Стивън Кинг
Под купола (47)

4.

Мобилният й телефон иззвъня тъкмо когато си обличаше палтото, за да отиде с колата до бариерата. Тя едва не изпусна фотоапарата, преметнат на каишка през рамото й, докато извади телефона от джоба си. Погледна екранчето и видя надписа „СКРИТ НОМЕР“.

— Ало? — каза и гласът й вероятно прозвуча особено, защото Хорас, който чакаше до вратата, готов за нощна разходка, наостри уши и се обърна да я погледне.

— Госпожа Шамуей? — Мъжки глас. Строг. Глас на официално лице.

— Госпожица Шамуей. С кого разговарям?

— Полковник Джеймс Кокс, госпожице Шамуей. От армията на Съединените щати.

— И на какво дължа тази чест? — Джулия осъзна, че тонът й е саркастичен, и мислено се упрекна — беше непрофесионално, но беше изплашена и иронията беше нейното оръжие против страха.

— Искам спешно да се свържа с човек на име Дейл Барбара. Познавате ли го?

Разбира се, че го познаваше. И се изненада, когато преди няколко часа го видя в „Дивата роза“. Беше пълна лудост, че е останал в града, пък и вчера Роуз беше казала, че е напуснал работа. Историята на Дейл Барбара беше сред стотиците, които Джулия знаеше, но не беше публикувала. Щом си издател на малък местен вестник, гледаш да не отваряш кутиите на Пандора. И да се пазиш от враговете си. Врагове като Рени Младши и пасмината му, които бяха пребили Барбара. Тя не вярваше на слуховете за готвача и Анджи, най-добрата приятелка на Дуди. Най-малкото защото смяташе, че Барбара има по-добър вкус.

— Госпожице Шамуей? — Делови тон. Студен тон. Глас на човек отвъд бариерата. Можеше да го намрази само заради това. — Чувате ли ме?

— Да. Познавам Дейл Барбара. Готвач е в ресторант на Мейн Стрийт. Защо?

— Изглежда, няма мобилен телефон, в ресторанта никой не вдига…

— Затворен е…

— … и стационарните телефони не работят.

— Тази вечер в града ни нищо не работи като хората, полковник Кокс. Включително мобилните. Забелязвам обаче, че вие безпроблемно се свързахте с мен, което ме кара да се запитам дали причината не е във вас, военните. — Гневът й (породен от страх като иронията й) я изненада. — Какво направихте? Какво?

— Нищо. Доколкото ми е известно.

Джулия така се изненада, че изгуби ума и дума. Което беше нетипично за редакторката на „Демократ“ — всички кореняци в Мил биха го потвърдили.

— „Виновни“ сме само за мобилните телефони — продължи той. — Входящите и изходящите обаждания в Честърс Мил са прекъснати. В интерес на националната сигурност. Моите уважения, мадам, но на наше място и вие бихте постъпили така.

— Съмнявам се.

— Така ли? — По гласа на Кокс пролича, че е заинтригуван, но не ядосан. — Ами ако имаме ситуация без прецедент в световната история, при това свързана с технология, която нито ние, нито който и да е познава?

Джулия отново не можа да измисли подходящ отговор.

— Повтарям — спешно ми трябва капитан Дейл Барбара — заяви той, възвръщайки си официалния тон.

— Капитан Барбара ли?

— Капитан в оставка. Можете ли да го намерите? Вземете си мобилния. Ще ви дам номер, на който да ме търсите. Винаги ще имате връзка.

— Защо аз, полковник Кокс? Защо не се обадихте на полицията? Или на някой общински съветник? Мисля, че и тримата са в града.

— Дори не съм опитал, госпожице Шамуей. Израснал съм в малко градче…

— Блазе ви.

— … и ми е известно, че големите клечки в общината знаят малко, местните ченгета — много, а редакторката на градския вестник знае всичко.

Тя се изкиска, въпреки че изобщо не й беше до смях.

— Защо да ви се обаждам, след като с него можете да се срещнете? В мое присъствие, разбира се. Тъкмо бях тръгнала към бариерата, когато ми позвънихте. Ще намеря Барби…

— Още нарича себе си така, а? — изкиска се Кокс.

— Ще го намеря и ще го доведа на срещата. Може да проведем импровизирана пресконференция.

— Не съм в Мейн, а във Вашингтон. На съвещание на консултативния съвет към президентството.

— Да не очаквате да направя дълбок поклон? — сопна се Джулия, въпреки че донякъде беше впечатлена.

— Госпожице Шамуей, нямам време за губене, вероятно и вие нямате. Затова в интерес на бързото разрешаване на проблема…

— Смятате ли, че е възможно?

— Престанете! Несъмнено сте били репортерка, преди да станете редакторка, и задаването на въпроси ви е като втора природа, но искам да разберете, че всяка минута е ценна. Ще изпълните ли молбата ми?

— Бих могла. Но при едно условие — да придружа Барби. Ще отидем на шосе 119 и ще ви се обадим оттам.

— Не! — отсече той.

— Ваша воля. Беше ми приятно да си поговоря с вас, полковник Ко…

— Оставете да довърша. Вашата страна на 119 е ТОТАЛНО ПРЕЦАКАНА. Означава…

— Знам какво означава, полковник, чела съм „Капан за сънища“ от Стивън Кинг. В какъв аспект се отнася за шосе 119?

— Ще ви кажа, мадам. Извинете ме за вулгарността, но там сега е като откриване на безплатен публичен дом. Половината население на вашия град е паркирало колите и пикапите си от двете страни на пътя и в нивата на някакъв фермер.

Джулия остави на пода фотоапарата, извади от джоба си бележник и написа: „Полк. Джеймс Кокс“ и „Като откриване на безплатен публичен дом.“ После добави: „Фермата на Динсмор?“ Да, вероятно полковникът говореше за имота на Олдън Динсмор.

— Така… — промърмори. — Какво предлагате?

— Имате право, не мога да ви попреча да отидете. — Той въздъхна, сякаш отчаян от несправедливостите в този свят. — Не мога да ви попреча и да напишете каквото ви хрумне във вашия вестник, макар че според мен е без значение, тъй като никой извън Честърс Мил няма да го прочете.

Усмивката на Джулия помръкна:

— Ако не възразявате, обяснете.

— Възразявам. И сама ще се сетите. Ако искате да видите бариерата (макар сигурно да са ви казали, че всъщност е невидима), доведете капитан Барбара на мястото, на което тя минава през Таун Роуд №3. Знаете ли къде се намира?

Отначало тя не реагира, после разбра за какво говори полковникът и се засмя.

— Нещо забавно ли се сетихте, госпожице Шамуей?

— Местните го наричат Шибания път, понеже през дъждовния сезон е почти невъзможно да се пътува по него.

— Много колоритно.

— Да разбирам ли, че на Шибания път няма тълпи зяпачи?

— В момента няма жива душа.

— Разбрахме се. — Тя пъхна бележника в джоба си, наведе се и взе фотоапарата. Хорас продължаваше търпеливо да чака до вратата.

— Чудесно. Кога да очаквам обаждането ви? По-точно обаждането на Барби по вашия телефон.

Джулия си погледна часовника — десет и една минута. Да му се не види, как беше отлетяло времето?

— Ще сме там в десет и половина, стига да намеря Барби. Мисля, че ще успея.

— Чудесно. Предайте му много поздрави от Кен. Това е…

— Шега, разбрах. Ще ни посрещне ли някой?

Кокс помълча, после отговори доста неохотно:

— Ще видите прожектори. И войници, охраняващи блокадата на пътя, но на тях им е наредено да не разговарят с местните хора.

— Да не… защо? Защо?

— Ако нещата не се уталожат, госпожице Шамуей, ще разберете всичко. За повечето подробности ще се досетите сама. Личи си, че сте умна жена.

— Заврете си отзад комплиментите, полковник! — кресна тя. Хорас наостри уши.

Кокс не се засегна, а искрено се разсмя:

— Както кажете, мадам. В десет и половина, нали?

Тя се изкушаваше да му откаже, но естествено нямаше да го стори.

— Десет и половина. Стига да открия Барби. Да ви се обадя ли тогава?

— Или вие, или Барби, но държа да разговарям с него. Ще чакам с ръка на телефона.

— Ами тогава ми дайте вълшебния номер. — Джулия притисна телефона с рамото си, докато се мъчеше пак да извади бележника. Разбира се, по закона на всемирната гадост бележникът ти трябва отново миг, след като си го прибрал — знаеха го всички репортери, а сега тя беше репортерка. Отново. Номерът, който й продиктува полковникът, я изплаши повече от всичко, казано от него. Зоновият код беше 000.

— Още нещо, госпожице Шамуей: имате ли имплантиран пейсмейкър? Слухов апарат? Нещо подобно?

— Не. Защо?

Стори й се, че той пак ще откаже да отговори, но се излъга.

— Близо до Купола има някакво енергийно поле. Не е вредно за повечето хора, те го усещат като слаб електрически удар, но влияе пагубно на електронните устройства. Някои изключва — например повечето мобилни телефони, ако се доближат на около метър и половина — други направо взривява. Занесете там касетофон и уредът ще се изключи. Занесете айпод или блекбери и очаквайте експлозия.

— И пейсмейкърът на Дюк Пъркинс се е взривил? От това ли е загинал?

— Десет и трийсет! Доведете Барби и не забравяйте да му предадете поздрави от Кен.

Той прекъсна връзката. Джулия постоя неподвижно няколко секунди, после се опита да се обади на сестра си в Луистън. Отново нямаше сигнал.

„Куполът — помисли си. — Накрая не говореше за бариера, а за Купола.“