Стивън Кинг
Под купола (205)

14.

Човекът, на чиито плещи лежаха съдбините на Честърс Мил, седеше в кабинета си и поглъщаше големи хапки от сандвича си с осолено говеждо с ръжен хляб, когато Младши влезе при него. Преди това Големия Джим си бе подремнал за четирийсет и пет минути и сега се чувстваше освежен и отново готов за велики дела. Бюрото му бе осеяно с жълти листове от бележника му — бележки, които щеше да изгори по-късно в пещта. Неслучайно една от любимите му сентенции беше: „Който не внимава, после съжалява.“

Кабинетът бе осветен от съскащи газови фенери „Коулман“, които хвърляха бяло сияние. Бог знаеше, че разполагаше с пропан достатъчно, за да осветява цялата къща и да захранва генератора за петдесет години напред, — но за момента газовите фенери бяха по-добрият избор. Когато хората минаваха покрай дома му, щяха да виждат ярката им бяла светлина и да си казват, че градският съветник Рени не се радва на някакви специални привилегии. Че градският съветник Рени е също като тях, с единствената разлика, че е по-отговорен.

Синът му накуцваше, а лицето му изглеждаше изнурено и изпито.

— Не пожела да подпише.

Големия Джим изобщо не очакваше Барбара да подпише толкова скоро, ето защо остави думите му без коментар.

— Какво ти има, синко? Направо си се стопил!

— Просто ме боли главата, но вече започна да ми минава. — Това бе самата истина, обаче Младши не уточни, че по време на разговора му с Барби главоболието му бе станало нетърпимо. Онези сиво-сини очи или наистина виждаха твърде много, или само създаваха подобно впечатление.

„Знам като си правил с тях в килера — сякаш казваха те. — Аз знам всичко.“

Накрая Младши трябваше да мобилизира цялата си воля, за да не натисне спусъка на пистолета и да помрачи този проклет любопитен поглед завинаги.

— И накуцваш нещо…

— Това е заради онези хлапета, които открихме край езерото Честър. Вдигнах едното на ръце и сигурно съм си разтеглил някое сухожилие.

— Сигурен ли си, че не е нищо сериозно? Двамата с Тибодо трябва да сте на линия след… — Големия Джим си погледна часовника — … по-малко от три часа и половина и нямате право на издънки. Всичко трябва да бъде тип-топ.

— Защо да не го направим веднага щом се стъмни?

— Защото вещицата ще сглобява жалкия си парцал заедно с двете си малки тролчета. Фрийман и онзи другият. Спортният репортер, който винаги ругае „Дивите котки“.

— Тони Гуей.

— Да, същият. Не ми пука особено дали ще пострадат, особено тя — горната устна на Големия Джим оголи зъбите му, придавайки му вид на озъбен пес, — но не трябва да има никакви свидетели. Имам предвид никакви очевидци. Виж, това, което хората чуят… това вече е съвсем друга работа.

— Какво точно искаш да чуят, тате?

— Сигурен ли си, че си в състояние да свършиш тази работа? Защото мога да изпратя Франк вместо тебе…

— Не! Помогнах ти с Когинс, помогнах ти и с онази жена сутринта и заслужавам аз да го направя!

Големия Джим го гледаше преценяващо. Накрая кимна.

— Добре. Но запомни, че в никакъв случай не бива да ви хванат, нито даже да ви видят.

— Не се тревожи за това — увери го синът му. — Какво точно искаш… да чуят хората?

Големия Джим му каза. Каза му всичко. Идеята му беше страхотна, помисли си Младши. Не можеше да не признае, че баща му е цар на мръсните номера.