Стивън Кинг
Под купола (275)

10.

Линда успя да открие библиотекарката чак късно следобед. Лиза караше велосипед по шосе 117, очевидно връщайки се в Мил. Тя й сподели, че се е опитала да измъкне от часовоите край Купола още информация за свиждането.

— По принцип не им е разрешено да разговарят с „захлупеняци“, но някои се престрашават — каза тя. — Особено, когато разкопчая горните три копчета на блузата си. Веднага стават разговорливи. Какво да ги правиш, прости войничета. Виж морските пехотинци… предполагам, че няма да гъкнат дори ако си сваля всичките дрехи и да започна да танцувам макарена. На тези момчета сексапилът изобщо не им влияе. — Тя се усмихна. — Не че човек може да ме сбърка с Кейт Уинслет.

— Подочу ли нещо интересно?

— Не. — Лиза, която продължаваше да седи на седалката на велосипеда си, се беше навела леко и гледаше към Линда през страничното стъкло на патрулката. — Нищо не знаят. Но се тревожат за нас, което много ме трогна. И сред тях са плъзнали много слухове. Един от тях ме попита дали е вярно, че вече повече от сто човека са се самоубили.

— Защо не влезеш в колата за малко?

Усмивката на библиотекарката стана още по-широка.

— Арестувана ли съм?

— Искам да поговорим по един въпрос.

Лиза подпря велосипеда на стойката му и влезе в колата, като преди това премести папката на Линда и неработещия радар. Линда й разказа какво са открили в погребалната агенция, после спомена за срещата при Пайпър. Лиза не се поколеба дори за секунда, изглеждаше доста развълнувана.

— Ще дойда, само опитай да ме спреш.

Радиото изпука и секунда след това прозвуча гласът на Стейси:

— Кола четири, кола четири.

Линда сграбчи микрофона. Мислеше за децата, не за Ръсти.

— Чувам те, Стейси. Казвай.

Това, което й съобщи Стейси Могин, превърна неспокойствието на Линда в ужас.

— Имам лоши новини, Лин. Приготви се да ги чуеш, всъщност как човек би могъл да се приготви за такова нещо. Арестували са Ръсти.

— Какво? — изкрещя тя, но тъй като пропусна да натисне бутона на микрофона, само Лиза чу крясъка й.

— Тикнали са го долу в кафеза, при Барби. Мисля, че дланта му е счупена. Държи я притисната към гърдите си, доста се е подула. — Тя добави с по-тих глас: — Казаха, че е оказал съпротива, затова бил пострадал.

Този път Линда натисна бутона на микрофона:

— Идвам веднага. Кажи му, че идвам.

— Не мога — отговори Стейси. — Съставили са някакъв списък. Долу могат да слизат само полицаите, които са в него. Аз не съм от тях. Повдигнали са му куп обвинения, включително опит за убийство и съучастничество в убийство. Карай внимателно. Няма да ти позволят да го видиш, така че гледай да не катастрофираш от бързане.

Линда натисна бутона три пъти, след това каза:

— Ще го видя, да знаеш.

Само че не го видя. Началникът на полицията Питър Рандолф, който изглеждаше свеж и отпочинал след дрямката, я чакаше на стълбите пред входа. Той й нареди да предаде значката и пистолета си и я информира, че е заподозряна в опит за подриване на местната власт, тъй като е съпруга на Ръсти.

Искаше й се да му каже: „Добре, арестувай ме и ме заключи долу при съпруга ми“, но тогава се замисли за децата. Сега те бяха при Марта и я чакаха да отиде да ги вземе, сигурно страшно много искаха да й разкажат какво е станало днес в училище. Тя се замисли и за срещата вечерта, която вече придобиваше изключителна важност. Защото нищо не пречеше да освободят двама затворници, а не само един. Ако я арестуваха обаче, нямаше да може да присъства на нея.

— Предай му, че го обичам — каза Линда, след това разкопча колана си и измъкна кобура. Не й пукаше, че вече няма да носи пистолет. Тя обикновено помагаше на малките деца да пресичат улиците и контролираше поведението на средношколците. В тези неща беше силата й.

— Ще му предам, госпожо Евърет.

— Погрижи ли се някой за ръката му? Чух, че ръката му е счупена.

Рандолф се намръщи.

— Кой ви каза това?

— Не знам кой се обади. Не се представи. Май беше някой от нашите хора, но по шосе 117 няма добро покритие, така че не разбрах кой е.

След кратък размисъл той реши да не задълбава повече.

— Ръката на Ръсти е добре — каза. — А нашите хора вече не са твои хора. Прибирай се вкъщи. Вероятно ще те разпитаме по-късно.

Тя с мъка сдържа сълзите си.

— Какво да кажа сега на децата? Да им кажа, че баща им е в затвора? Ти знаеш, че Ръсти е добър човек, знаеш това. Боже, та нали точно той откри, че имаш проблеми с жлъчката!

— Не мога да ви помогна много, госпожо Евърет — каза Рандолф. Май беше забравил, че доскоро се обръщаше към нея с „Линда“. — Но по-добре не им казвайте, че баща им е съучастник на Барбара в убийството на Бренда Пъркинс и Лестър Когинс… за другите убийства не знаем със сигурност, при тях мотивите са сексуални, така че Ръсти може да не е замесен.

— Това е безумие!

Рандолф се направи, че не я е чул.

— Освен това той се опита да убие градския съветник Рени, отказвайки да му предостави животоспасяващо лекарство. За щастие Големия Джим е проявил предвидливост, като е скрил двама полицаи в съседното помещение. — Той поклати глава. — Да постъпи така с човек, който се поболя от грижи, докато се опитваше да реши проблемите в града. Толкова е добър твоят Ръсти.

Тя разбираше, че го е закъсала здраво. Реши да си тръгне, преди да е станало още по-лошо. Петте часа, които оставаха до срещата, й се струваха цяла вечност. Не можеше да си измисли никакво занимание.

По-късно обаче успя да си измисли.