Стивън Кинг
Под купола (289)

2.

Когато се качи в стаята си, Андрея седна на леглото и започна отново да чете файла „Вейдър“. Този път четеше по-бавно. Малко преди два часа тя сложи листовете в кафявия плик, после прибра плика в чекмеджето на масичката. На същото място се намираше и трийсет и осемкалибровият пистолет, който брат й Дъглас й беше подарил преди две години по случай рождения й ден. Тогава се беше втрещила, но Дъги й беше заявил категорично, че жена, която живее сама, трябва да има с какво да се защитава.

Тя извади оръжието и дръпна барабана. Камерата, която щеше да се озове пред ударника, когато спусъкът бъде натиснат за първи път, беше празна (така и трябваше да бъде, според инструкциите на Туич). Другите пет бяха пълни. На горния рафт в шкафа имаше още патрони, но те не й трябваха, защото онези нямаше да й дадат възможност да презареди. Ченгетата му щяха да я застрелят веднага.

А и ако не можеше да убие Рени с пет патрона, не заслужаваше да живее.

— В края на краищата — промърмори тя, докато връщаше пистолета в чекмеджето — защо ми е да се оправям? — Сега, когато оксиконтинът беше прочистил мозъка й, отговорът изглеждаше съвсем ясен — оправяше се, за да стреля точно.

— Амин — каза и изгаси лампата.

След пет минути вече беше заспала.