Стивън Кинг
Под купола (232)

15.

Въпреки че беше поспала през деня, Джулия се чувстваше по-изморена от всякога. Ако не приемеше предложението на Роузи, оставаше на улицата. Колата също беше вариант, разбира се.

Тя се върна при тойотата, откачи каишката на Хорас, за да може той да скочи на предната седалка, а после седна зад кормилото и се опита да мисли. Харесваше Роуз Туичъл, но ако отидеше при нея, тя щеше да започне да предъвква събитията от изминалия тежък ден. Щеше да поиска да разбере дали може да се направи нещо по отношение на Дейл Барбара. Щеше да попита Джулия, а тя нямаше никакви идеи.

Междувременно Хорас се взираше в нея, наострените му уши подсказваха, че очаква следващия й ход. Като го гледаше, се сети за жената, която беше загубила кучето си — Пайпър Либи. Преподобната щеше да й предложи подслон, а и нямаше да й досажда. След като се наспеше хубаво, Джулия сигурно щеше да може да мисли отново. Дори да прави някакви планове.

Запали двигателя и потегли към къщата на Пайпър. Когато стигна там, видя, че прозорците са тъмни и че на вратата е закачена бележка. Извади кабарчето, занесе бележката в колата и я прочете на светлината на вътрешната лампичка.

„Отивам в болницата. Някой е открил стрелба там.“

Джулия отново зави пронизително, но когато Хорас започна да й приглася, спря. Включи на задна, след това изключи от скорост и слезе, за да остави бележката там, където я беше намерила. Имаше вероятност някой друг нещастен енориаш да потърси помощ от единственото духовно лице, останало в Мил.

А сега накъде? Може би при Роузи? Но дали тя вече не си беше легнала? Болницата? Въпреки че беше стресирана и уморена, Джулия щеше да се насили да отиде там, ако виждаше смисъл. Само че вестникът вече не съществуваше и тя нямаше къде да публикува фактите, така че каква беше ползата да се подлага на новите ужасии?

Излезе от алеята и подкара по Таун Комън Хил Нямаше никакви идеи, докато не стигна до Престил Стрийт. След около три минути паркира пред къщата на Андрея Гринъл, която също тънеше в мрак. Почука леко на вратата, но никой не се появи. Тъй като нямаше как да знае, че Андрея си е легнала в спалнята на горния етаж и че е заспала дълбоко за първи път, откакто престана да взима хапчета, Джулия предположи, че е отишла при брат си Дъги или при някоя приятелка.

Хорас седеше на изтривалката, гледаше стопанката си и я чакаше да предприеме нещо. Само че Джулия беше твърде объркана, за да предприеме нещо, и твърде изморена, за да тръгне нанякъде. Беше почти сигурна, че ако подкара колата отново, ще катастрофира и ще убие и себе си, и кучето.

Мислите, които се въртяха непрекъснато в главата й, не бяха свързани с изгорялата сграда, а с изражението на полковник Кокс, след като тя го беше попитала дали са ги изоставили.

Той беше отрекъл. Но докато отричаше, сведе глава, за да не срещне погледа й.

На верандата имаше дървена скамейка. Ако се наложеше, щеше да се свие там. Но може би…

Натисна дръжката на вратата и откри, че не е заключено. Поколеба се, за разлика от Хорас. Очевидно вярвайки, че е добре дошъл навсякъде, той веднага се шмугна вътре. Каишката се изпъна и тя го последва, като си каза, че сега кучето й взима решенията.

— Андрея — провикна се неуверено. — Андрея, тук ли си? Джулия е…

Андрея лежеше по гръб и хъркаше като шофьор на камион след четиридневно пътуване. Само лявото й стъпало помръдна — все още не беше изчезнал нервният тик, причинен от спирането на лекарствата.

В дневната не светеше лампа, но въпреки това там не беше съвсем тъмно; Андрея беше оставила включена лампата в кухнята. Усещаше се неприятна миризма. Прозорците бяха отворени, но тъй като нямаше никакъв вятър, миризмата на повръщано не беше изчезнала напълно. Дали някой не й беше споменал, че Андрея е болна? От грип?

Може и да беше грип, но може и да беше заради спирането на лекарствата.

Както и да е, болестта си е болест, а болните хора обикновено мразят да остават сами. Което означаваше, че в къщата няма никого. А тя беше страшно изморена. В другия край на стаята имаше хубава дълга кушетка, която сякаш я викаше. Андрея нямаше да се разсърди, ако сутринта я завареше да спи там.

— Може би дори ще ми направи чаша чай — изрече Джулия. — Двете ще се посмеем на това. — В момента обаче идеята, че е възможно някога да се разсмее, й изглеждаше абсурдна. — Хайде, Хорас.

Тя откачи каишката му и се затътри до кушетката. Хорас я изчака да легне и да подпре глава на малката възглавничка, след това се отпусна на пода и положи муцуната си върху лапите.

— Бъди добро момче — каза тя и затвори очи. Тогава си припомни как Кокс сведе поглед. Защото полковникът смяташе, че Купола няма да се вдигне скоро.

Тялото обаче често проявява такова милосърдие, на каквото мозъкът е неспособен. Джулия заспа. Кафявият плик, който Бренда се беше опитала да й достави сутринта, лежеше на един метър от главата й. По едно време Хорас скочи на кушетката и се сгуши между коленете на Джулия. Когато слезе долу на сутринта, Андрея, която за първи път от години насам се чувстваше добре, ги намери в тази поза.