Стивън Кинг
Под купола (129)

15.

„Искам да поиграем на онази, другата игра, която ми обеща!“ — беше казал Ейдън на Каролин Стърджис, докато разговаряха в парка с Ръсти. „Другата игра“ беше „Червено/зелено!“ макар че тя почти не си спомняше какви бяха правилата й (което не бе кой знае колко изненадващо, като се имаше предвид, че за последен път бе играла на нея като шест-седемгодишно хлапе).

Ала ето че щом застана до едно дърво в просторния двор на „праподобната“, ненадейно бе осенена от спомена за правилата. Колкото и изненадващо да звучи, същото се случи и с Търстън, който изглежда не само имаше желание да се включи в играта, но и изгаряше от нетърпение да го стори.

— Запомнете! — инструктира той децата (които досега явно не бяха имали възможност да се насладят на „Червено/зелено!“). — Тя може да брои до десет толкова бързо, колкото иска, и ако ви хване да се движите, когато се обърне и извика „Червено!“, вие трябва да се върнете на мястото, откъдето сте тръгнали.

— Няма да ме хване — заяви Алис.

— Нито пък мен — добави Ейдън.

— Ще видим — усмихна се Каролин и се обърна към ствола на дървото. — Едно, две, три, четири… пет, шест, седем… осем-девет-десет ЧЕРВЕНО!

Тя рязко се завъртя. Алис бе застинала насред гигантска крачка и лицето й грееше в широка усмивка, а Търстън (също усмихнат) бе протегнал ръце с разперени пръсти като вампир от старите филми. Единственият, който помръдваше лекичко, беше Ейдън, ала Каролин нямаше никакво намерение да го връща в изходна позиция. Момчето изглеждаше щастливо и тя за нищо на света не би помрачила доброто му настроение.

— Добре — кимна бавно тя. — Чудесни малки статуйки! Време е за втори рунд! — И Каролин се обърна към дървото, и се зае отново да брои, завладяна от древния, по детски очарователен страх да знае, че хората зад гърба й се приближаваха към нея. — Еднодве тричетири петшест седемосемдеветдесет ЧЕРВЕНО!

Тя се завъртя шеметно. Алис вече беше само на двайсетина крачки от нея, а Ейдън — на десетина крачки от сестра си. Момчето балансираше на един крак и белегът на коляното му едва се различаваше. Търс се намираше зад него; усмихваше се и бе притиснал ръка към гърдите си като античен оратор. Изглежда, Алис щеше да я достигне, но в това нямаше нищо лошо; в следващата игра момичето щеше да заеме мястото й и братчето й щеше да победи. Двамата с Търс щяха да се погрижат за това. Каролин отново се завъртя към дървото.

— Еднодветриче…

Тогава Алис изпищя.

Каролин се обърна и видя, че Ейдън Епълтън лежи на земята. Отначало си помисли, че хлапето все още се опитва да играе играта. Едното му коляно — това с белега, — беше вдигнато във въздуха, сякаш се опитваше да побегне, както си лежеше по гръб. Разширените му очи се взираха в небето, устните му оформяха буквата „О“, а отпред на шортите му се разширяваше тъмно петно. Тя се хвърли към детето.

— Какво му стана? — попита Алис и Каролин видя как стресът от този кошмарен уикенд се стоварва върху лицето й. — Добре ли е?

— Ейдън? — попита Търс. — Добре ли си, момко?

Момчето продължи да трепери, а устните му сякаш засмукваха невидима сламка. Вирнатото му краче се преви в коляното… и ритна във въздуха. Раменете му конвулсивно потръпнаха.

— Получил е някакъв пристъп — предположи Каролин. — Сигурно от превъзбуда. И мисля, че ще му мине от само себе си, стига да му дадем няколко мину…

— Падат розови звезди — изрече Ейдън. — И оставят следи след себе си. Красиво е. Страшно е. Всички ги гледат. Няма лакомства, няма номера. Трудно е да се диша. Викат му Готвача. Заради него е. Всичко е по негова вина.

Каролин и Търстън се спогледаха. Алис бе коленичила до братчето си и държеше ръката му.

— Розови звезди — повтори Ейдън. — Падат, падат и по…

— Събуди се! — кресна му момичето. — Стига си ни плашил!

Търстън Маршал я докосна нежно по рамото.

— Миличка, така не му помагаш…

Алис обаче не му обърна внимание.

— Събуди се, събуди се… ТЪПАК такъв!

И Ейдън се събуди. Изуменият му поглед се спря на обляното в сълзи лице на сестричката му. После погледна към Каролин и се усмихна. Това бе най-хубавата усмивка, която бе виждала през живота си.

— Победих ли? — попита хлапето.