Стивън Кинг
Под купола (68)

11.

Идеята е като грипен вирус; рано или късно някой я прихваща. Във върховното командване вече я бяха обсъждали; някогашният командир на Барби, полковник Джеймс О. Кокс, бе присъствал на няколко срещи, където бе ставало въпрос за нея. Рано или късно някой в Честърс Мил щеше да бъде заразен от същата идея, ето защо не беше изненадващо, че този някой се оказа Рори Динсмор — най-острият от всички инструменти в кутията на семейство Динсмор. („Нямам си на идея отде го е наследил“ — бе казала майка му Шели, когато синът й бе донесъл вкъщи първия си бележник, пълен с шестици от горе до долу. При това в гласа й се усещаше не толкова гордост, колкото тревога.) Ако момчето не живееше извън града — и ако имаше компютър, — по всяка вероятност щеше да е част от приятелите на Джо Макклачи.

На Рори му беше забранено да се включва в празненството, молитвената среща или протестната демонстрация; вместо да яде подозрителен хотдог и да събира такса за паркинг, баща му беше наредил да стои вкъщи и да дои кравите. А щом привършеше, трябваше да намаже виметата им със специален балсам — работа, която ненавиждаше от дън душа. „А след като ги намажеш хубавичко, че да лъснат — завърши с инструкциите Олдън, — премести обора и нареди там ония бали сено.“

Всичко това бе част от наказанието, което му бяха наложили, задето се бе приближил до Купола вчера — след като баща му изрично му бе забранил да го прави. И не само се бе приближил, ами и бе почукал по невидимата повърхност. Рори се бе оплакал на майка си (обикновено това даваше резултат), ала тя бе останала непреклонна. „Можеше да умреш — укори го Шели. — А и татко ти каза, че си се държал невъзпитано.“

— Само им казах името на готвача! — възмути се Рори, с което си докара един шамар от баща си, докато Оли го гледаше самодоволно и с безмълвно одобрение.

— От ума си теглиш! — скара му се Олдън. — Кога ще се кротнеш най-сетне?

Скрит зад гърба на баща им, Оли му се изплези. Шели обаче го видя… и награди и него с шамар, обаче не му забрани да се включи в импровизирания панаир.

— И да не си посмял да се доближиш до атевето! — нареди баща му, сочейки паркирания между първи и втори хамбар мотовсъдеход. — Ще пренасяш сламата с ръце. Тъкмо ще заякнеш малко. — След тези думи близките му се запътиха през поляната към шатрата на Ромео, оставяйки най-умния в семейството с вила в ръка и огромен буркан с балсам за кравешки вимета.

Посърнал, Рори се захвана да изпълнява възложените му задачи с мрачно усърдие. Въпреки че будният му, неспокоен ум от време на време го вкарваше в неприятности, той беше добър син и досега нито веднъж не му бе хрумвало да зареже досадните стопански задължения. В началото не мислеше за нищо друго освен за работата си. Намираше се в онова „пречистено“ състояние на духа, което понякога се оказва изключително плодородна почва за появата на най-ярките ни и грандиозни идеи (както хубави, така и лоши); единственото, от което тези идеи се нуждаят, за да излязат оттам, е верижната реакция на асоциациите.

Докато Рори метеше централната пътека на първи хамбар (бе решил да остави противното мазане на виметата за накрая), той дочу бърза серия от пукащи звуци, които можеха да се дължат само на използваните фойерверки. Звучаха му като изстрели. Това го накара да се замисли за трийсеткалибровата двуцевка на баща му, която той държеше в предния килер. На момчетата им беше забранено да я пипат, освен ако не са под строг надзор — което например се случваше или когато стреляха по мишени, или по време на ловния сезон, — но самата пушка не беше заключена, а амунициите стояха на полицата над нея.

И така идеята се роди. Рори си каза, че би могъл да пробие дупка в невидимата преграда. А току-виж я спукал и цялата. В съзнанието му моментално изникна яркият, кристален образ на балон, до който бива доближена запалена кибритена клечка.

Момчето захвърли метлата и се втурна към къщата. Подобно на мнозина други умни хора (и най-вече надарени деца) силната му страна беше не толкова анализът, колкото вдъхновението. Ако тази идея например бе хрумнала на по-големия му брат (което едва ли щеше да се случи), Оли със сигурност щеше да се замисли: „След като цял самолет не можа да пробие Купола, а натоварен догоре с дървесина камион се преобърна при сблъсъка си с него, какъв шанс би имал един куршум?“ И навярно би си казал: „Вече съм сериозно наказан. Трябва ли да ставам още по-непослушен и да си навличам още по-големи проблеми?“

А можеше и да не си го помисли. Според Рори математическите способности на Оли се изчерпваха с елементарното умножение.

За разлика от него по-малкият брат вече взимаше уроци по алгебра, които се преподаваха в колежа, и се справяше перфектно. Ако го попитаха как един куршум би постигнал онова, което не беше по силите на един камион или самолет, той веднага би отвърнал, че ударният ефект от „Уинчестър Елит ХРЗ“ би бил далеч по-голям. От една страна, защото скоростта ще бъде по-голяма. И, от друга, защото цялата мощ на удара ще бъде съсредоточена във върха на единайсетграмовия куршум. Рори беше сигурен, че хрумването му ще проработи. Идеята му притежаваше гениалната елегантност на алгебрично уравнение.

В съзнанието му изплува собственото му усмихнато (но същевременно скромно) лице на заглавната страница на „Ю Ес Ей Тудей“; видя се как го интервюира Браян Уилямс във „Вечерните новини“; как седи в обсипана с цветя платформа на парада в негова чест, заобиколен от красиви момичета (облечени в рокли без ръкави или дори по бански костюми), докато маха на тълпата и върху него вали дъжд от конфети. Той щеше да бъде МОМЧЕТО, КОЕТО СПАСИ ЧЕСТЪРС МИЛ!

Рори взе двуцевката и се качи на един стол, за да свали кутията с патрони от най-горната лавица. Зареди два куршума (вторият — за всеки случай) и се завтече навън с вдигната над главата си пушка, досущ като латиноамерикански партизанин. (Естествено, беше щракнал предпазителя; при това го бе направил автоматично, без дори да се замисли.) Ключът за четириколесния мотовсъдеход „Ямаха“, до който му бе забранено да се доближава, висеше до вратата на първи хамбар. Момчето го пъхна между зъбите си, докато закрепяше пушката в задната част на атевето с помощта на няколко въжета (здравината им не подлежеше на съмнение, понеже същите се използваха и при бънджи скокове). Зачуди се дали ще последва някакъв звук, ако Куполът се пукнеше. Може би трябваше да си вземе и тапи за уши от най-горната полица, но не искаше да се връща; трябваше да свърши всичко сега.

Така работят големите идеи.

Рори се метна на мотовсъдехода и заобиколи втори хамбар, намалявайки скоростта само за да огледа морето от хора на поляната. Ала колкото и да беше развълнуван, знаеше, че не е разумно да се насочва към мястото, където Куполът прерязваше шосе 119 (и където петната от вчерашните инциденти все още висяха във въздуха подобно на мръсотия върху голям прозорец). Някой можеше да го спре, преди да е успял да стреля по невидимата преграда. И тогава, вместо да се превърне в „МОМЧЕТО, КОЕТО СПАСИ ЧЕСТЪРС МИЛ!“, щеше да стане „МОМЧЕТО, КОЕТО МАЖЕШЕ КРАВЕШКИ ВИМЕТА В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ЕДНА ГОДИНА“. Определено, да не говорим и че цялата първа седмица щеше да го прави в приклекнало положение, защото задникът му щеше да го боли твърде силно, за да седне. И някой друг щеше да обере лаврите с неговата собствена идея.

Ето защо Рори избра да пресече диагонално поляната, като по този начин щеше да се озове пред Купола на около петстотин метра от голямата шатра. Как щеше да разбере кога да спре ли? По линията от мъртви птици, нападали покрай невидимата бариера. Видя как войниците в този район започват да се обръщат при звука от приближаващия се мотовсъдеход. Дочу и разтревожените викове на участниците в стълпотворението. Църковните химни, които вярващите пееха, внезапно секнаха.

И най-лошото от всичко — видя как баща му размахва зелената си бейзболна шапка и реве с пълно гърло: „ПО ДЯВОЛИТЕ, РОРИ, СПРИ ВЕДНАГА!“

Ала момчето вече бе отишло твърде далеч, за да спре. Освен това, независимо дали беше добър син или не, не искаше да спре. Атевето се удари в някаква могилка и Рори подскочи на седалката, ала ръцете му не изпуснаха дръжките на кормилото. Бейзболната му шапка бе обърната с козирката назад (не помнеше да го е правил) и хлапето се заливаше от смях, сякаш бе обезумяло. Мотовсъдеходът се килна застрашително встрани, след което се стабилизира. Оставаше му съвсем малко до целта. Един от застаналите на пост войници размахваше бясно ръце и му крещеше да спре.

Рори натисна рязко спирачките и за малко да направи салто над дръжките на кормилото. Бе забравил да включи предавките на неутрална позиция и всъдеходът се изстреля към Купола, забивайки се в него, преди да спре. Рори дочу издрънчаването на метал, последван от трясък на счупено стъкло; очевидно предният фар се бе строшил.

Войниците, изплашени да не бъдат ударени от мотовсъдехода (окото, което не съзира никаква преграда между себе си и стремително приближаващия се обект, задейства могъщи инстинкти), се бяха разбягали. Така хем откриваха достатъчно голямо свободно пространство пред Рори, хем му спестяваха необходимостта да им каже да се отдръпнат на безопасно разстояние за експеримента. Момчето искаше да бъде герой, но не искаше някой да пострада — или да умре — заради него.

Трябваше да бърза. Най-близките до него хора се намираха покрай импровизирания паркинг и голямата шатра и в момента тичаха като обезумели към него. Баща му и брат му също бяха сред тях, като и двамата крещяха да не прави онова, което бе намислил.

Рори размота пушката от въжетата за бънджи скоковете, опря приклада в рамото си и се прицели в невидимата бариера на около метър и половина над трите мъртви врабчета.

— Недей, хлапе, това е лоша идея! — извика един от войниците.

Момчето не му обърна внимание, защото идеята му си беше много добра. Пък и тичащите откъм шатрата и паркинга вече бяха съвсем близо. Някой — по всяка вероятност Лестър Когинс, който тичаше далеч по-добре, отколкото можеше да свири на китара, — изкрещя:

— В името на Бога, синко, не го прави!

Рори дръпна спусъка. Не, всъщност само се опита. Предпазителят все още беше спуснат. Погледна през рамо и видя как високият, мършав проповедник от църквата на Светия изкупител изпреварва пухтящия му, почервенял баща. Ризата на Лестър беше изскочила от панталона му и се развяваше покрай бедрата му. Очите му бяха разширени. Готвачът от „Дивата роза“ тичаше точно след него. Деляха ги не повече от шейсетина метра от него, а преподобният изглеждаше така, сякаш тепърва щеше да превключи на четвърта скорост.

Рори вдигна предпазителя.

— Спри, хлапе, недей! — извика отново войникът, като едновременно с това се приведе откъм неговата си част на Купола и сключи отчаяно ръце.

Рори не му обърна внимание. Така работеха големите идеи. Отново натисна спусъка и този път последва изстрел.

За негово нещастие прицелът му бе перфектен. Куршумът се удари в невидимата преграда, рикошира и се върна обратно като гумено топче на ластик. В първия момент момчето не почувства болка, а по-скоро му се стори, че целият свят внезапно е облян от ослепително бяла светлина. Самият куршум се бе разцепил на две частици, по-малката от които се заби в лявото му око и заседна в мозъка му. Кръвта шурна като фонтан. Рори притисна длани към лицето си и алената течност бликна между пръстите му, докато той несъзнателно се свличаше на колене.