Стивън Кинг
Под купола (342)

20.

Пайпър Либи се отдръпна от кутията и седна на тревата, гледайки града с насълзените си очи. Мислеше си за онези среднощни молитви към Няма го. Сега осъзнаваше, че се е държала като пълна глупачка. Там имаше Има го. Само че той не беше Господ.

— Видя ли ги?

Тя се стресна. Нори Калвърт стоеше до нея. Изглеждаше по-слабичка от преди. И по-възрастна. Пайпър разбра, че момичето ще стане много красиво. За приятелите си тя май вече беше много красива.

— Да, мила, видях ги.

— Ръсти и Барби прави ли са? Онези, които ни гледат, деца ли са?

Пайпър си помисли: „Може би само себеподобните им знаят.“

— Не съм съвсем сигурна, мила. Опитай и ти.

Нори погледна към нея.

— Да?

Пайпър, която не знаеше дали постъпва правилно или не, кимна.

— Да.

— Ако аз… не знам… ако ми стане нещо, ще ме издърпаш ли?

— Да. Ако не искаш, недей. Това не е някакъв тест.

Само че за Нори беше. А и много искаше да знае. Тя коленичи във високата трева и сграбчи кутията от двете страни. Нещо веднага я разтресе. Главата й се отметна толкова рязко назад, че вратните й прешлени изпукаха. Пайпър посегна към Нори, но когато тя се отпусна, отдръпна ръцете си. Брадичката на момичето се опря в гърдите, а очите й, които се бяха затворили, се отвориха отново. Погледът й беше мътен, зареян в далечината.

— Защо правите така? — попита тя. — Защо?

Ръцете на Пайпър настръхнаха.

— Кажете ми! — От едното око на Нори се изтърколи сълза, която падна върху кутията, зацвъртя и след малко изчезна. — Кажете ми!

Тишината се проточи като „Дързост и красота“. Накрая момичето пусна кутията и залитна назад.

— Деца.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Не мога да кажа колко са. Образът се променя. Носят кожени шапки. Имат „мръсни“ уста. Носят очила като тези на водолазите и гледат тяхната кутия. Само че тяхната е като телевизор. Виждат всичко, целия град.

— Откъде знаеш?

Нори поклати глава.

— Не мога да ти кажа откъде, но знам. Това са лоши деца с лоши усти. Не искам никога повече да докосвам тази кутия. Чувствам се ужасно омърсена. — Тя се разплака.

Пайпър я прегърна.

— Когато ги попита защо го правят, те какво ти отговориха?

— Нищо.

— Дали са те чули, как мислиш?

— Чуха ме, но не ми обърнаха никакво внимание.

Зад тях се чу бумтене, което постепенно се засили. От север идваха два транспортни хеликоптера, плъзгаха се ниско над върховете на дърветата.

— Трябва да внимават, защото може да се блъснат в Купола като онзи самолет! — изкрещя момичето.

Хеликоптерите не се блъснаха. Щом стигнаха до стената на Купола (близо до мястото, на което бяха Пайпър и Нори), те започнаха да се спускат към земята.