Стивън Кинг
Под купола (281)

16.

Над малкото градче Честърс Мил се спуска нощ — поредната „куполна“ нощ. Но ние няма да си почиваме, защото трябва да отидем на две срещи и да проверим какво прави коргито Хорас. Тази вечер Хорас прави компания на Андрея Гринъл. Той не е забравил пуканките, намиращи се между кушетката и стената, просто си трае за момента.

Хайде да тръгваме тогава двамата с теб, докато тъмата се просмуква в небето като упойка в кръвта на пациент. Да тръгваме, докато първите безцветни звезди изгряват над главите ни. Това е единственият град в североизточната част на Съединените щати, над който тази вечер светят звезди. Над Нова Англия валят дъждове и хората, гледащи новини, скоро ще имат възможност да видят няколко изключителни сателитни снимки, показващи дупка в облаците — точно копие на „чорапчето“ Честърс Мил. Тук звездите светят, но сега те са мръсни, защото Купола е мръсен.

Върху Таркърс Мил и района от Касъл Рок, известен като Дъ Вю, се изливат порои. Метеорологът на Си Ен Ен Рейнолдс Улф (не е роднина на любимеца на Роуз Улфи) казва, че според него западният вятър блъска облаците в Купола и ги изстисква като гъби, преди те да успеят да се придвижат на север и на юг. Той нарича това „очарователен феномен“.

Водещата Сюзън Малво го пита каква е дългосрочната прогноза за времето в Честърс Мил, явно предполагайки, че кризата може да продължи.

— Сюзън — отговаря Рейнолдс Улф, — този въпрос е чудесен. Знаем със сигурност, че тази вечер в Честърс Мил не вали, но повърхността на Купола е достатъчно пропусклива, така че е възможно вътре да се просмуче известно количество влага. Метеоролозите от Националната служба ми казаха, че скоро не се очакват валежи под Купола. А ние знаем, че най-голямата им река — Престил, е попресъхнала. — Той се усмихва, сякаш за да покаже колко добър зъболекар има. — Благодаря на Господ за артезианските кладенци!

— И аз също, Рейнолдс — казва Сюзън, а после на телевизионните екрани в Америка се появява зеленото животинче от рекламата на застрахователната компания „Гейко“.

Стига толкова новини. Хайде да минем по някои от опустелите улици; покрай църквата и къщата на преподобната (срещата там все още не е започнала, но Пайпър е напълнила голямата кафеварка, а Джулия прави сандвичи под светлината на свистяща газова лампа); покрай къщата на Маккейн, около която е опъната жълта полицейска лента, навяваща мрачни асоциации; по Таун Комън Хил и покрай сградата на общината, където Ал Тимънс и няколко негови приятели чистят и подреждат, за да могат присъстващите на утрешната градска среща да се чувстват уютно; покрай Военния мемориал, където статуята на Лусиен Калвърт (прадядо на Нори; май не е нужно да ти казвам това) стои на пост.

Какво ще кажеш да поспрем за малко, за да видим какво правят Барби и Ръсти? Никой няма да ни попречи да слезем в сутерена; в стаята за подготовка има само трима полицаи, а Стейси Могин, която е зад бюрото, спи, подпряла глава с ръка. Останалите полицаи са във „Фуд Сити“, където слушат пламенната реч на Големия Джим, но дори и да бяха тук, пак нямаше да могат да ни попречат, защото ние сме невидими. Щяха да усетят само лек полъх, когато се шмугнем покрай тях.

В Кафеза няма нищо кой знае какво за гледане, защото надеждата е невидима като нас. Двамата мъже нямат какво друго да правят, освен да чакат и да се надяват. Ръсти вече не го боли чак толкова много ръката, а и отокът е поспаднал. Към пет часа следобед Стейси Могин, Бог да я благослови за добрината, беше успяла да му даде два екседрина.

Засега тези двама мъже — нашите герои — седят на леглата си и играят на Двайсет въпроса. Ред е на Ръсти да отгатва.

— Животно, зеленчук или минерал? — пита той.

— Нито едното — отговаря Барби.

— Как така нито едното? Трябва да е едно от тях.

— Не е — казва Барби. Той си е намислил Татко Смърф.

— Ти ме прецакваш.

— Няма такова нещо.

— Да, да.

— Стига си се оплаквал, чакам въпросите ти.

— Ще ми подскажеш ли малко?

— Не. Това е първото ти „не“. Остават още деветнайсет.

— Чакай малко. Така не е честно.

Нека ги оставим да изпуснат малко пара, става ли? Да минем покрай тлеещите останки от редакцията на „Демократ“; покрай леко поопърлената аптека (Сандърс повече никога няма да прекрачи прага й); покрай книжарницата и „Къщата на цветята“ на Льоклерк, чиито цветя вече са изсъхнали. Да минем под неработещия светофар на кръстовището на шосе 119 и шосе 117(ние го докосваме, той се разклаща лекичко, а после пак застива неподвижен) и да пресечем паркинга на „Фуд Сити“. Тихи сме като дъха на спящо дете.

Витрините на супермаркета са покрити с шперплат, реквизиран от склада на Таби Морел. Джак Кейл и Ърни Калвърт са изчистили повечето мръсотия, но „Фуд Сити“ все още прилича на кочина — по пода се търкалят кутии и галантерийни стоки. Повечето продукти вече са се преселили в килерите на гражданите или в гаража зад полицейския участък, по рафтовете не е останало почти нищо. Хладилните шкафове за безалкохолни напитки и бира, както и фризерът за сладолед, са разбити. Смърди на вкиснало вино. Големия Джим иска новите полицаи, повечето от които са ужасно млади, да видят този хаос. Той иска те да разберат, че целият град може да заприлича на бойно поле. Хитър е и знае, че дори не е нужно да им го казва. Те ще схванат посланието — стадото изпада в паника, когато овчарят не си гледа работата.

Да чуем ли речта му? Не. Ще го чуем какво ще каже утре вечер, ще ни е достатъчно. Освен това тези работи са ни ясни; двата основни специалитета на Америка са демагозите и рокендролът, а ние често преяждаме с тях.

Все пак трябва да погледнем слушателите, преди да си тръгнем. Виж ги само как са се захласнали и си припомни, че голяма част от тях (в това число Картър Тибодо, Майки Уордлоу и Тод Уендълстат) са хулигани, които почти всяка седмица биват наказвани заради побои и неспазване на училищната дисциплина. Но Рени е успял да ги хипнотизира.

Той не е нищо особено, ако говори насаме с някой човек, но застане ли пред тълпата… става буен звяр, както казваше старият Клейтън Брейси навремето, когато мозъчните му клетки все още функционираха. Големия Джим използва фрази от рода на: „полицейското братство“, „образцово носене на службата“ и „градът разчита на вас“. И други неща им казва. Добри неща, които никога не губят чара си.

Големия Джим преминава към темата „Барби“. Той им казва, че приятелите на Барби не спят, а сеят смут и раздор, преследвайки злите си цели. Снишавайки глас, той добавя:

— Те ще се опитат да ме дискредитират. Ще изрекат какви ли не лъжи.

Аудиторията изръмжава недоволно.

— Ще повярвате ли на лъжите? Ще позволите ли да бъда дискредитиран? Ще оставите ли града без силен лидер точно когато той има нужда от такъв?

Всички, разбира се, изкрещяват: „Не!“ Големия Джим продължава да говори (като повечето политици той вярва, че речите трябва да са дълги и цветисти), но ние си тръгваме.

Хайде да отидем в къщата на преподобната. Поемаме по пустите улици. Я, гледай! Намерихме си компания — едно тринайсетгодишно момиче с избелели дънки и старомодна скейтбордистка фланелка. Тази вечер Нори Калвърт не се е нацупила, за да прилича на лоша пънкарка (маниер, който докарва майка й до бяс). На лицето й е изписано учудване, присъщо на осемгодишна. Ние проследяваме погледа й и виждаме, че зад облаците на изток изплува огромна пълна луна. По форма и цвят тя прилича на току-що разрязан розов грейпфрут.

— Олеле… Боже! — прошепва Нори. Вдига свитата си в юмрук длан, слага я между едва наболите си гърди и се вторачва в странния розов кръг. След това продължава по пътя си, като се оглежда от време на време, за да се увери, че никой не я е забелязал. Линда Евърет им е казала да дойдат един след друг, да не бият на очи и да внимават някой да не ги проследи.

— Това не е игра — беше предупредила Линда. Нори се впечатли повече от бледото й напрегнато лице, отколкото от думите й. — Ако ни спипат, няма просто да загубим точки или да пропуснем реда си. Разбирате ли, деца?

— Аз мога ли да отида с Джо? — попита госпожа Макклачи. Тя беше почти толкова бледа, колкото госпожа Евърет.

Линда поклати глава.

— Идеята не е добра. — Тези думи бяха впечатлили Нори най-много. Не, това не е игра, това е въпрос на живот и смърт.

А, ето я църквата. И сгушената до нея къща на Пайпър. Нори вижда ярката бяла светлина на газовите лампи отзад, там, където вероятно се намира кухнята. Скоро ще влезе вътре и ще се скрие от втренчения поглед на ужасната розова луна. Скоро ще бъде на сигурно място.

Тогава една сянка изниква от мрака и я хваща за ръката.