Стивън Кинг
Под купола (314)

27.

Ръсти гледаше неуверените крака, които слизаха по металните стълби. Усещаше мириса на барутен дим и кръв и разбираше, че е ударил сетният му час. Куцащият мъж бе дошъл за Барби, но едва ли щеше да пожали беззащитния доктор.

Повече никога нямаше да види Линда и момичетата.

Появиха се гърдите на Младши, след това и вратът му, а накрая и главата му. Ръсти погледна първо устата му, чиято лява страна беше извита надолу в грозна гримаса, а после и лявото му око, от което течаха кървави сълзи, и си помисли: „Състоянието му се е влошило. Истинско чудо е, че все още е на крака. Жалко, че не се забави мъничко. Ако се беше забавил, нямаше да може да пресече улицата.“

Отнякъде много далеч, сякаш от друг свят, долетя глас, усилен от мегафон: „НЕ БЯГАЙТЕ! НЕ ИЗПАДАЙТЕ В ПАНИКА! ОПАСНОСТТА ОТМИНА! ГОВОРИ ПОЛИЦАЙ ХЕНРИ МОРИСЪН! ПОВТАРЯМ, ОПАСНОСТТА ОТМИНА!“

Когато стъпи на последното стъпало, Младши се подхлъзна. Вместо да падне и да си счупи врата, той се отпусна тежко на дясното си коляно. Отпочина си няколко секунди; приличаше на професионален боксьор, който се кани да стане и да продължи схватката, след като съдията брои до осем. На Ръсти всичко му се виждаше ясно, близко и прекрасно. Скъпият свят, който внезапно беше станал тънък и нереален, сега приличаше на марля, опъната между него и бъдещето. Ако изобщо имаше бъдеще.

„Падни на пода, Младши. По лице. Припадни, мръснико.“

Младши обаче успя да се изправи на крака. Вторачи се в пистолета си така, сякаш никога преди не бе виждал подобен предмет, след това погледна килията в края на коридора, където Барби стоеше, стиснал с две ръце решетките.

— Бааарби — прошепна напевно Младши и тръгна напред.

Ръсти отстъпи назад, защото си помисли, че е възможно Младши да не го забележи. Възможно беше и да се самоубие, след като приключи с Барби. Знаеше, че това са мисли на страхливец, но разбираше и че разсъждава практично. Не можеше да направи нищо за Барби, но можеше да се опита да се спаси.

Щеше да се получи, ако го бяха заключили в някоя от килиите вляво, защото Младши не виждаше с лявото си око. Но той беше вдясно и Младши го забеляза. Болният спря и се загледа в Ръсти; върху полупарализираното му лице се четеше леко объркване, но и лукавство.

— Фъсти — каза той. — Така ли ти беше името? Или Берик? Не мога да си спомня.

Ръсти искаше да го помоли да не стреля, но езикът му бе залепнал за небцето. А и каква полза имаше да му се моли? Младият мъж вече вдигаше пистолета. Канеше се да стреля. Нищо не можеше да го спре.

Мозъкът на Ръсти потърси спасение там, където много други мозъци бяха намирали спасение в последните съзнателни мигове (преди копчето да бъде натиснато, преди капанът да зейне, преди притиснатият до слепоочието пистолет да изгърми). Той си помисли: „Това е сън. Всичко е сън. Купола; безумията, станали в нивата на Динсмор; боят за храна; този млад човек. Когато дръпне спусъка, сънят ще свърши и аз ще се събудя в леглото си, а отвън ще е хладна и свежа есенна утрин. Ще се обърна към Линда и ще кажа: «Направо няма да повярваш какъв сън сънувах».“

— Затвори очи, Фъсти — каза Младши. — Така ще е по-добре.