Стивън Кинг
Под купола (287)

22.

Клеър се прибра първа вкъщи. След това в интервал от няколко минути дойдоха Бени и Нори. Тримата седяха на верандата, когато Джо изникна от сенките. Бени и Нори пиеха топла сода. Клеър се поклащаше лекичко на дървената пейка, притиснала в скута си една от бирите на съпруга си. Джо седна на пейката и Клеър обгърна с ръка кокалестите му рамене. „Много е крехък — помисли си. — Той не го знае, но това е самата истина. Като пиленце е.“

— За теб, пич — каза Бени и му подаде една кутийка сода. — Вече започвахме да се тревожим.

— Госпожица Шамуей ми зададе още няколко въпроса за кутията — обясни му Джо. — Не знаех отговорите обаче. Боже, много е топло, нали? Сякаш е лято. — Вдигна поглед към небето. — Вижте тази луна само.

— Не искам да я гледам — каза Нори. — Плаши ме.

— Добре ли си, миличък? — попита Клеър.

— Да, мамо. А ти?

Тя се усмихна.

— Не знам. Ще се получи ли? Как мислите? Отговорете ми, но искрено.

Те мълчаха известно време, поради което тя се изплаши още повече. След това Джо я целуна по бузата и рече:

— Ще се получи.

— Сигурен ли си?

— Да.

Майка му винаги го хващаше, когато лъже (тя знаеше, че ще загуби този си талант, щом Джо поотрасне), но този път не му каза какво е уловил „детекторът“ й. Просто отвърна на целувката му. В топлия й бирен дъх имаше нещо бащинско.

— Дано да не бъде пролята кръв.

— Няма да има кръв — увери я Джо.

Тя се усмихна.

— Добре, на мен това ми стига.

Те поседяха известно време в мрака, без да говорят много-много. След това влязоха вътре, зарязвайки розовата луна, която продължаваше да се цъкли в спящия град.

Вече минаваше полунощ.