Стивън Кинг
Под купола (240)

23.

Когато влязоха в сградата на полицейското управление, те видяха, че на рецепцията няма никого — Фреди Дентън се беше прибрал вкъщи да поспи. Наоколо обаче се мотаеха неколцина от новите полицаи, пиеха кафе и разговаряха на висок глас — за тях беше вълнуващо да са на крак в такъв ранен час. Джаки забеляза двама от многобройните братя Килиан, рокерката Лорън Конри, която беше редовен посетител на „Дипърс“, и Картър Тибодо. Не знаеше имената на другите, но двама от тях познаваше по физиономия, момчета, които редовно припкаха от училище, вземаха наркотици и нарушаваха Правилника за движение по пътищата. Новите полицаи (най-новите от новите) не носеха униформи. Те бяха завързали сини ленти на ръцете си.

Почти всички имаха пистолети.

— Какво правите тук толкова рано? — попита Тибодо и се приближи. — Аз поне имам извинение — свършиха ми обезболяващите.

Другите започнаха да се кикотят като тролове.

— Донесохме закуска на Барбара — отговори Джаки. Не искаше да поглежда Линда, защото се страхуваше, че изражението на приятелката й е издайническо.

Тибодо надникна в купата.

— Без мляко?

— Не му трябва мляко — изсъска тя и се изплю в купата — Аз ще намокря овесените ядки.

Част от полицаите нададоха възторжени викове. Чуха се и ръкопляскания.

Двете полицайки бяха стигнали до стълбите, когато Тибодо каза:

— Дайте ми това.

Джаки застина на място. За момент си представи как хвърля купата в лицето му, а после си плюе на петите. Спря я един прост факт — нямаше къде да избягат. Дори и да успееха да се измъкнат от участъка, онези щяха да ги спипат още преди да са стигнали до военния мемориал.

Линда взе купата от ръцете на Джаки и я показа ни Тибодо. Той надникна вътре. Вместо да започне да рови и купата, търсейки скрити предмети, също се изплю в нея.

— Моят принос — поясни.

— Чакайте, чакайте — каза Конри — високо, червенокосо момиче, с тяло на модел и съсипани от акнето бузи. Леко фъфлеше, защото си беше завряла показалеца в носа. — Имам тук една мръсотийка. — Госпожица Конри извади един голям сопол и го постави в купата.

Гръмнаха аплодисменти, а някой се изкряска:

— Лори изкопа зелено злато!

— Във всяка кутия с овесени ядки трябва да има играчка — каза тя и се усмихна глуповато. После постави ръката си върху дръжката на четирийсет и петкалибровия пистолет, който носеше. Джаки си помисли, че колкото е кльощава, ако изобщо някога се наложи да натисне спусъка, откатът ще я събори на земята.

— Всичко е готово — каза Тибодо. — Ще дойда да ви правя компания.

— Добре — отвърна Джаки. Изтръпна, когато си помисли, че за малко не беше сложила бележката в джоба си, за да се опита по-късно да я подаде на Барби. Изведнъж рискът, който поемаха, й се стори безумен… но вече беше твърде късно. — Но стой близо до стълбите. А ти, Линда, върви зад мен. Няма да поемаме никакви рискове.

Тя си помисли, че Тибодо ще възрази, но той си затрая.