Стивън Кинг
Под купола (293)

6.

В единайсет и петнайсет в четвъртък сутринта микробусът на „Дивата роза“ се движеше на юг по шосе 119. На другия ден магистралата щеше да се задръсти с коли и да засмърди на изгорели газове, но днес изглеждаше зловещо пуста. Зад волана беше самата Роуз. Ърни Калвърт седеше на дясната седалка, а Нори се беше наместила помежду им върху кожуха на двигателя. Тя стискаше скейтборда си, който беше облепен с лепенки на отдавна несъществуващи пънк групи като „Сталаг 17“ и „Дъ Дед Милкмън“.

— Ама много гадно мирише въздухът — каза момичето.

— Това е Престил, мила — отвърна Роуз. — На мястото, където се влива в Мотън, се е превърнала в смрадливо тресавище. — Знаеше, че проблемът не е само в умиращата река, но си затрая. Налагаше се да дишат, така че нямаше смисъл да се тревожат какво влиза в белите им дробове. — Поговори ли с майка си?

— Да — отговори мрачно Нори. — Ще дойде, но идеята изобщо не й допада.

— Ще донесе ли зеленчуците, които са й останали?

— Да, ще ги сложи в багажника на колата. — Тя пропусна да спомене, че Джоани Калвърт смята да натовари първо пиячката си (за нея храната не беше от първостепенно значение). — Роуз, ами радиацията? Не можем да покрием с оловни листове всички коли, които ще отидат там горе.

— Смятам, че тези, които минат веднъж или два пъти, няма да имат здравословни проблеми. — Тя беше стигнала до този извод, преравяйки интернет. Беше открила също така, че безопасността зависи от силата на лъчите, но не виждаше смисъл да тревожи съмишлениците си за неща, които нямаше как да бъдат контролирани. — Важното е хората да не се излагат на облъчване продължително време… а и Джо каза, че поясът е сравнително тесен.

— Майката на Джоуи не иска да идва — каза Нори.

Роуз въздъхна. Знаеше това. Разбираше, че свиждането има и своите отрицателни страни. Да, чрез него можеха да прикрият оттеглянето си, но, от друга страна, онези, които имаха роднини оттатък Купола, копнееха да се видят с тях. „Може пък Макклачи да не спечели от лотарията“ — помисли си тя.

Отпред се появи паркингът, на който Джим Рени държеше колите за продан. Табелата над входа гласеше: „ЩЕ ИЗПИТАТЕ ПРИЯТНО ЧУВСТВО ОТ ТЪРГОВСКОТО ИЗКУСТВО НА ДЖИМ. ПРЕДОСТАВЯМЕ И КРЕДИТИ.“

— Нали помниш… — започна Ърни.

— Да — отговори Роуз. — Ако има някой, обръщам и се връщам в града.

Всички паркоместа за служители бяха празни, а в шоурума не се виждаше жива душа. На бялото пластмасово табло на входа пишеше: „Затворено до второ нареждане“. Роуз даде газ и отпраши към задната част на паркинга. Там имаше няколко редици коли и камиони, на чиито стъкла бяха написани не само цените, но и лозунги от рода на: „Прекрасна цена“, „Чиста като сълза“, „Хей, погледни ме само“ (о-тата бяха преправени на секси очи с дълги мигли). Това бяха старите работни кранти в конюшнята на Големия Джим (различаваха се доста от чистокръвни жребци от Детройт и Германия, които бяха паркирани отпред). В дъното на парцела, точно до телената мрежа, зад която се виждаха отрупани с боклуци храсталаци, бяха наредени микробусите на телефонната компания. Повечето все още се кипреха с логото AT&T.

— Онези — каза Ърни и пъхна ръката си зад седалката. Извади дълга и тънка метална шина.

— С това нещо се крадат коли — весело изрече Роуз, въпреки че беше много нервна. — За какво си го използвал досега?

— Остана ми от времето, когато работех във „Фуд Сити“. Нямаш представа колко хора си заключват ключовете в колите.

— Как ще я запалиш, дядо?

Ърни се подсмихна нервно.

— Ще измисля нещо. Спри тук, Роуз.

Той излезе и притича до първия микробус. Не беше загубил много от пъргавината си, въпреки че наближаваше седемдесетте. Надникна през прозореца, поклати глава и отиде до следващия микробус. И този не ставаше. Третият — също, защото едната от гумите му беше спукана. След като погледна четвъртия, той се обърна към Роуз и вдигна палеца си.

— Хайде, Роуз, тръгвай — каза.

Тя разбра, че Ърни не иска да краде кола пред очите на внучката си. Това я трогна. Тя подкара микробуса, без да губи време в повече приказки. Когато стигна до изхода, спря отново.

— Притесняваш ли се, сладурано?

— Не — отвърна момичето и излезе. — Ако не успее да го запали, просто ще се приберем пеша в града.

— Това са почти шест километра. Той ще се справи ли?

Нори се усмихна плахо.

— Дядо е добър по тази част. Всеки ден си прави разходки, изминава по осем километра. Казва, че така ставите му се смазват. Тръгвай, не трябва да те виждат тук.

— Смело момиче си ти — рече Роуз.

— Не смятам така.

— Смелите хора никога не се смятат за смели, сладурано.

Жената подкара към града. Нори се загледа в отдалечаващия се микробус, а когато го изгуби от поглед, скочи върху скейтборда си. Настилката беше леко наклонена, така че се оттласкваше с крак само в едната посока. Толкова беше напрегната, та имаше чувството, че може да стигне със скейтборда си до върха на Таун Комън Хил. Ако точно в този момент паднеше и си хакнеше задника в дъската, вероятно нямаше да усети нищо. Ами ако някой се появеше? „Дойдох тук с дядо си, той искаше да огледа някакъв микробус. Аз просто го чакам, после ще се приберем пеша в града.“ Всички знаеха, че дядо й обича да ходи пеша. Смазване на ставите. Само че Нори подозираше, че има и нещо друго. Той беше започнал да се разхожда, когато мозъкът на баба й се размъти (макар никой да не говореше открито за проблема, всички знаеха, че става въпрос за болестта на Алцхаймер), Нори мислеше, че разходките му помагат да се пребори с тъгата. Възможно ли беше наистина това? Тя смяташе, че е възможно. Когато правеше опасни превъртания на рампите за скейтборд в Оксфорд, тя не усещаше нищо друго освен радост и страх. Радостта обаче взимаше връх, страхът оставаше скрит в дълбините на съзнанието й.

Не след дълго (имаше чувство, че е изминало много време) един от микробусите на телефонната компания се появи иззад сградата. Караше го дядо й. Нори хвана скейтборда под мишница и пъргаво скочи вътре. За първи път в живота си щеше да се вози в откраднато превозно средство.

— Голяма работа си, дядо — каза тя и го целуна по бузата.