Стивън Кинг
Под купола (139)

9.

Десет минути по-късно в кабинета, който съвсем неотдавна бе принадлежал на Дюк Пъркинс, Картър Тибодо седеше на диванчето под снимките и наградите на покойния шериф, закачени на стената, с превързано рамо и хартиени кърпички, омотани около дланта му. Джорджия седеше до него. На челото му бяха избили цели броеници от капки пот, но след като бе казал: „Не мисля, че имам нещо счупено“, той мълчеше.

Фред Дентън седеше на един стол в ъгъла. Пистолетът му лежеше на бюрото на шерифа. Беше го предал без възражения; само бе добавил: „Трябваше да го направя — вижте само ръката на Карт!“

Пайпър седеше зад бюрото, на стола, който сега принадлежеше на Питър Рандолф. Джулия бе попила по-голямата част от кръвта по лицето й с хартиени салфетки. Преподобната трепереше от преживяния шок и непоносимата болка, ала мълчеше, също като Тибодо. Очите й бяха бистри и ясни.

— Кловър му се нахвърли — рече тя и посочи с брадичка към Картър — едва след като той ме блъсна по стълбите. Тогава изпуснах повода от ръката си. Стореното от кучето ми е напълно оправдано. То просто ме защитаваше от криминално нападение.

— Тя ни нападна! — кресна Джорджия. — Лудата кучка ни нападна! Качи се по стълбите и започна да бълва всички тия глупос…

— Млъкнете — проехтя гласът на Барби. — Всички млъкнете. — Той се обърна към Пайпър: — Не за първи път удряте рамото си, нали?

— Искам да излезете оттук, господин Барбара — каза Рандолф, ала без обичайната си увереност.

— Мога да се справя с проблема — отвърна Барби. — Вие можете ли?

Шерифът си замълча. Мел Сиърлс и Франк Делесепс стояха пред вратата. Изглеждаха угрижени.

Барби се обърна отново към Пайпър:

— Имате сублуксация — непълно разместване на ставата. Положението не е толкова лошо. Мога да наместя рамото ви, преди да сте отишли в болницата…

— Болница ли? — изграчи Фред Дентън. — Тя аресту…

— Млъкни, Фреди — прекъсна го Рандолф. — Никой не е арестуван. Поне засега.

Барби погледна преподобната в очите.

— Обаче трябва да го направя сега, преди да се е подуло още повече. Ако изчакате Евърет да го направи в болницата, няма да ви се размине без упойка. — Той се наведе към ухото й и измърмори: — И докато сте под упойка, те ще наложат своята версия, а вие няма да можете да кажете вашата.

— Какво си шушукате там? — попита подозрително Рандолф.

— Казвам й, че ще боли — отвърна Барби. — Нали така, преподобна?

Тя кимна.

— Давайте. Треньорката Громли ми го намести на игрището, а беше пълна скръб. Само побързайте. И не го извивайте много-много!

— Джулия, вземи раменната превръзка от аптечката! — извика Барби. — И ми помогни да я сложим да легне по гръб.

Пребледняла, вестникарката се подчини.

Тогава Барби седна на пода вляво от Пайпър, изу едната си обувка и обгърна горната част на ръката й с длани.

— Не знам какъв е бил методът на треньорката Громли — каза, — но ето как го правеха лекарите в Ирак. Вие трябва да преброите до три и после да извикате: „Ядец!“

— Ядец… — повтори учудено Пайпър. — Добре, вие сте докторът.

„Не — помисли си Джулия, — в момента в Честърс Мил няма истински лекар.“ Сега Ръсти Евърет бе човекът с най-близката до истинската квалификация. Беше звъннала на Линда, която й даде мобилния му номер, ала обажданията й моментално се препращаха към гласовата му поща.

В кабинета цареше тишина. Дори Картър Тибодо наблюдаваше мълчаливо действията на готвача. Барби кимна на Пайпър. По челото й бяха избили капчици пот, но твърдостта, изписана на лицето й, го обнадеждаваше. Тогава, докато дърпаше бавно, но силно ръката й, той приложи контранатиск с крака си.

— Добре, вие сте на ход. Да ви чуя.

— Едно… две… три… ЯДЕЦ!

В мига, в който Пайпър извика, Барби дръпна най-силно. Всички в помещението чуха как ставата се върна обратно на мястото си. Подутината под ръкава на преподобната изчезна сякаш с магия. Тя извика отново, ала не припадна. Младият мъж преметна раменната превръзка през врата й, омотавайки я около горната част на ръката й, за да я обездвижи, доколкото можеше.

— По-добре ли е сега? — попита.

— Да — отвърна преподобната. — Много по-добре, слава богу. Все още ме боли, но не толкова силно.

— Имам аспирин в чантата си — обади се Джулия.

— Дай й проклетия аспирин и се махайте оттук — отсече Рандолф. — Тук остават само Картър, Фреди, преподобната и аз.

Джулия му хвърли смаян поглед.

— Шегуваш ли се? Преподобната отива в болницата. Можеш ли да ходиш, Пайпър?

Жената се изправи неуверено на крака.

— Мисля, че да. Ще се справя.

— Сядайте си на мястото, преподобна Либи — настоя шерифът, ала Барби усети колебанието в гласа му. Бе изгубил битката.

— Защо не се опитате да ме принудите със сила? — подхвърли Пайпър и повдигна леко превързаната си ръка. — Сигурна съм, че можете да я изкълчите отново, при това с голяма лекота. Хайде! Покажете на тези… момчета… че сте също като тях.

— А аз ще го пусна във вестника — заяви лъчезарно Джулия. — Тиражът ще се удвои!

Барби също се намеси:

— Предлагам ви да отложите тази работа за утре, шерифе. Позволете на дамата да получи по-силни болкоуспокояващи от аспирина, както и Евърет да прегледа раните на коленете й. Едва ли ще избяга, като се има предвид, че все още сме под Купола…

— Нейното куче се опита да ме убие — обади се Картър. Въпреки болката, която изпитваше, отново говореше спокойно.

— Шериф Рандолф, вашите подчинени Франк Делесепс, Мелвин Сиърлс и Картър Тибодо са виновни за изнасилване! — Преподобната се олюляваше и Джулия побърза да я прегърне, ала гласът й беше твърд и овладян. — А Джорджия Ру е съучастник в престъплението.

— Това са пълни глупости! — кресна Джорджия.

— И трябва незабавно да бъдат отстранени от длъжност.

— Не й обръщайте внимание, тя лъже — обади се Картър.

Питър Рандолф изглеждаше като зрител на среща по тенис. Погледът му френетично се местеше от Пайпър към Тибодо и обратно. Накрая очите му се спряха върху Барби.

— Ти ли ще ми казваш какво да правя, хлапако?

— Не, шерифе, само ви отправих предложение на базата на военния си опит в Ирак. Вие сам ще вземете решението си.

Рандолф се отпусна.

— Добре тогава. Добре. — Сведе поглед и се намръщи. Всички видяха как шерифът осъзна, че дюкянът му продължава да е отворен, и побърза да вдигне ципа на панталона си. Когато вдигна отново глава, заяви: — Джулия, заведи преподобната Пайпър в болницата. Що се отнася до вас, господин Барбара, не ме интересува къде ще отидете, стига да се разкарате оттук. Тази вечер ще взема показания от своите служители, а утре — от преподобната Либи.

— Почакай малко — обади се Тибодо и протегна ръката с разкривените си пръсти към Барби. — Можеш ли да направиш нещо по въпроса?

— Не знам — отвърна той. Надяваше се, че не звучи грубо. Критичното положение бе преодоляно и ситуацията вече навлизаше в политическия си етап — нещо, което добре си спомняше от отношенията с иракските полицаи, които не бяха по-различни от мъжа на дивана и онези пред вратата. И се свеждаше до това да се държиш любезно с хората, които ти се иска да заплюеш. — Можеш ли да кажеш „ядец“?