Стивън Кинг
Под купола (127)

13.

Клепачите на Сами бяха почти притворени. Щом Пайпър приседна на ръба на леглото обаче, се отвориха.

— Ти си тази, която…

— Да — кимна преподобната и пое ръката й в своята.

— Казвам се Пайпър Либи.

— Благодаря ти — промълви Сами и клепачите й отново се спуснаха.

— Ще ми благодариш, като ми кажеш имената на мъжете, които те изнасилиха.

В сумрачната, топла стая — климатикът не работеше — Сами бавно поклати глава.

— Казаха, че ще стане още по-зле. Ако ги издам. — Очите й срещнаха тези на Пайпър. Погледът й излъчваше примирение и покорство. — Ще наранят не само мен, но и Литъл Уолтър.

Преподобната кимна.

— Разбирам, че си изплашена. Сега ми кажи кои бяха. Искам имената им.

— Не ме ли чу? — Вече не смееше да погледне събеседничката си в очите. — Казаха, че ще ме наранят…

Пайпър нямаше време за губене; трябваше да я изтръгне от този омагьосан кръг. Ето защо я сграбчи за китката и заяви с нетърпящ възражение тон:

— Искам имената им и ти ще ми ги дадеш.

— Страх ме е — пророни Сами и по бузите й се търкулнаха сълзи.

— Ще го сториш, защото ако не те бях намерила, вече щеше да си мъртва. — Тя изчака малко, преди да забие кинжала до дръжката. После може би щеше да съжалява, ала не и сега. Сега момичето в болничното легло беше само едно препятствие между нея и онова, което искаше да узнае. — Да не говорим за бебето ти. То също можеше да умре. Спасих твоя живот, спасих неговия и сега искам имената на онези.

— Не! — проплака Сами, ала упоритостта й се топеше и част от преподобната Либи се наслаждаваше на този факт. По-късно щеше да се отврати от себе си; по-късно щеше да си помисли: „Не си много по-различна от онези момчета — принудата си е принуда.“ Но да, сега изпитваше удоволствие, както бе изпитала удоволствие от откъсването на любимия плакат от стената и раздирането му на късчета.

„Харесвам го, защото е горчиво — помисли си. — И защото е моето сърце.“

Тя се надвеси над плачещото момиче.

— Отпуши си добре ушите, Сами, и чуй добре какво ще ти кажа. След като са го направили веднъж, ще го направят пак. И когато го сторят, когато някоя друга жена се озове тук, плувнала в кръв и вероятно бременна от насилника си, аз ще дойда при теб и ще ти кажа…

— Не! Стига!

— … че ти си била съучастничка на насилниците. Че това се е случило заради теб, защото ти си ги насърчила да продължат.

— Не! — ридаеше жената. — Не бях аз, а Джорджия! Джорджия ги насърчаваше!

Пайпър усети как се изпълва с вледеняваща погнуса. Жена. Там е имало жена. Алената пукнатина в главата й зейна още по-широко. Скоро щеше да започне да бълва лава.

— Кажи ми имената им — изрече глухо.

И Сами й ги каза.