Стивън Кинг
Под купола (176)

7.

— Колко пъти съм била в тази стая — възкликна отнесено Джини Томлинсън — и никога не ми е хрумвало, че един ден и аз ще се озова на масата за прегледи!

— И едва ли си очаквала за теб да се грижи човекът, който обикновено ти сервира сутрешния бифтек с яйца. — Барби се опитваше да звучи жизнерадостно, ала слагаше превръзки и бинтове още от първия рейс на линейката и вече бе сериозно уморен. Голяма част от умората му се дължеше на допълнителен стрес; ужасно се притесняваше да не би да влоши състоянието на някой пациент, вместо да го подобри. Същите тревоги се четяха и по лицата на Джина Буфалино и Хариет Бигълоу, но за разлика от него в техните глави не тиктакаше неумолимият часовник „Джим Рени“, отброяващ последните мигове на свободата му.

— Май ще мине доста време, преди да мога отново да хапна бифтек — въздъхна Джини.

Ръсти се бе погрижил за носа й, преди да погледне някой друг от пострадалите покрай супермаркета. Барби му беше помогнал — държеше неподвижно главата на старшата сестра и й нашепваше окуражителни думи. Ръсти пъхна в ноздрите й тампончета, напоени с медицински кокаин. После изчака десет минути, докато упойката подейства (използва това време, за да намести една лошо изкълчена китка и да сложи еластична превръзка на подутото коляно на страдаща от затлъстяване жена), извади тампончетата и взе скалпела. Барби се възхити от сръчността и бързината му. Преди да е успял да каже на Джини да извика: „Ядец!“, Евърет вече бе пъхнал скалпела чак до дръжката в ноздрите й, след което го притисна към носната й преграда и го използва като лост.

„Също като човек, който си сменя джантата“ — помисли си Барби и се заслуша в тихичкото, но ясно доловимо изхрущяване, възвестяващо завръщането на носа на Джини към нормалното му състояние. Жената не извика, обаче ноктите на ръцете й пробиха дупки в хартията, покриваща масата за прегледи, а по бузите й се търкулнаха сълзи.

Вече бе по-спокойна — Ръсти й беше дал два перкосета, — но едното й око (при това по-слабо подутото) продължаваше да сълзи. Бузите й бяха морави и подпухнали. Барби си помисли, че изглежда като Роки Балбоа след мача с Аполо Крийд.

— Виж нещата от хубавата им страна — каза той.

— Има ли такава?

— Определено. Онази Ру ще кара цял месец на супа и млечни шейкове.

— Джорджия? Чух, че също е пострадала. Много ли е зле?

— Ще оживее, но ще мине доста време, преди отново да се разхубави.

— Да се разхубави? Тя? Никога не е била красавица и няма и да бъде. — Джини понижи глас: — Тя ли пищеше така?

Барби кимна. Воплите на Джорджия наистина бяха огласяли цялата болница.

— Ръсти й даде морфин, но в началото изобщо не й подейства. Явно защото девойчето има телосложение на биволица.

— И съвест на крокодил — добави старшата сестра. — Не пожелавам на никого това, което й се случи, обаче ето един чудесен пример за кармично възмездие. Откога съм тук? Проклетият ми часовник е счупен.

Барби погледна своя.

— Сега е четиринайсет и трийсет. Следователно от пет часа и половина си поела по пътя на възстановяването. — Той се протегна, чу как гръбнакът му изпука и почувства известно облекчение. Май Том Пети беше съвсем прав, когато бе изпял, че чакането е най-гадното нещо на света. Струваше му се, че ще се чувства далеч по-добре, когато се озове в килията. Освен ако не беше мъртъв, естествено. Не биваше да се пренебрегва, че най-удобно за враговете му беше да го убият заради „оказана съпротива по време на арест“.

— Защо се усмихваш? — попита го Джина.

— Няма значение. — Той вдигна едни пинсети. — Сега мирувай и ме остави да свърша това. Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще свършим.

— Трябва да стана и да ти помогна.

— Опиташ ли се да станеш, помощта ти ще се изчерпи с това да паднеш на пода.

Тя изгледа пинсетите.

— Знаеш ли изобщо какво да правиш с тях?

— Да се обзаложим ли? Имам златен медал от Олимпиадата по вадене на стъкълца.

— Надминаваш дори бившия ми съпруг по дрънкане на глупости — усмихна се тя. Барби предположи, че я боли — въпреки болкоуспокояващите, — и точно затова усмивката й го накара да я хареса още повече.

— Няма да се окажеш от онези неприятни медицински служители, които се превръщат в тирани, щом дойде техният ред да бъдат лекувани, нали? — попита.

— Не, такъв беше доктор Хаскел. Веднъж под нокътя на палеца му се заби голяма треска и когато Ръсти предложи да я извади, заяви, че предпочитал това да бъде направено от специалист. — Тя се засмя, ала миг по-късно първо се намръщи, а после изстена.

— За да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че ченгето, което те удари, бе улучено с камък в главата.

— Ето я пак кармата. Изписахте ли го вече?

— Да. — Мел Сиърлс бе напуснал болницата преди два часа с бинтована глава.

Барби се наведе към нея с пинсетите и тя инстинктивно отвърна глава. Той допря внимателно длан до по-малко подутата й буза и върна лицето й в предишното положение.

— Знам, че се налага — въздъхна тя. — Просто много ме е страх за очите ми.

— Като се има предвид колко силно те удари, имаш късмет, че стъкълцата са се забили около тях, а не вътре в тях.

— Знам. Само недей да ми причиняваш болка, става ли?

— Става — кимна той. — Ще се изправиш на крака за нула време, Джини. Ще бъда много бърз.

Той избърса ръцете си, за да е абсолютно сигурен, че са сухи (не искаше да слага ръкавици, понеже щяха да нарушат прецизността му), и се наведе по-близо. Поне шест-седем малки парченца от счупените лещи се бяха забили във веждите и около очите й, ала онова, което го притесняваше най-много, беше миниатюрното стъклено острие точно под ъгълчето на лявото й око. Барби беше сигурен, че Ръсти веднага би го извадил, ако го беше видял, но медикът се бе концентрирал над носа й.

„Направи го бързо — каза си. — Неуверените винаги се дънят.“

Той хвана здраво парченцето, измъкна го и го пусна в пластмасовото легенче на плота. На мястото, където се бе намирало, се появи капка кръв с големината на перличка.

— Готово — въздъхна облекчено. — Най-страшното мина. Съвсем малко остана. Оттук насетне ще е като детска игра.

— От твоите уста в божиите уши — изрече Джини.

Тъкмо бе махнал и последното стъкълце, когато Ръсти отвори вратата на стаята за прегледи и каза на Барби, че има нужда от помощта му. В едната си ръка държеше метална кутия от бонбони.

— За какво? — поинтересува се Барби.

— За един хемороид, който върви като човек — отвърна Ръсти. — Този анален цирей иска да си тръгне с плячката си от супермаркета. При нормални обстоятелства с радост бих го оставил да разкара задника си оттук, ала точно сега мисля да го използвам за нещо.

— Джини? — обърна се Барби към сестрата. — Добре ли си?

Тя му махна да върви към вратата. Той я послуша и тръгна след парамедика, ала щом прекрачи прага, Джини неочаквано му извика:

— Хей, красавецо!

Той се обърна и видя как жената му изпраща въздушна целувка.

Барби я улови и излезе в коридора.