Стивън Кинг
Под купола (337)

15.

Когато всичко приключи, тя подпря главата си на ръката му, погледна розовите звезди и го попита за какво мисли в момента.

Той въздъхна.

— За сънищата. За виденията. Всъщност не знам дали не са нещо друго. Носиш ли мобилния си телефон?

— Винаги го нося. Засега батерията му държи, но не мога да кажа колко още ще изкара. На кого искаш да се обадиш? На Кокс, предполагам.

— Предположението ти е правилно. Записала ли си номера му в паметта?

— Да.

Джулия се пресегна към панталоните си, които бяха захвърлени на земята, и измъкна телефона от колана. Набра Кокс и подаде телефона на Барби, който веднага започна да говори. Кокс вероятно бе вдигнал на първото позвъняване.

— Здравей, полковник. Барби е. Вече не съм в Кафеза. Ще рискувам и ще ти кажа къде се намираме. Блек Ридж. Старата овощна градина на Маккой. Имате ли я на вашите… имате я. Разбира се, че я имате. Имате и сателитни снимки на града, нали?

Той се заслуша, след това попита Кокс дали на снимките се вижда блестяща подкова, която огражда хребета и свършва в ТР-90. Кокс отговори отрицателно, а после явно поиска да научи повече подробности.

— Не сега — каза Барби. — Сега искам да направиш нещо за мен, Джим, и то незабавно по възможност. Ще ти трябват два хеликоптера „Чинук“.

Той му обясни какво иска. След малко Кокс отговори нещо.

— Не мога да се заема с това в момента — рече Барби, — а и не би било разумно. Повярвай ми, тук стават много странни неща, освен това имам чувството, че най-лошото тепърва предстои. Може би на Хелоуин, ако извадим късмет. Но не мисля, че ще извадим късмет.