Стивън Кинг
Под купола (121)

7.

Първата мисъл на Пайпър беше, че някой е захвърлил край шосето чувал с боклук. Щом се приближи обаче, видя, че „чувалът“ всъщност е човешко тяло.

Жената отби колата и изскочи толкова бързо от нея, че падна на едно коляно и го одраска. Когато се изправи, забеляза, че телата всъщност са две — на жена и пеленаче. И поне детенцето беше живо — макар и вяло махаше с ръчички.

Пайпър се втурна към тях и обърна жената по гръб. Беше млада и й се стори смътно позната, макар че не принадлежеше към паството й. Челото и бузите й бяха сериозно насинени. Преподобната измъкна бебето от кенгуруто и когато го притисна в обятията си и го погали косицата му, то ревна с всички сили.

Дрезгавият му плач накара жената да надигне клепачи. В същия миг Пайпър забеляза, че клинът й е подгизнал от кръв.

— Литъл Уолтър — изхриптя клетницата.

Пайпър не разбра думите й^[1].

— Не се тревожете, в колата имам вода. Стойте неподвижно. Бебето ви е при мен, всичко е наред — каза тя, въпреки че далеч не беше сигурна в това. — Аз ще се погрижа за него.

— Литъл Уолтър! — повтори жената с окървавения клин и затвори очи.

Пайпър се завтече към колата си, а сърцето й биеше с такава сила, че усещаше как очите й пулсират в унисон с ударите му. Долавяше в устата си металически вкус. „Господи, помогни ми! — помоли се тя и понеже не можа да се сети за нищо друго, повтори мислено молитвата си: — Боже, о Боже, помогни ми с тази жена!“

Субаруто й имаше климатик, но въпреки жегата тя не го бе включила; по принцип рядко го използваше. Смяташе, че не е екологично. Сега обаче го пусна, и то на пълна мощност. Положи бебето на задната седалка, вдигна стъклата на прозорците, затвори вратите и побърза да се върне при младата жена, лежаща в прахта. Изведнъж обаче я споходи ужасна мисъл — ами ако детенцето се изкатереше по седалката, натиснеше някой бутон и я заключеше?

„Господи, колко съм глупава. Най-лошият свещеник на света в момент на истинска криза. Боже, помогни ми да не бъда толкова глупава!“

Тя се върна при колата, отвори шофьорската врата, надзърна над облегалката и видя, че момченцето продължава да си лежи там, където го беше оставила, само дето сега смуче палеца си. Очичките му я погледнаха за миг, след което се върнаха към тавана, сякаш там имаше нещо по-интересно. Най-вероятно въображаеми анимационни филмчета. Камизолката му под гащеризона бе плувнала в пот. Преподобната измъкна електронния ключ от верижката му и се втурна към младата жена, която се опитваше да се изправи.

— Недейте! — спря я Пайпър, коленичи до нея и обгърна раменете й с ръка. — Не трябва да се…

— Литъл Уолтър… — промълви клетницата.

„Ужас, забравих водата! Боже, защо ме остави да забравя водата?“

Майката на бебето отново се помъчи да се надигне. Това никак не се хареса на Преподобната, защото противоречеше с всички правила за оказване на първа помощ, ала имаше ли избор? Шосето пустееше и не можеше да остави непознатата под палещото слънце, понеже така щеше само да влоши състоянието й. Ето защо, вместо да я накара да легне пак на земята, Пайпър й помогна да се изправи.

— Не бързайте — каза, като държеше жената през кръста и я направляваше доколкото можеше. — Бавно и спокойно, не бързаме за никъде… В колата е прохладно, имам и вода…

— Литъл Уолтър! — промълви клетницата и ненадейно залитна настрани, обаче успя да запази равновесие и запристъпва малко по-бързо.

— Вода — кимна Пайпър. — Ще ви дам. После ще ви закарам в болницата.

— В… равния… център…

Преподобната отново не я разбра и поклати глава.

— Не, отиваме директно в болницата. Заедно с вашето бебче.

— Литъл Уолтър — прошепна жената. Олюлявайки се, тя стоеше до колата с клюмнала глава и падаща пред очите й коса. Пайпър отвори дясната предна врата и й помогна да се разположи на седалката.

После взе бутилка „Поланд Спринт“ от централната конзола и отвинти капачката. Жената грабна шишето от ръцете й, преди Пайпър да успее да й го предложи, и започна да пие жадно на големи глътки. Водата потече по брадичката и шията й и намокри горната част на фланелката й.

— Как се казвате? — попита преподобната.

— Сами Буши — гласеше отговорът. Миг по-късно, докато стомахът й се свиваше в спазми, черната роза отново започна да расте пред очите на Сами. Бутилката се изплъзна от пръстите й и тупна върху стелката, а младата жена изгъргори и изгуби съзнание.

Пайпър караше с най-високата скорост, на която бе способна. Това означаваше много, понеже Мотън Роуд си оставаше пуст, ала щом пристигна в болницата, научи, че доктор Хаскел е починал предишния ден, а асистентът му Евърет не е там.

Сами бе прегледана и хоспитализирана от прочутия медицински експерт Дъги Туичъл.