Стивън Кинг
Под купола (339)

17.

Оли Динсмор се стресна и се събуди от кошмара, който сънуваше. Усещаше, че нещо не е наред. Остана да лежи в леглото си, като се загледа в бледата утринна светлина, която се процеждаше през прозореца. Опита да се убеди, че няма причина за тревога, че всичко е заради кошмара, който вече чезнеше в дълбините на съзнанието му — спомняше си само огъня и виковете.

Не викове. Писъци.

Евтиният му будилник тиктакаше на малката масичка до леглото. Той го сграбчи. Шест без петнайсет, а баща му не вдигаше шум в кухнята. Още по-странно — не се усещаше миризма на кафе. Баща му винаги ставаше преди пет и петнайсет (любимата фраза на Олдън Динсмор беше: „Кравите не чакат“) и в пет и половина винаги вреше кафе.

Не и тази сутрин.

Оли стана и навлече дънките си.

— Татко?

Никакъв отговор. Чуваше се само тиктакането на часовника, а в далечината — мученето на недоволна крава. Момчето се ужаси. Каза си, че всичко е наред и че семейството му, което само допреди една седмица живееше щастливо, вече е понесло предостатъчно беди. Каза си, но не си повярва.

— Тате?

Външният генератор работеше и когато влезе в кухнята, Оли видя светещите екранчета на готварската и микровълновата печка, но старата кафемашина беше тъмна и празна. Дневната също беше празна. Когато Оли се прибра миналата вечер, баща му гледаше телевизия; телевизорът все още работеше, но с намален звук. Някакъв уродлив мъж демонстрираше нови абсорбиращи кърпи.

— Харчите четирийсет долара месечно за хартиени кърпи. Хвърляте си парите на вятъра — каза уродливият мъж от онзи друг свят, където такива неща имат значение.

„Отишъл е да нахрани кравите, това е.“

„А защо не е изключил телевизора, за да спести електричество?“

Имаха голям резервоар за пропан, но запасите бяха на привършване.

— Тате?

Пак никакъв отговор. Оли отиде до прозореца и погледна към обора. Нямаше никого. Разтревожен още повече, той мина по коридора и се приближи до родителската спалня. Тъкмо беше събрал сили да почука на вратата, когато видя, че тя е отворена. Голямото двойно легло не беше оправено (баща му забелязваше безпорядъка само ако имаше такъв в обора) и празно. Оли се канеше да се обърне, когато видя нещо, което го изплаши. Сватбеният портрет на Олдън и Шели, който открай време висеше на стената, вече го нямаше. Един светъл квадрат върху тапетите показваше мястото, на което е бил.

„Няма причини да се плаша.“

Дали?

Оли продължи по коридора. В дъното имаше още една врата, врата, която през последната година беше стояла отворена. Сега тя беше затворена. И на нея беше залепено нещо жълто. Бележка. Още преди да се приближи дотолкова, че да може да я прочете, Оли разпозна почерка на баща си. Нормално беше да го разпознае; когато се връщаха от училище, двамата с Рори често четяха бележки, написани с неговия едър разкривен почерк. Всички те завършваха по един и същи начин.

„Изметете обора и тичайте да си играете. Оплевете доматите и боба и тичайте да си играете. Приберете прането и гледайте да не го окаляте, докато го носите. И тичайте да си играете“.

„Времето за игри отмина“ — помисли си мрачно Оли.

След това в съзнанието му изникна обнадеждаваща мисъл: „Може би сънувам. Възможно е. След като рикоширал куршум уби брат ми, а майка ми се самоуби, защо да не е възможно да сънувам, че се събуждам в празна къща?“

Кравата отново измуча. Мучене в сън — защо пък не.

Вратата с бележката водеше към стаята, в която беше живял дядо му Том. Той страдаше от сърдечна недостатъчност и когато вече не можеше да се грижи сам за себе си, дойде да живее при тях. Отначало успяваше да се довлече някак си до кухнята, където сядаше да се нахрани заедно със семейството, но впоследствие престана да става от леглото. Просто лежеше в леглото си, първо с пластмасова тръбичка, завряна в носа, а после с маска върху лицето. Рори веднъж каза, че той прилича на най-възрастния космонавт в света, за което получи шамар от майка си.

Накрая се наложи да се редуват кой да сменя бутилките му с кислород, а една вечер майка им го намери мъртъв на пода, като че ли беше умрял в опит да стане от леглото. Тя извика Олдън, който дойде, погледна, преслуша гърдите на възрастния мъж и изключи кислорода. Шели Динсмор се разплака. Оттогава стаята през повечето време стоеше затворена.

На бележката пишеше:

Съжалявам. Отиди в града, Оли. Морганови или Дентънови, или преподобната Либи ще те приемат.

Оли дълго време гледа бележката, след това завъртя топката на вратата с вдървената си ръка. Надяваше се гледката да не е гадна.

Не беше. Баща му лежеше на леглото със сплетени на гърдите ръце. Косата му беше сресана така, както я сресваше, когато щеше да ходи в града. Държеше сватбения портрет. Една от старите зелени бутилки с кислород на дядо му стърчеше в ъгъла; Олдън беше закачил бейзболната си шапка на кранчето й.

Оли раздруса рамото на баща си. Замириса му на алкохол и надеждата поживя още няколко секунди в сърцето му.

Може би беше само пиян.

— Татко! Тате! Събуди се!

Оли не усещаше дъха му върху бузата си. Тогава видя, че клепачите на баща му не са съвсем затворени — бялото на очите му се виждаше. Миришеше на пикня.

Баща му си беше направил труда да се среши, но умирайки, се беше изпуснал, също като покойната си съпруга. Оли се зачуди дали той щеше да се откаже, ако знаеше, че ще се случи такова нещо.

Бавно заотстъпва назад. Искаше му се да изпитва усещане, че всичко това е просто кошмар, но не изпитваше. Всичко това беше кошмарна реалност, а човек не може да се събуди от кошмарната реалност. Стомахът му се сви и стомашните сокове започнаха да пълзят нагоре по хранопровода му. Изтича в банята, където го пресрещна някакъв гледащ странно непознат човек. За малко щеше да извика от изненада, преди да осъзнае, че вижда отражението си в огледалото над мивката. Коленичи пред тоалетната чиния, сграбчи тръбите, които двамата с Рори наричаха „инвалидните перила на дядо“, и повърна. Когато му олекна, пусна водата (можеше да я пусне, защото генераторът работеше и защото кладенецът беше дълбок), свали капака и седна върху него. Целият трепереше. До него на мивката стояха две шишенца с лекарства (бяха на дядо му Том) и бутилка „Джак Даниълс“. Всички те бяха празни. Оли вдигна едното от пластмасовите шишенца. На етикета пишеше „перкосет“. Не си направи труда да види какво пише на другото.

— Сега съм сам — каза той.

„Морганови или Дентънови, или преподобната Либи ще те приемат.“

Само че той не искаше да бъде приет. Приет — като мръсните дрехи, които даваше за пране на майка си. Да, той понякога мразеше тази ферма, но в повечето случай я обичаше, фермата го притежаваше, фермата, кравите и купчината дърва. Те бяха негови и той беше техен. Знаеше това, както знаеше и че Рори щеше да си тръгне, за да направи бляскава кариера — първо в колеж, а после в някой далечен град, където щеше да посещава театрални постановки, художествени галерии и какви ли не още други неща. По-малкият му брат беше достатъчно умен да постигне успехи в големия свят; Оли можеше да се научи да се пази от банковите кредити и кредитните карти, но едва ли щеше да постигне нещо повече.

Реши да отиде да нахрани кравите. Канеше се да им даде двойно повече ярма, стига само да пожелаеха да ядат. Някои от кравите дори можеха да поискат да бъдат издоени. При това положение той можеше да си пийне направо от вимето, както правеше, когато беше по-малък.

След това щеше да отиде в полето, отдалечавайки се колкото е възможно повече, и щеше да замеря Купола с камъни дотогава, докато хората не започнеха да прииждат за свиждането. Големи ангажименти, както казваше баща му. Оли обаче не искаше да вижда никого, с изключение може би на редник Еймс от Южна Каролина. Леля му Луис и чичо му Скутър може би щяха да дойдат — те живееха наблизо, в Ню Глостър, — но какво щеше да им каже, ако дойдеха? Здрасти, чичо, родителите ми и брат ми са мъртви, благодаря, че дойдохте.

Не, щом хората започнеха да се трупат оттатък, той щеше да отиде при гроба на майка си и да изкопае нов гроб до него. Така щеше да се измори и когато си легнеше вечерта, вероятно щеше да заспи.

Кислородната маска на дядо му Том висеше на вратата на банята. Незнайно защо майка му я беше измила и я беше закачила там. Докато я гледаше, истината се стовари върху него, както пиано би се стоварило върху мраморен под. Оли покри лицето си с длани и започна да се поклаща напред-назад върху тоалетната чиния. Изпод пръстите му се затъркаляха сълзи.