Стивън Кинг
Под купола (396)

15.

Хорас пръв излезе отвън. Спусна се право към полковник Кокс и започна да танцува около краката му. Коргито нямаше опашка, но ако имаше, тя щеше да се размахва бясно.

— Дяволите да ме вземат — каза Кокс. Вдигна кучето, което веднага започна да ближе лицето му.

Оцелелите стояха от вътрешната страна (на земята се беше появила линия, която разделяше посивялата от наситенозелената трева); все още не можеха да повярват, че това е истина. Ръсти, Линда, дъщерите им; Джо Макклачи и Нори Калвърт, застанали между майките си. Джини, Джина Буфалино и Хариет Бигълоу, които се бяха прегърнали. Туич беше подхванал сестра си Роуз, която плачеше, притиснала Литъл Уолтър към гърдите си. Пайпър, Джаки и Лиза се държаха за ръце. Пит Фрийман и Тони Гуей стояха зад тях. Алва Дрейк се беше подпряла за Роми Бърпи, който носеше Алис Епълтън на ръце.

Те гледаха как мръсната стена на Купола се издига бързо нагоре. Есенната премяна на дърветата от другата страна беше чудно красива.

Свежият ветрец повдигаше косите им и сушеше потта по кожата им.

— Досега сякаш гледахме през опушено стъкло — каза Пайпър Либи. Тя плачеше. — Но сега всичко е съвсем ясно.

Хорас изскочи от ръцете на полковник Кокс и започна да прави осморки по тревата. Лаеше, душеше и се опитваше да напикае всичко.

Оцелелите гледаха с невярващи очи яркосиньото небе, което красеше този неделен следобед. Мръсната преграда, зад която допреди малко бяха затворени, продължаваше да се издига нагоре; придвижваше се все по-бързо и се смаляваше, превръщайки се накрая в дълго тире, изпъкващо на фона на синьото небе.

Една птица прелетя над опърлената земя. Алис Епълтън, която все още беше в ръцете на Роми, вдигна глава, погледна към нея и се засмя.