Стивън Кинг
Под купола (199)

8.

Джими Сиройс умря същия този следобед, докато Плашилото Джо и приятелите му караха велосипедите си с бясна скорост към града.

Ръсти седеше в коридора, прегърнал през рамо Джина Буфалино, която плачеше, притиснала лице към гърдите му. Навярно преди време щеше да се почувства неловко, ако седеше в подобна близост със седемнайсетгодишно момиче, ала нещата се бяха променили. Човек трябваше да хвърли само един поглед на този коридор, който бе осветен не от флуоресцентни лампи, а от съскащи газови фенери „Коулман“, за да разбере колко се бяха променили нещата. Болницата му се беше превърнала в готическо царство на сенките.

— Ти нямаш никаква вина — каза й той. — Нито ти, нито аз, нито дори той има някаква вина. Не е искал да се разболее от диабет.

Макар че имаше доста хора, които си живееха с подобна диагноза в продължение на дълги години. Хора, които полагаха грижи за себе си. Джими — самотник, който живееше почти като отшелник на Год Крийк Роуд, — не беше от тях. Когато най-накрая пристигна в здравния център — а това стана миналия четвъртък, — той не можеше дори да излезе от колата си и само натискаше клаксона, докато Джини не излезе да провери какъв е проблемът. Ръсти веднага се зае да го прегледа и щом смъкна панталоните му, откри немощен десен крак, който се бе оцветил в синьо. Тоест дори да му се беше разминало, необратимите неврологични увреждания, настъпили в резултат от болестта му, щяха да го съсипят.

— Изобщо не ме боли, докторе — заяви Джими на Рон Хаскел малко преди да изпадне в кома. Оттогава насетне пациентът ту се свестяваше, ту губеше съзнание, а състоянието на крака му се влошаваше с всеки изминал час. Ръсти непрекъснато отлагаше ампутацията, макар и прекрасно да съзнаваше, че нямаше как да я избегнат, ако клетникът имаше и най-малкия шанс да прескочи трапа.

Когато токът на болницата спря, интравенозното подаване на антибиотици за Джими и двама други пациенти не беше прекратено, ала дебитомерите престанаха да работят и стана невъзможно да се регулират количествата. И сякаш това не бе достатъчно, ами сърдечният монитор и респираторът също излязоха от строя. Ръсти изключи респиратора, сложи дихателна маска върху лицето на мъжа и изнесе на Джина кратък курс как точно да борави с нея. Тя прояви изключително усърдие и отдаденост, ала около шест вечерта Джими издъхна.

И сега девойката изглеждаше неутешима.

Тя повдигна обляното си в сълзи лице от гърдите му и проплака:

— Може би съм му дала твърде много? Или твърде малко? Ами ако е умрял от липса на кислород?

— Стига си се самообвинявала. Джими и бездруго щеше да умре, пък и така си спести една ужасно тежка ампутация.

— Не знам дали ще мога да продължа да върша тази работа — разрида се отново Джина. — Всичко стана прекалено страшно. Няма да издържа.

Ръсти не знаеше как точно да отговори на това, но и не се налагаше.

— Ще се справиш — увери я той с хриплив глас. — Трябва да издържиш, мила, защото имаме нужда от теб.

В същия миг той видя как старшата сестра Джини Томлинсън върви бавно по коридора към тях.

— Нали знаеш, че не е хубаво да ставаш! — смъмри я.

— Знам — отвърна Джини и приседна от другата страна на девойката, отронвайки въздишка на облекчение. Бинтованият й нос и лентичките анкерпласт, минаващи под очите й, й придаваха вид на хокеист след ожесточен мач. — Обаче е време да застъпвам на смяна.

— Може би утре… — започна Ръсти.

— Не, още сега — заяви тя и хвана ръката на момичето. — Ти също си дежурна, мила моя. В училището за медицински сестри една от преподавателките ни обичаше да казва: „Можете да се откажете едва когато кръвта изсъхне и родеото свърши.“

— Ами ако допусна грешка? — прошепна девойчето.

— На всекиго се случва. Важното е да бъдат колкото се може по-малко. Аз винаги съм насреща и ще ти помагам. И на теб, и на Хариет. Е, какво ще кажеш?

Колебаейки се как да отговори, Джина се загледа в подпухналото лице на Джини. Старшата сестра бе изнамерила отнякъде стари очила и те я караха да изглежда още по-зле.

— Сигурна ли сте, че сте готова за това, госпожице Томлинсън?

— Ти ми помагаш на мен, а аз — на теб. Джини и Джина, Сестрите бойци! — И тя вдигна юмрук. Девойката се усмихна и чукна кокалчетата на Джини със своите.

— Това е чудесно и е направо супер — каза Ръсти, — но ако усетиш, че ти прилошава, намери някое легло и се настани в него. Заповед от доктор Ръсти.

Джини потръпна, когато усмивката обтегна болезнено краищата на носа й.

— Не ми трябва легло — изсумтя. — И старият диван на Рон Хаскел ще свърши работа.

Мобилният телефон на Ръсти иззвъня. Той махна на жените да го оставят насаме. Докато се отдалечаваха, Джина прегърна по-младата си колежка през кръста.

— Ало, Ерик е на телефона — каза той.

— Това е жената на Ерик — изрече смирено един глас. — Обажда се, за да се извини на Ерик.

Ръсти влезе в една празна стая за прегледи и затвори вратата.

— Няма нужда от никакви извинения — изтъкна той, макар и да не беше съвсем сигурен, че е така. — И двамата реагирахме прибързано. Пуснаха ли го вече? — попита, понеже това му се стори най-логичният въпрос в случая.

— Предпочитам да не го обсъждаме по телефона. Ще можеш ли да се прибереш, скъпи? Моля те! Трябва да поговорим.

Ръсти се замисли. Вероятно можеше. Имаше само един пациент в критично състояние, обаче той бе улеснил професионалните му задължения със своята смърт. И макар и да изпитваше невероятно облекчение, задето отношенията с жена му се бяха изгладили, в гласа й се долавяше някаква нова загриженост и предпазливост, които не му се нравеха.

— Мисля, че да — отвърна, — ала не за дълго. Джини отново е на крака, обаче в сегашното й състояние като нищо може да се претовари, ако не я наглеждам. Вечеря?

— Да. — Тя също беше доволна от развоя на събитията, което го накара да се почувства още по-добре. — Ще размразя малко от пилешката супа. По-добре да изядем колкото се може повече от замразените продукти, докато все още имаме ток и хладилникът работи.

— Само едно нещо. Все още ли смяташ Барби за виновен? Няма значение какво мислят другите, интересува ме твоето лично мнение.

Продължителна пауза. Накрая тя каза:

— Ще говорим за това, когато си дойдеш.

И затвори.

Ръсти се бе подпрял на масата за прегледи. Той подържа апарата в ръката си още известно време, след което натисна бутона за прекъсване на връзката. Имаше толкова много неща, които не му бяха ясни — чувстваше се като човек, плуващ в непроницаемото море на догадките, — ала за едно бе абсолютно сигурен: съпругата му се боеше, че някой може да ги подслушва. Но кой? Армията? Службите за национална сигурност? Големия Джим Рени?

— Абсурд — изрече гласно Ръсти на празната стая. После отиде при Туич, за да му каже, че излиза от болницата за малко.