Стивън Кинг
Под купола (77)

8.

Щом чу изнервящото бипкане на уреда за измерване на кръвното налягане, Ръсти вече не се надяваше да успеят да спасят момчето. В интерес на истината надеждите му гаснеха, откакто качиха Рори в линейката — вероятно съдбата му бе предрешена още от мига на рикошета, — ала въпросното пиукане изписа тази истина с огромни букви в съзнанието му. Веднага след инцидента Рори трябваше да бъде изпратен в интензивното отделение на някоя голяма болница. Вместо това сега хлапето лежеше в оскъдно оборудвана операционна, където на всичкото отгоре беше и твърде задушно (климатикът бе изключен, за да не се натоварва генераторът), а край него се суетяха лекар (който отдавна трябваше да е излязъл в пенсия), неговият асистент (който никога не бе присъствал на неврохирургична интервенция) и една-единствена, преуморена от работа медицинска сестра.

— Вентрикуларна фибрилация, доктор Хаскел — каза тя.

В този момент мониторът, отчитащ сърдечната дейност, също се обади. Двата уреда забипкаха в дует.

— Разбрах, Джини. Не съм умрял. — Кратка пауза. — Исках да кажа „заспал“.

За миг двамата с Ръсти се спогледаха над покритото с чаршаф тяло на момчето. Очите на Хаскел бяха ясни и бистри — това определено не беше онзи увенчан със стетоскоп нагаждач, който се влачеше по коридорите на болницата като летаргичен призрак, — ала човекът изглеждаше ужасно състарен и грохнал.

— Е, поне направихме опит да го спасим — въздъхна Ръсти.

Всъщност лекарят бе направил доста повече от опит; стореното от него напомни на Ръсти за любимите му навремето юношески романи, в които застаряващият питчър напуска резервната скамейка и отново възкресява старата си слава в седмия мач от Световната купа. На трибуните обаче седяха само Ръсти и Джини Томлинсън и жестоката реалност не предвещаваше щастлив финал за легендарния ветеран.

Ръсти добави манитол към физиологичния разтвор в системата, за да редуцира до минимум подуването на мозъка. Хаскел пък напусна операционната и буквално хукна към лабораторията, за да направи пълна кръвна картина на хлапето. Друг не можеше да го стори; Ръсти нямаше нужната квалификация, а лаборанти просто липсваха. Болницата страдаше от отчаян недостиг на персонал. Парамедикът си помисли, че момчето на Динсморови навярно е само първата вноска от високата цена, която градът тепърва щеше да плаща заради липсата на достатъчно медицински персонал.

Когато изследванията бяха готови, се оказа, че положението е още по-лошо. Кръвната група на хлапето беше А-отрицателна, а те не разполагаха с такава в банките си. Имаха само нулева отрицателна — универсалният донор, — и му преляха четири дози от нея, което означаваше, че запасите на болницата вече се свеждаха до девет дози. И двамата си помислиха, че преливането й на момчето навярно бе равносилно на това да я излеят в канала, обаче никой не го изрече на глас. Докато животворната течност се процеждаше във вените на Рори, Хаскел изпрати Джини до миниатюрната кабинка, която служеше като болнична библиотека. След малко тя се върна с опърпан екземпляр от „Кратък увод в неврохирургията“. Лекарят отвори книгата на нужната страница, постави я до себе си, сложи отгоре й един отоскоп (в качеството му на преспапие) и започна да оперира. Ръсти си каза, че едва ли някога ще забрави бръмченето на медицинския трион, миризмата на костен прах в нетърпимо горещото помещение или бучката съсирена кръв, която се появи след изваждането на парченцето отчупена кост.

Въпреки всичко в продължение на няколко минути Ръсти се осмели да се надява. С премахването на хематома жизнените показатели на момчето се бяха стабилизирали — или поне опитаха да се стабилизират. После, докато Хаскел се стараеше да определи дали куршумът е в обсега му, състоянието на Рори рязко се влоши.

Ръсти се замисли за родителите му, които чакаха отвън и се надяваха, противно на всякаква логика, се надяваха детето им да се оправи. И ето че сега, вместо да изнесат момчето оттук и да го закарат по коридора вляво — в спешното отделение на болницата, където майката и бащата можеха да го видят, — щяха да поемат надясно, директно към моргата.

— Ако това беше обичайна ситуация, щях да го сложа на животоподдържащи системи и да помоля родителите му за донорство на органи — въздъхна Хаскел. — Но при обичайна ситуация той нямаше да бъде тук. А дори и да беше, нямаше да се мъча да го оперирам с помощта на… упътване, все едно става дума за шибана кола. — Лекарят вдигна отоскопа и го запрати през стаята. Той се удари в зелените плочки, отчупи част от една и тупна на пода.

— Искате ли да направим адреналинова инжекция, докторе? — попита Джини. Говореше спокойно, съсредоточено и хладнокръвно… и в същото време имаше вид на човек, който всеки момент ще се строполи на земята от изтощение.

— Не бях ли достатъчно ясен? Няма да удължавам повече агонията на това момче. — Хаскел се пресегна към червения превключвател на респиратора. Някой шегаджия — вероятно Туич — бе залепил там стикерче с надпис „БУМ!“ — Имаш ли друго мнение по въпроса, Ръсти?

Парамедикът се замисли, после поклати глава. Тестът на Бабински беше позитивен, свидетелствайки за тежко мозъчно увреждане, но най-важното в случая беше друго — нямаше даже нищожен шанс за подобрение. И никога не бе имало.

Хаскел изключи превключвателя. Оставен сам на себе си, Рори Динсмор си пое измъчено въздух, сетне се опита да го направи отново… и се отказа.

— Сега е… — Лекарят погледна големия часовник на стената. — Седемнайсет и трийсет. Ще го запишеш ли като време на настъпване на смъртта, Джини?

— Да, докторе.

Хаскел свали маската си и Ръсти угрижено забеляза, че устните на възрастния човек са синкави.

— Да се махаме оттук — каза. — Тази жега ме убива.

Обаче не беше жегата, а сърцето му. Лекарят се свлече по средата на коридора, докато вървеше към Олдън и Шели Динсмор, за да им съобщи лошите новини. В края на краищата се възползваха от адреналиновата инжекция, предложена от сестрата преди броени минути, ала тя не подейства. Същото се отнасяше за сърдечния масаж и електрошоковата терапия.

Време на настъпване на смъртта: седемнайсет и четирийсет и пет. Рон Хаскел надживя последния си пациент точно с трийсет и четири минути. Ръсти се отпусна тежко на пода и опря гръб в стената. Джини тъкмо съобщаваше лошата новина на родителите на момчето; от мястото, където седеше със заровено в шепите си лице, той дочу воплите на сломената от скръб майка. Те ехтяха из коридора на почти пустата болница и медикът имаше чувството, че ще продължават вечно.