Стивън Кинг
Под купола (185)

16.

Трите хлапета стояха под небето с жълтеникав оттенък, озарени от странната, някак лишена от наситеност следобедна светлина, и се взираха в мъртвата мечка под телефонния стълб. Самият стълб се беше килнал сериозно настрани. На метър и половина от основата му обработеното с креозот дърво бе напукано и оплискано с кръв. Както и с други неща. Нещо бяло, за което Джо предположи, че са остатъци от кост. И нещо бледосиво, което вероятно бе моз…

Той се обърна, опитвайки се да потисне стомашния си спазъм. И почти бе успял, когато Бени повърна и само миг по-късно Нори го последва. Плашилото нямаше друг избор, освен да се присъедини към клуба.

Щом стомасите им се поуспокоиха, Джо свали раницата си, извади бутилките с чай и ги раздаде на приятелите си. Надигна шишето, но не преглътна, а изплакна устата си и изплю течността. Нори и Бени направиха същото. Сладкият чай вече се беше стоплил, но въпреки това подейства като балсам на раздразненото му гърло.

Нори направи две предпазливи крачки към обвитата от рояци мухи черна камара в подножието на телефонния стълб.

— Също като елените — промълви тя. — Горката мечка не е могла да скочи от речния бряг, ето защо си е разбила черепа в този стълб…

— Може да е била болна от бяс — предположи Бени. Гласът му беше нетипично тънък. — Както и елените…

Джо сметна, че теоретично бе възможно, макар че не му се вярваше.

— Според мен е нещо като самоубийство — каза с треперещ глас. Мразеше се, че гласът му звучи така, ала не можеше да стори нищо по въпроса. — Китовете и делфините го правят — излизат на бреговете, където умират от задушаване. Виждал съм го по телевизията. Татко разправя, че октоподовете също правели така.

— Октоподите — поправи го Нори.

— Както и да е. Татко казва, че когато околната им среда се замърси, те изяждат собствените си пипала.

— Човече, да не искаш пак да повърна? — попита Бени. Гласът му издаваше колко уморен и изнервен се чувства.

— Да не би нещо подобно да е станало и тук? — замисли се момичето. — Околната среда да е силно замърсена?

Джо вдигна поглед към жълтеещото небе. После посочи на югозапад, където тъмнееха черните сажди от пожара, предизвикан от ракетата. Петното изглеждаше поне стотина метра високо и цял километър широко. Най-малко.

— Съгласна съм с теб — кимна Нори, — но имам чувството, че това тук е нещо друго, нещо по-различно. Не смяташ ли?

Плашилото вдигна рамене.

— Ако изведнъж ни се прииска да се самоубием, май е по-добре да се връщаме — каза Бени. — Още има за какво да живея. Не съм успял да стигна до последното ниво на „Уорхамър“…

— Пробвай Гайгеровия брояч върху мечката — предложи Нори.

Джо насочи сензорния цилиндър към трупа на животното. Стрелката потрепна съвсем леко и запази досегашното си положение.

Нори посочи на изток, където пътят най-накрая излизаше изпод балдахина на гъсто обраслите черни дъбове, дали на хребета неговото название^[1]. Джо си каза, че оттам най-вероятно се открива чудесна гледка към ябълковата градина, разположена на билото на възвишението.

— Аз предлагам да вървим, докато стигнем до дърветата — заяви момичето. — Там ще проверим какво казва Гайгеровият брояч и ако радиационният фон продължава да се повишава, ще се върнем в града и ще разкажем на доктор Евърет или на господин Барбара за наблюденията си. Пък те нека умуват какво значи това.

Бени се колебаеше.

— Не знам доколко е безопасно…

— Ако усетим нещо странно, веднага се връщаме — увери го Джо.

— Е, може пък да е за добро — подхвърли Нори. — Винаги съм искала да се махна от Честърс Мил, преди да съм изперкала тотално!

Тя се усмихна, за да покаже, че се шегува, ала думите й изобщо не прозвучаха като шега, а и Джо не ги прие по този начин. Много хора обичаха да се шегуват колко е „мъничък“ Честърс Мил (може би затова песента на Джеймс Макмърти бе толкова популярна сред жителите му) и той наистина бе такъв, при това във всяко едно отношение. Както в интелектуално, така и в демографско. Сещаше се само за една американка с азиатски произход — Памела Чен, която помагаше от време на време на Лиза Джеймисън в библиотеката, — а тъмнокожи изобщо нямаше, откакто семейство Лавърти се преместиха в Обърн. В града нямаше „Макдоналдс“, да не говорим за „Старбъкс“, а единственото кино бе затворило завинаги. Поне досега обаче градът му се бе струвал сравнително голям като площ, с достатъчно пространство за скитане насам-натам… Ето защо му се струваше удивително как Честърс Мил изведнъж се бе смалил в съзнанието му, след като разбра, че тримата с майка му и баща му вече не могат да се качат в семейната кола и да отскочат до Луистън, за да хапнат панирани миди и сладолед.

— Права си — каза накрая. — Наистина е важно. Рискът си струва. Или поне така мисля. Ако искаш, ти остани тук, Бени. Тази част от мисията е само за доброволци.

— Не, ще дойда с вас — заяви той. — Ако остана тук, ще ме смятате за пъзльо до края на живота ми!

— Че не си ли? — извикаха Джо и Нори в един глас, след което се спогледаха и избухнаха в смях.