Стивън Кинг
Под купола (41)

4.

В къщата на Маккейн нямаше никого.

Абсолютно никого, мамка му!

Младши постоя под дървото от отсрещната страна на улицата, питайки се дали да вярва на очите си: не се забелязваше движение, джипът на Хенри Маккейн и приуса на жена му ги нямаше. Изглеждаше прекалено хубаво, за да е вярно.

Може би бяха на общинската мера. Тази вечер там бъкаше от народ. Нищо чудно да обсъждаха прекъсването на електричеството, въпреки че той не си спомняше подобни събирания при предишни спирания на тока: обикновено хората се прибираха вкъщи и си лягаха уверени, че (освен ако нямаше силна буря) като станат за закуска, лампите им ще светят.

Може би електричеството беше прекъснато от сериозно бедствие — от онези, заради които телевизиите прекъсват редовните си предавания, за да излъчат репортажи от местопроизшествието. Младши смътно си спомняше, че малко след „инцидента“ с Анджи някакъв дядка го попита какво става. За всеки случай се беше постарал да не разговаря с никого по обратния път към къщата на Маккейн. Наведе глава и вдигна яката на якето си, докато вървеше по Мейн Стрийт (за малко не се сблъска с Ансън Уилър, който тъкмо излизаше от „Дивата роза“). За негов късмет уличното осветление не работеше и нямаше опасност някой да го познае. Още един дар от боговете.

А сега това. Трети подарък. Грамаден. Наистина ли още не бяха открили трупа на Анджи? Или ченгетата му устройваха капан?

Представи си как шерифът на окръг Каунти или детектив от щатската полиция казва:

— Важното е да се спотаим и да чакаме, момчета. Всеизвестно е, че убиецът винаги се връща на местопрестъплението.

„Глупости! Така става само по телевизията!“ Въпреки това, докато прекосяваше улицата (сякаш привлечен от невидима неведома сила), той очакваше срещу него да блеснат прожектори и да го приковат с лъчите си като пеперуда, забодената на картон, очакваше някой да изкрещи в мегафон:

— Спри! Горе ръцете!

Не се случи нищо.

Щом стъпи на алеята за коли (сърцето му биеше до пръсване и кръвта пулсираше в слепоочията му, но главата не го болеше, което беше добър признак), отново се загледа в тъмната и притихнала къща на семейство Маккейн. Не се чуваше дори бучене, въпреки че съседите Гринъл имаха генератор.

Младши се обърна и видя как над дърветата се издига балон от бяла светлина. Нещо се беше случило в южния район на града или в Мотън. Дали това беше предизвикало спирането на тока? Твърде вероятно.

Приближи се до вратата откъм алеята. Входната врата още беше отключена, щом никой не се беше върнал след инцидента с Анджи, само че не му се искаше да я използва. Разбира се, при необходимост щеше да е принуден да влезе през парадния вход. Валчестата дръжка се завъртя.

Той надникна в кухнята и веднага подуши кръвта — малко напомняше миризма на развален спрей за колосване на дрехи.

— Хей! Ало? Вкъщи ли сте? — провикна се. Почти беше сигурен, че е сам, но ако по някаква идиотска случайност Хенри или Ла донна бяха оставили колите си на мерата и се бяха върнали пеш (пропускайки някак си да забележат мъртвата си дъщеря на пода в кухнята), щеше да закрещи. Точно така! Щеше да закрещи и да „открие трупа“. Разбира се, нямаше да заблуди криминалистите, но поне щеше да спечели малко време. — Хей! Господин Маккейн? Госпожо Маккейн? — После в пристъп на вдъхновение извика: — Анджи? Вкъщи ли си?

Щеше ли да я нарече така, ако не я беше убил? Не, разбира се. Изведнъж му хрумна ужасяваща мисъл: Ами ако тя му отговореше? Ако му отговореше с гъгнив глас заради кръвта в гърлото й?

— Я се стегни! — промърмори. Само дето му беше много трудно да се овладее, особено в тъмното. Освен това в Библията такива неща се случваха много често. В Библията хората понякога възкръсваха като зомбитата в „Нощта на оживелите мъртъвци“. — Хей, има ли някой?

Никой не отговори. Пълна тишина.

Зрението му се беше приспособило към полумрака, но не съвсем. Трябваше да си вземе фенерче от вкъщи, ама как да се сети, след като е свикнал само да натиска бутона за осветлението? Прекоси кухнята, прекрачвайки трупа на Анджи, и отвори първата от двете врати в дъното. Зад нея имаше килер — дълги полици, отрупани с бутилки и консерви. Опита другата и този път щастието му се усмихна. Попадна в пералното помещение. И ако нещото на полицата вдясно беше онова, за което го мислеше, значи продължаваше да му върви.

Не беше сгрешил. Наистина беше фенерче. Като отидеше в кухнята, трябваше да внимава да не го види някой (ами да, щеше да спусне щорите), но тук, в пералното помещение можеше да си свети на воля.

Насочи лъча към полиците. Прах за пране. Белина. Омекотител за тъкани. Кофа и бърсалка. Чудесно. Нямаше генератор да изпомпва водата и тя щеше да е студена, но пък сигурно щеше да източи от чешмата достатъчно, за да напълни кофата. В краен случай щеше да вземе и от казанчетата в тоалетните.

Тъкмо студена вода му трябваше. Кръвта излиза от студена вода.

Щеше да се вслуша във вечните съвети на майка си, прочута чистница: „Чиста къща, чисти ръце, чисто сърце.“ Щеше да почисти кръвта, после да избърше всичко, което си спомняше да е докосвал, и всичко, което беше забравил дали е докосвал. Само че първо… Трупът!

Реши, че на първо време ще го скрие в килера. Хвана под мишниците мъртвата и я завлече дотам, после я пусна: туп! И се залови за работа. Тананикаше си тихичко, докато залепи магнитчетата обратно на вратата на хладилника, след това спусна щорите. Напълни кофата почти догоре, преди кранът да засвисти. Пак му беше провървяло.

Тъкмо когато усърдно търкаше пода — проклетата кръв не се измиваше лесно, както си беше представял — някой затропа на външната врата.

Той вдигна глава, ококори се, устните му се разтегнаха в ужасяваща гримаса.

— Анджи? — изплака някакво момиче. — Анджи, вкъщи ли си? — Затропа отново, после отвори вратата. Край, късметът му беше изневерил. — Анджи, дано си тук. Господи, дано си вкъщи! Видях колата ти в гаража…

Мамка му! Гаражът! Как не се беше сетил да погледне в тъпия гараж!

— Анджи! — отново изплака онази. Гласът й му се стори познат. Да му се не види, дали не беше онази тъпачка Дуди Сандърс? Ами да. — Анджи, тя каза, че мама е мъртва! Госпожа Шамуей каза, че е мама е умряла!

Младши се надяваше тя първо да се качи на горния етаж, където беше стаята на приятелката й. Обаче тъпачката тръгна към кухнята, като се движеше опипом в мрака.

— Анджи? В кухнята ли си? Стори ми се, че видях светлина!

Главата пак го заболя и вината беше на скапаната наркоманка, дето си вреше носа където не й е работа. Каквото и да се случеше след малко, също щеше да е по нейна вина.