Стивън Кинг
Под купола (252)

10.

Когато се чу звънецът на входната врата, Пайпър Либи все още носеше фланелката и шортите, с които беше спала. Тя отиде да отвори вратата, мислейки, че Хелън Ру е подранила с един час. Двете се бяха уговорили да се видят в десет часа, за да обсъдят погребението на Джорджия. Само че отвън стоеше Джаки Уетингтън. Беше с униформа, но на колана й не висеше пистолет, значката й също липсваше. Изглеждаше потресена.

— Джаки? Какво се е случило?

— Уволниха ме. Онова копеле ми има зъб още от коледното парти. Тогава се опита да ме опипа, но аз го плеснах. Предполагам обаче, че има и нещо друго.

— Влизай — каза Пайпър. — Намерих малък газов котлон в един от шкафовете в килера. Сигурно е останал от предишния свещеник. За щастие все още работи. Искаш ли чаша чай?

— Да — отвърна гостенката. По бузите й се стичаха сълзи. Тя ги избърса ядосано с ръкав.

Преподобната я заведе в кухнята, след това включи газовия котлон.

— А сега ми разкажи всичко.

Джаки й разказа, като не пропусна да спомене колко смутен е изглеждал Хенри Морисън, докато е изразявал съчувствието си.

— Той шепнеше. — Тя пое чашата, която й подаде Пайпър. — Сега там е като в Гестапо, дявол да го вземе. Извини ме за грубия език.

Пайпър махна с ръка.

— Хенри каза, че ако не си мълча утре на градската среща, ще стане още по-зле — Рени щял да ми скалъпи обвинение в некомпетентност. Вероятно е прав. Но най-некомпетентен от всички е шефът. А що се отнася до Рени… той назначава на служба лоялни нему хора, за да може да се справи с евентуалните бъдещи протести.

— Точно това прави, разбира се.

— Повечето от новите са твърде млади, за да си купуват легално бира, но вече носят пистолети. Мислех да предупредя Хенри, че той ще е следващият — няма начин подлизурковците да не са го натопили, че мърмори по повод на простотиите на Рандолф, — но по изражението му разбрах, че е наясно.

— Искаш ли да поговоря с Рени?

— Няма да има никаква полза. Всъщност аз не съжалявам за работата, просто ме е яд, че ме уволниха. Големият проблем е, че ще съм на мушката след това, което ще се случи утре вечерта. Може да се наложи да се скрия заедно с Барби. При положение, че изобщо намерим къде да се скрием.

— Не разбирам.

— Ще ти обясня. Но вече става опасно. Ако не си мълчиш, ще ме натикат в кафеза. Може дори да ме изправят до Барбара, когато Рени започне да подрежда наказателния взвод.

Пайпър я погледна мрачно.

— След четирийсет и пет минути ще дойде майката на Джорджия Ру. Ще успееш ли да ми разкажеш всичко дотогава?

— Да.

Джаки първо й разказа за огледа на труповете. Обясни й за следите по лицето на Когинс и за златната топка, която Ръсти беше видял. След това си пое дълбоко въздух и й сподели, че утре вечер смята да освободи Барби.

— Обаче не знам къде бихме могли да го скрием. — Тя отпи от чая. — Е, какво мислиш?

— Мисля, че искам още една чаша чай. А ти?

— Не, благодаря.

Когато отиде до котлона, Пайпър каза:

— Това, което си намислила, е много опасно. Едва ли е нужно да ти казвам, че вероятно има и други начини да бъде спасен животът на невинен човек. Дори и през ум не ми е минавало, че е възможно Барби да е убиецът, а и след сблъсъка ми с тукашните полицаи съм склонна да повярвам, че те ще го екзекутират, за да не поеме властта. — След това стигна до същия извод, до който беше стигнал и Барби: — Рени не гледа в перспектива, нито пък ченгетата. Интересуват се само у кого е ключът от бараката. Този начин на мислене е бомба със закъснител.

Тя се върна на масата.

— Още когато дойдох тук, за да поема пасторската служба — от малко момиче мечтаех за такова нещо, — разбрах, че Джим Рени е ембрион на чудовище. Може да ти прозвучи прекалено мелодраматично, но чудовището вече се е родило.

— Благодаря ти, Господи! — каза Джаки.

— Благодариш на Господ, че се е родило чудовище? — Пайпър се усмихна и вдигна вежди.

— Не, благодаря на Господ, че си разбрала.

— Има и още, нали?

— Да, но наистина ли искаш да се забъркаш в тази работа?

— Скъпа, аз вече съм се забъркала. Тебе може да те тикнат в затвора, защото заговорничиш, но и мен може да ме тикнат, защото съм чула, но не съм съобщила на властите. Сега ние двете с теб си падаме нещо като терористки домашно производство.

Джаки притихна и се замисли върху думите на Пайпър.

— Не става въпрос само за Дейл Барбара, нали? Ти искаш да организираш съпротивително движение.

— Предполагам, че да. — Джаки пресилено се изсмя. — След шест години служба в американската армия… струва ми се странно — каквото и да е ставало, винаги съм била лоялна към държавата, — но… минавало ли ти е през главата, че е възможно Купола да не изчезне? Нито до есента, нито до зимата, нито догодина? Може цял живот…

— Да — спокойно изрече Пайпър, ала лицето й леко пребледня. — Минавало ми е. Повечето хора в града също имат подобни опасения, макар и смътни.

— Замисли се тогава. Искаш ли години наред да бъдеш управлявана от диктаторски режим, начело на който е смахнат убиец?

— Разбира се, че не.

— Може би сега е шансът ни да го спрем. Да, той вече не е ембрион, но репресивната машина тепърва ще набира сила. Време е да действаме. — Джаки спря за момент. — Ако той заповяда да бъдат конфискувани оръжията на обикновените граждани, няма да можем да направим нищо.

— Какво да направя?

— Хайде да проведем една среща тук. Тази вечер. С тези хора, ако дойдат. — Тя извади от джоба си списъка, който двете с Линда Евърет бяха съставили.

Пайпър разгъна листа и започна да чете. Имената бяха само осем. Тя вдигна поглед:

— Лиза Джеймисън, библиотекарката с кристалите? Ърни Калвърт? Сигурна ли си за тези двамата?

— Не е ли добре да разполагаме с библиотекарка, при условие, че си имаме новоизлюпена диктатура? Що се отнася до Ърни… според мен след това, което се случи вчера в супермаркета, ако Джим Рени гори като факла, той не би се изпикал върху него, за да го изгаси.

— Доста цветисто.

— Смятах да накарам Джулия Шамуей да проучи Ърни и Лиза, но ще мога и аз да свърша тази работа. Вече имам предостатъчно време.

На външната врата се позвъни.

— Сигурно е опечалената майка. — Пайпър се изправи. — Предполагам, че е пийнала. Едва ли е успяла да потуши мъката си с бренди обаче.

— Не ми каза какво ти е мнението за срещата.

Преподобната се усмихна.

— Кажи на нашите приятели терористите да дойдат някъде между девет и девет и половина вечерта. Един по един и пеша — стандартна процедура още от времето на Френската съпротива. Не трябва да се набиваме на очи.

— Благодаря ти — изрече Джаки. — Много ти благодаря.

— Няма защо. Този град е и мой. Би ли излязла през задната врата?