Стивън Кинг
Под купола (184)

15.

Пит Рандолф наистина застана на колене и се опита да се помоли, ала не можеше да се концентрира, защото умът му бе зает с твърде много грижи. Накрая заряза молитвата с мисълта, че Господ помага на тези, които сами си помагат. И макар да се съмняваше, че го пише в Библията, бе абсолютно убеден в правотата на това твърдение. Намери номера на мобилния телефон на Сандърс в списъка, закачен с кабарче на таблото за обявления. Надяваше се, че той няма да му отговори, обаче председателят на градския съвет реагира още при първото позвъняване. Както всъщност правеше винаги.

— Здрасти, Анди. Шериф Рандолф се обажда. Имам ужасни новини за теб, приятелю. Май е по-добре да седнеш.

Разговорът беше тежък. Тежък ли? Направо убийствен. Когато най-сетне приключи, Рандолф остана на стола си, като барабанеше нервно с пръсти по бюрото си. Помисли си — и то не за първи път, — че ако Дюк Пъркинс седеше вместо него зад това писалище, нямаше да скърби толкова силно за жертвите. А може би изобщо нямаше да скърби. Работата му се бе оказала много по-тежка и по-гадна, отколкото си бе представял. Личният му кабинет не можеше да компенсира всички останали негативи. Дори зелената шерифска кола не си струваше гадостите; всеки път, щом седнеше зад волана и задникът му хлътваше във вдлъбнатината, която Дюк беше оставил, през главата му минаваше една и съща мисъл: „Не си за тая длъжност.“

Сега Сандърс щеше да дойде тук. Искаше да се изправи лице в лице срещу Барбара. Рандолф се бе помъчил да го разубеди, но докато му обясняваше, че сега е най-добре да коленичи и да се помоли за душите на жена си и дъщеря си — както и за силата, от която се нуждаеше, за да носи тежкия си кръст, — Анди прекъсна връзката.

Шерифът спря да барабани по бюрото, въздъхна и набра друг номер. Само след две позвънявания в слушалката се разнесе изнервеният глас на Големия Джим:

— Какво има? Какво?

— Аз съм, Джим. Знам, че работиш и не ми се искаше да те прекъсвам, но би ли могъл да дойдеш тук? Трябва ми твоята помощ.