАГА!

Ох, това бе истински кошмар!

— Къде е тревата? — изсъска Каролин отново.

Беше я оставил в другата стая. В найлоново пакетче, което вече бе наполовина празно, до чинията със снощните сиренца и крекери. Ако някой влезеше, това щеше да е първото нещо, което щеше да се изпречи пред очите му.

— ГОВОРИ ПОЛИЦИЯТА! НЯМА НИКАКВО ВРЕМЕ ЗА ГУБЕНЕ! РАЙОНЪТ ПОДЛЕЖИ НА НЕЗАБАВНА ЕВАКУАЦИЯ! АКО СТЕ ВЪТРЕ, ИЗЛЕЗТЕ, ПРЕДИ ДА СМЕ ВИ ИЗМЪКНАЛИ СЪС СИЛА!

„Свине — помисли си професорът. — Тъпи селски свине с тъпи селски кратуни.“ Той скочи от леглото и се втурна към съседната стая. Косата му се развяваше, а мускулите на мършавите му бедра се свиваха ритмично.

Дядо му бе издигнал хижата след края на Втората световна война. Постройката имаше само две стаи — голяма спалня с изглед към езерото и хол, изпълняващ функциите и на кухня. Токът се осигуряваше от стар генератор „Хенске“, който Търстън бе изключил, преди да си легнат — дрезгавото му бучене изобщо не предразполагаше към романтика. Виж, огънят бе съвсем друго нещо — бяха го запалили снощи, и то не защото им бе студено, а само заради романтичната атмосфера, — и въгленчета все още проблясваха в камината.

„Може би съм се объркал, май я прибрах в чантата си… Дано да съм я прибрал…“

За съжаление не бе станало така. Дрогата си бе там, точно до остатъците от сиренето „Бри“, което бяха похапнали малко преди снощния сексмаратон.

Търстън се устреми натам и в същия миг някой похлопа на вратата. Не, не похлопа, а направо заблъска по нея.

— Минутка! — извика професорът с изненадващо любезен глас. Каролин стоеше на прага на спалнята, загърнала се с чаршаф, ала той въобще не я забелязваше. В съзнанието му — което все още търпеше някои от страничните ефекти от марихуаната и по-специално засиленото чувство на параноя — изригна вулкан от несвързани мисли: уволнение от колежа, „полицията на мисълта“ от романа на Оруел „1984“, уволнение от колежа, отвратената реакция на трите му деца (от две бивши съпруги) и естествено, уволнение от колежа. — Само минутка, обличам се и идв…

Обаче вратата се отвори с трясък и в нарушение на поне девет различни права, гарантирани от Конституцията, в хижата нахълтаха двама млади мъже. Единият държеше мегафон в ръката си. И двамата носеха дънки и сини ризи. Дънките изобщо не притесняваха Търстън, ала ризите… на раменете им имаше пагони, а на гърдите се виждаха значки.

„Мамка му, само ченгета ни липсваха сега!“ — помисли си вцепенено той.

— Махайте се оттук! — изкрещя Каролин.

— Виж ги само, Младши — засмя се Франки Делесепс. — Красавицата и Курваря.

Търстън грабна пакетчето, скри го зад гърба си и го пусна в умивалника.

Междувременно Младши не изпускаше от поглед движенията му и очите му се спряха на мъжествеността на професора.

— Това сигурно е най-тънката и дълга пишка, която съм виждал! — възкликна той. Изглеждаше уморен (все пак беше спал само два часа), обаче се чувстваше в страхотна форма, изпълнен с енергия и свеж като магданоз. И — най-важното — нито следа от проклетото главоболие!

Полицейската работа много му харесваше.

— Разкарайте се ОТТУК! — кресна отново Каролин.

— По-добре си затвори устичката, сладурано, и си сложи някакви дрешки. Всички от тази част на града трябва незабавно да бъдат евакуирани.

— Това е частна собственост! НАПУСНЕТЕ ВЕДНАГА!

Досега Франки се хилеше, ала сега усмивката му се изпари. Той премина с бързи крачки покрай хърбавия гол мъж, който стоеше до умивалника (или по-точно трепереше до умивалника), и сграбчи Каролин за раменете.

— Не ми говори така, сладурче, разбра ли? — изръмжа и хубавичко я разтърси. — В момента се опитвам да спася задника ти от изпържване. Ти и твоят прия…

— Разкарай ръцете си от мен! Ще отидеш в затвора за това! Баща ми е адвокат! — Тя се опита да го зашлеви, обаче Франки (който никога не бе имал проблеми с ранното ставане) на мига улови ръката й и я изви назад. Каролин изпищя и чаршафът й падна на земята.

— Уха! Какъв балкон само! — подхвърли Младши на треперещия Търстън Маршал. — Успяваш ли да клатиш подобаващо всичко това, старче?

— Хайде, обличайте се и двамата! — плесна с ръце Франки. — Не знам колко сте тъпи, но явно сте много тъпи, след като сте още тук. Не знаете ли, че… — Той замлъкна. Погледът му се стрелна от лицето на жената към лицето на мъжа и обратно. И двамата изглеждаха еднакво ужасени. И еднакво смаяни.

— Младши! — извика той.

— Какво?

— Цицораната и старчокът и идея си нямат какво става.

— Не смейте да ме наричате с подобни сексистки…

Младши вдигна длани във въздуха.

— Госпожице, облечете се най-накрая. Трябва да напуснете това място. Военновъздушните сили на САЩ ще изстрелят крилата ракета към тази част на града след… — той погледна часовника си — … след по-малко от пет часа.

— ВИЕ НОРМАЛНИ ЛИ СТЕ?

Младши въздъхна тежко, ала реши да продължи. Струваше му се, че вече разбира далеч по-добре същността на полицейската работа. Както и преди, смяташе я за страхотна, ала понякога хората бяха толкова глупави…

— Ако рикошира, ще чуете само оглушителен тътен — обясни той. — Може и да изцапате гащите (ако ги имате), ала поне няма да ви нарани. Проникне ли вътре обаче, моментално ще ви изпържи, понеже хем ще е наистина огромна, хем и вие ще се намирате на по-малко от три километра от точката на удара.

— От какво ще рикошира, тъпако? — попита Търстън. Тъй като тревата вече беше в мивката, той използва едната си ръка, за да прикрие гениталиите си… или поне се опита; инструментът му наистина бе необичайно дълъг и тънък.

— От Купола — отвърна Франки. — Не ми допада езикът ви. — Той направи крачка напред и заби юмрука си в корема на преподавателя. Маршал нададе дрезгав стон, преви се, залитна, почти запази равновесие и точно в този миг рухна на колене и избълва някаква слузеста бяла субстанция, която приличаше на овесена каша и все още миришеше на сирене „Бри“.

Каролин потърка подутата си китка.

— Ще отидете в затвора за това — закани се тя на Младши с приглушен, треперещ глас. — Буш и Чейни вече ги няма. Това вече не са ви Съединените севернокорейски щати!

— Знам — отвърна Младши с изненадващо спокойствие за човек, който не би имал нищо против това да удуши още някого; все пак малкото отровно гущерче, пълзящо из мозъка му, си мислеше, че още едно убийство би било чудесен старт на деня.

Но не. Не. Трябваше да изпълни задачата, която му бе възложена във връзка с евакуацията. Беше положил клетвата на честта или каквото беше там.

— Знам — повтори. — Но това, което вие, двамата тъпаци, не загрявате, е, че вече не сте в Съединените американски щати. Сега се намирате в Честърското кралство и ако не се държите прилично, ще свършите в Честърската тъмница. Мога да ви го гарантирам. И то без телефонни обаждания, без адвокати и без съдебен процес. Опитваме се да спасим шибаните ви животи. Толкова ли сте тъпи, че не го зацепвате?

Потресена от чутото, Каролин го наблюдаваше с разширени от изумление очи. Търстън се опита да се надигне, ала не успя и запълзя по пода към нея. Франки му „помогна“ да стигне по-бързо с един шут в задника. Професорът извика от болка и изненада.

— Това е, защото ни мотаете, дядка! — заяви му Франки. — Оценявам вкуса ти за мацки, обаче имаме сума ти неща за вършене.

Младши изгледа жената. Имаше страхотни устни. Като на Анджелина Джоли. Както се казваше, с тях като нищо можеше да изсмуче хрома от автомобилната броня.

— Ако не може да се облече сам, ти му помогни. Трябва да проверим още четири хижи и когато се върнем, гледайте да сте се качили във волвото си и да сте потеглили към града.

— Нищо не разбирам! — простена Каролин.

— Не съм изненадан — отвърна Франки и побутна пакетчето с марихуана в мивката. — Не знаете ли, че от това се затъпява?

Тя заплака.

— Не се тревожи — смигна й той. — Конфискувам я и ще видиш как до два-три дни отново ще поумнееш.

— Не ни прочетохте правата… — проплака тя.

Младши я изгледа изненадано. После се засмя.

— Имате правото да се пръждосате оттук и да си затваряте устата, доволна ли си? Във възникналата ситуация нямате други права. Ясно ли е?

Междувременно Франки разглеждаше задълбочено конфискуваната дрога.

— Младши… — обърна се той към партньора си. — Та тук почти няма семенца… Изглежда ми суперкачествена.

Търстън най-накрая достигна Каролин. Надигна се от пода и се изпърдя шумно. Младши и Франки се спогледаха. Помъчиха се да потиснат кикота си — все пак бяха полицаи по време на дежурство — и не успяха. И двамата избухнаха в смях почти едновременно.

— Чарли тромбона пак наду сифона! — възкликна Франки и плесна с ръка вдигнатата длан на Младши.

Търстън и Каролин стояха на прага на спалнята и се опитваха да прикрият взаимно голотата си със скована прегръдка. Озадачените им погледи бяха приковани в хилещите се натрапници, а някъде в далечината като в кошмарен сън все още ехтяха мегафони със съобщението, че районът се евакуира. Гръмките гласове заглъхваха в посока към Битч Роуд.

— Щом се върнем, искам колата ви да я няма — заяви Младши. — В противен случай ще ви разкатаем фамилията.

С тези думи двамата млади мъже напуснаха хижата. Каролин побърза да се облече, а сетне помогна и на Търстън — коремът го болеше твърде силно, за да се наведе и да си завърже обувките. Когато приключи, и двамата плачеха. Качиха се във волвото и подкараха по черния път, водещ към Битч Роуд и Каролин се опита да се свърже с баща си по мобилния телефон. Не успя.

На кръстопътя на Битч Роуд и шосе 119 пътят бе преграден от паркирана напряко полицейска кола. Набита униформена служителка с червена коса им посочи отбивката и им кимна да тръгнат по нея. Каролин обаче спря до полицейския автомобил, излезе от волвото и размаха подутата си китка.

— Бяхме нападнати! От двама мъже, които се представиха за полицаи! Единият се казва Младши, а другият — Франки. Те…

— Разкарайте се оттук, за да не ви нападна и аз! — изръмжа им Джорджия Ру. — Не се шегувам, пиленце!

Каролин я изгледа смаяно. Явно целият свят се бе побъркал и се бе превърнал в епизод от „Зоната на здрача“, докато е спала. Друго обяснение не й идваше наум. Сигурно всеки момент щяха да чуят гласа на Род Сърлинг…

Тя се качи в колата (стикерът на задната броня, макар и леко избелял, още се четеше: „ОБАМА 2012! ДА! ОТНОВО ЩЕ УСПЕЕМ!“) и направи обходна маневра около полицейския автомобил. Вътре седеше още едно ченге, по-възрастно, което си отбелязваше нещо в разтворената пред него папка. Каролин се замисли дали да не се обърне към него, ала в крайна сметка се отказа.

— Включи радиото — обърна се към спътника си. — Да видим дали ще кажат какво точно става…

Търстън изпълни молбата й, ала не откри нищо друго, освен Елвис Пресли и „Джорданейръс“, изпълняващи „Колко си велик, Господи!“.

Каролин се пресегна и побърза да го изключи. Беше готова да изрече: „Е, май кошмарът вече е обявен официално“, но предпочете да си замълчи. Единственото, което искаше, бе да се измъкне час по-скоро от този откачен град.