Стивън Кинг
Под купола (137)

7.

Тя даде на нововъзникналото семейство указания как да стигнат до дома на семейство Думажен — беше хубаво, че къщата се намира близо до болницата, в случай че момчето получи нов пристъп — и седна на кухненската маса с чаша чай пред себе си. Отпиваше бавно и след всяка глътка оставяше чашата на масата. Кловър изскимтя. Познаваше я много добре и вероятно усещаше яростта й.

„Може би променя миризмата ми. Прави я по-остра или парлива…“

В съзнанието й се оформяше картина. Картина, която не беше никак приятна. Половин дузина новоназначени ченгета, изключително млади ченгета, постъпили на служба преди по-малко от четирийсет и осем часа и вече напълно изгубили всякакъв самоконтрол. Своеволията им, извършени със Сами Буши и Търстън Маршал, надали щяха да подействат като лош пример на ветерани полицаи като Хенри Морисън и Джаки Уетингтън — или поне така й се струваше, — ала дали същото се отнасяше за Фред Дентън? Или за Тоби Уелън? Едва ли. Най-вероятно не. Когато Дюк беше шериф, тези полицаи не създаваха проблеми. Не че бяха перфектни — когато ти даваха знак да отбиеш колата и да спреш, често се държаха доста грубичко, — обаче това бе всичко. Хауард Пъркинс поне извличаше максимума от тях, като се имаше предвид оскъдният общински бюджет. Обаче майка й обичаше да казва: „Евтиното винаги ти излиза скъпо.“ И като прибавим Питър Рандолф на шерифския пост…

Трябваше да се направи нещо.

Само че първо трябваше да овладее гнева си. Не го ли стореше, гневът щеше да овладее нея.

Тя откачи повода от кукичката на вратата. Овчарката мигновено се изправи, замаха с опашка и наостри уши. Очите й блестяха.

— Хайде, Кловър. Отиваме да подадем жалба.

Излязоха навън толкова бързо, че кучето все още не бе успяло да оближе всички трохи от кексчетата, полепнали по муцуната му.