Стивън Кинг
Под купола (58)

1.

Не можеше да се каже, че Джо Плашилото е станал рано, понеже изобщо не си беше лягал. А не си беше лягал, защото бе прекарал цялата нощ пред компютъра си.

Това бе Джоузеф Макклачи, на тринайсет години, познат още като „Маниака на маниаците“ и „Скелетор“^[1], живеещ на Мил Стрийт номер 19.

При ръст един и осемдесет и пет и тегло седемдесет килограма той наистина бе като скелет. И имаше невероятен ум. Остана в осми клас само защото родителите му бяха категорично против взимането на две учебни години за една.

Джо нямаше нищо против. Нали приятелите му (а той имаше изненадващо много приятели за кльощав тринайсетгодишен гений) бяха до него. Освен това учебната програма беше адски лесна, а и така имаше сума ти компютри на свое разположение; в Мейн всеки ученик от седми до десети клас разполагаше с достъп до компютър. Естествено някои от най-интересните интернет сайтове бяха блокирани, ала на Джо не му трябваше много време, за да се справи с подобни незначителни пречки. После с охота сподели новооткритата информация с дружките си, сред които бяха и неустрашимите скейтъри Нори Калвърт и Бени Дрейк. (Бени например обичаше да сърфира из сайта „Блондинки по бели бикинки“, докато седеше в библиотеката.) Това определено хвърляше светлина върху популярността на Джо, но не съвсем; хлапетата просто го смятаха за готин. Стикерът, залепен на раницата му, навярно го обясняваше най-добре. Той гласеше: „ОПЪЛЧВАЙ СЕ НА ТИРАНИЯТА“.

Джо беше пълен отличник, надежден и понякога страхотен баскетболист в средата на терена (взеха го в отбора на най-големите още когато беше в седми клас) и сравнително добър футболист. Свиреше криво-ляво на пиано и преди две години спечели второто място в годишния „Коледен общоградски конкурс на младите таланти“ с неистово смешен танцов номер под съпровод на парчето „Селската жена“ на кънтрипевицата Гретхен Уилсън. Изпълнението му накара възрастните в публиката да го аплодират бурно, докато буквално се превиваха от смях. Лиза Джеймисън, градската библиотекарка, заяви, че Джо спокойно би могъл да си изкарва прехраната с този номер, стига да иска, но амбицията му не беше да стане водевилна звезда.

— Работата беше нагласена — бе измърморил след състезанието Сам Макклачи, докато въртеше между пръстите си медала за второто място. И навярно бе така, защото за победител през онази година бе провъзгласен Дъги Туичъл, който по случайност беше и брат на градската съветничка Андрея Гринъл. Туич жонглираше с половин дузина индиански томахавки, докато пееше „Лунната река“.

Джо не го беше грижа дали работата е била нагласена или не. Бе изгубил интерес към танците както към много други неща, след като ги бе овладял до съвършенство. Дори любовта му към баскетбола, за която в пети клас бе смятал, че ще бъде вечна, вече гаснеше.

Единствено страстта му към интернет, тази електронна галактика от безкрайни възможности, ни най-малко не избледняваше с времето.

Всъщност амбицията му (която не смееше да сподели даже с родителите си) бе да стане президент на Съединените щати. „И кой знае… — мислеше си понякога Джо — … може пък да изпълня танцовия си номер на церемонията по встъпването в Белия дом. Записът й сигурно ще остане в канала за видеосподеляне Ютуб за вечни времена!“

По време на цялата първа нощ след появата на Купола Джо сърфираше из интернет. Семейство Макклачи не разполагаха с генератор, ала лаптопът на Джо току-що бе зареден и беше в пълна бойна готовност за подвизи. Освен това Плашилото предвидливо пазеше и пет-шест резервни комплекта батерии. Бе накарал и другите седем-осем хлапета от неофициалния им компютърен клуб да направят същото, а и знаеше къде биха могли да открият още, ако им потрябват. Макар че едва ли; все пак училището си имаше страхотен генератор и можеше направо да заредят компютрите си там. А дори и да го заключеха, портиерът — господин Олнът — без съмнение щеше да го пусне; той също се оказа страстен почитател на сайта „Блондинки по бели бикини“. Да не говорим колко пъти бе свалял безплатно кънтрипарчета с помощта на Джо.

Тази нощ Плашилото използва до краен предел възможностите на безжичния си интернет достъп, прехвърляйки се от блог на блог с пъргавината на жаба, подскачаща по нагорещени камъни. Всеки следващ блог беше още по-потресаващ от предишния; фактите бяха малко и конспиративните теории избуяваха като плевели. Джо бе напълно съгласен с родителите си, които наричаха вманиачените по световната конспирация „идиотите със станиолени шапки“^[2], но в същото време поддържаше и схващането, че ако виждаш много конски фъшкии, наблизо със сигурност се спотайва някое пони.

Когато Денят на Купола се превърна във Втори ден на Купола, почти всички интернет блогове предположиха едно и също — че „понито“ в случая не са терористи, нашественици от Космоса или Великият Ктхулу^[3], а добрият стар военнопромишлен комплекс.

В различните сайтове подробностите варираха, ала сред многобройните хипотези се открояваха три основни теории. Едната беше, че Куполът представлява жесток експеримент, в който жителите на Честърс Мил изпълняват ролята на опитни свинчета. Втората — че това е излязла извън контрол секретна операция („Точно както в онзи филм «Мъглата»“^[4] — бе написал един от блогърите.) Третата твърдеше, че това не е никакъв експеримент, а чисто и просто хладнокръвно създаден претекст, целящ да оправдае започването на нова война с враговете на Америка. „И ние ще ПОБЕДИМ! — изтъкваше потребителят НалиВиКазах87. — Защото КОЙ БИ ПОСМЯЛ ДА СЕ ИЗПРАВИ СРЕЩУ НАС, при положение че имаме такова оръжие? Приятели, ПРЕВЪРНАХМЕ СЕ В ГОЛЕМИТЕ ПАТРИОТИ ОТ НОВА АНГЛИЯ, КОИТО СЕ РАЗПОРЕЖДАТ С ВСИЧКИ НАЦИИ!!!“

Джо не знаеше дали някоя от тези теории е успяла да налучка истината. В интерес на истината изобщо не го беше грижа. Онова, което го интересуваше, бе техният общ знаменател — или, с други думи, американското правителство.

Беше време за демонстрация — демонстрация, която той самият щеше да поведе. Но не в града, а на шосе 119, откъдето щяха да предадат посланието си директно на Властта. Отначало може би щяха да са само приятелите на Джо, ала после към тях щяха да се присъединят и други хора. Плашилото бе сигурен в това. Вероятно Властта държеше журналистите далеч, но макар и само на тринайсет, момчето съзнаваше, че това не е голям проблем. Защото под униформите имаше хора и поне зад някои от безизразните лица се криеха мислещи мозъци. Като цяло Властта може и да се крепеше от военната машина, ала това „цяло“ се състоеше от отделни индивиди и някои от тях можеше да са тайни блогъри. Те щяха да разпространят новината, а някои навярно щяха да добавят към написаното в интернет и снимки от мобилните си телефони — снимки на Джо Макклачи и приятелите му, издигнали плакати с надписи: „РАЗСЕКРЕТЕТЕ ИСТИНАТА“, „СПРЕТЕ ЕКСПЕРИМЕНТА“, „ОСВОБОДЕТЕ ЧЕСТЪРС МИЛ“ и така нататък, и така нататък…

— Няма да е зле и да разлепим малко плакати из града — измърмори той, но, честно казано, това не беше никакъв проблем. Всичките му приятели разполагаха с принтери. И с велосипеди.

И Плашилото започна да разпраща електронни писма до компанията си. Навън вече се зазоряваше. Скоро щеше да се метне на колелото си и да извика Бени Дрейк да му помогне. А може би и Нори Калвърт. Обикновено членовете на групичката му ставаха доста късно през уикендите, но Джо беше сигурен, че тази сутрин всички щяха да се събудят рано. Без съмнение Властта съвсем скоро щеше да прекъсне достъпа им до интернет, понеже щеше да й бъде напълно достатъчно да подслушва телефоните, но поне засега глобалната мрежа бе най-голямото оръжие на Джо и обикновените хора.

Беше време да се опълчат срещу тиранията.