Стивън Кинг
Под купола (61)

4.

Когато същата сутрин Джулия Шамуей влезе в „Дивата роза“, установи, че повечето от хората, които обикновено закусваха там, ги нямаше; навярно бяха отишли или на църква, или на някоя от импровизираните сбирки в парка. Часът беше девет. Барби беше сам; нито Дуди Сандърс, нито Анджи Маккейн се виждаха, което не бе изненада за никого. Роуз бе отишла до супермаркета заедно с Ансън. Надяваха се да се върнат с достатъчно провизии, ала Барби беше скептичен; щеше да повярва едва когато видеше пълния багажник на пикапа.

— Кухнята е затворена до обяд — каза той, — но предлагаме кафе.

— А канелени ролца? — попита Джулия с плаха надежда в гласа си.

Младият мъж поклати глава.

— Роуз не е правила от тях. Не иска да натоварва излишно генератора.

— Права е — кимна жената. — Тогава само кафе.

Барби се приближи до масата й с кана в ръка и й наля.

— Изглеждаш уморена.

— Барби, тази сутрин всички изглеждат уморени. И уплашени до смърт.

— Какво става с вестника?

— Надявах се да е готов до десет, но най-вероятно ще стане за три следобед. Първият извънреден брой на „Демократ“ след голямото наводнение от 2003, когато Престил излезе от бреговете си.

— Производствени затруднения?

— Не, понеже засега генераторът ми си е наред. Просто искам да намина през бакалията и да видя дали не са се събрали повечко хора. Да сглобя и тази част от историята. Пит Фрийман вече е там, за да направи снимки.

— Надявам се, че няма да възникнат проблеми — каза Барби.

— О, не се безпокой; все пак живеем в Честърс Мил, а не в Ню Йорк.

Барби не беше сигурен дали има голяма разлика между градските и провинциалните мишки, когато са подложени на внезапен стрес, но реши да си замълчи. Джулия определено познаваше местните хора по-добре от него.

— Естествено, може и да греша — в същия момент каза тя, сякаш бе прочела мислите му. — Ето защо изпратих Пит там. — Джулия се огледа наоколо. На бара седяха няколко души, които довършваха омлетите и кафетата си, а и масата за игра на карти в задната част на ресторанта също бе заета от „дежурното“ присъствие — неизменните старци, които бистреха какво се е случило досега и какво ще се случи занапред. В централната част на заведението обаче нямаше никой друг освен нея и Барби.

— Трябва да ти кажа някои неща — прошепна му тя. — Спри да сновеш наоколо като трудолюбива пчеличка и седни за малко.

Той се подчини, като наля кафе и на себе си. Беше от дъното на каната и имаше вкус на нафта… но пък именно там се съдържаше най-много кофеин, нали така?

Джулия бръкна в джоба на роклята си, извади мобилния си телефон и го плъзна по масата към младия мъж.

— Твоят човек Кокс се обади отново в седем тази сутрин. Май и той не е спал много тази нощ. Накара ме да ти дам това. Сигурно не знае, че ти също имаш мобилен телефон.

Барби не удостои апарата й с никакво внимание.

— Ако вече очаква доклад от моя страна, значи сериозно е надценил способностите ми.

— Не е казвал подобно нещо. Изтъкна, че ако му потрябваш, иска да може да те открие по всяко време.

Тези думи предопределиха решението му. Той избута мобилния телефон обратно към Джулия. Тя го взе без особена изненада.

— Каза още и че ако не ти звънне до пет днес следобед, ти трябва да му се обадиш. Щял да има важни новини. Искаш ли номера с прелюбопитния цифров код?

Той въздъхна.

— Давай го.

Тя му го написа на една салфетка; елегантна редичка от красиво изписани дребни цифрички.

— Мисля, че се канят да опитат нещо.

— Какво?

— Той не навлезе в подробности; просто интуицията ми подсказва, че в момента имат няколко възможности и обмислят коя от тях да приложат.

— Определено е така. Какво друго си мислиш?

— Кой казва, че има нещо друго?

— Никой — усмихна се Барби. — Просто интуицията ми го подсказва.

— Добре де, Гайгеровият брояч.

— Мислех си дали да не поговоря с Ал Тимънс за това. — Ал беше портиер на кметството и редовен посетител на „Дивата роза“. Барби се разбираше много добре с него.

Джулия поклати глава.

— Смяташ, че не е добра идея? Защо?

— Искаш ли да ти кажа кой даде на Ал личен безлихвен заем, за да може да изпрати най-малкия си син в колежа „Християнско наследство“ в Алабама?

— Да не би да е Джим Рени?

— Точно така. Сега да продължим с малката ни викторина. Познай на чие име е регистриран снегоринът на Ал.

— Предполагам, че отговорът е същият като предния.

— Правилно. И понеже образно казано ти си кучешкото лайно, което градският съветник Рени не може да изстърже от подметката си, търсенето на помощ от хора, които са му длъжници, май не е много добра идея. — Тя се наведе напред. — Обаче по една случайност аз знам кой разполага с пълния комплект от ключовете за кралството — за градския съвет, болницата, здравния център, училищата и каквото там се сетиш.

— Кой?

— Покойният ни шериф. А аз познавам съпругата му — вдовицата му — доста добре. Тя никак не обича Големия Джим. Освен това може да пази и тайна, ако някой я убеди, че наистина е важно.

— Джулия, мъжът й още не е изстинал…

Тя се замисли за потискащото погребално бюро на Бауи и на лицето й се изписаха едновременно печал и отвращение.

— Може би си прав, макар че най-вероятно в момента го държат на стайна температура. Оценявам високо съчувствието ти, но… — Тя го хвана за ръката. Постъпката й изненада Барби, но в интерес на истината не му стана неприятно. — Това не са обикновени обстоятелства. И без значение колко съкрушена и сломена се чувства, сигурна съм, че Бренда Пъркинс ще го разбере. Имаш важна работа за вършене. Мога да я убедя в това. Все пак ти си вътрешният човек на правителството…

— Вътрешният човек… — повтори Барби и изведнъж бе връхлетян от два нежелани спомена — училищен салон във Фалуджа и разтреперан гол иракчанин с размотаваща се куфия^[1]. От този ден насетне вече за нищо на света не искаше да бъде вътрешен човек. А ето че сега отново бе станал такъв.

— Искаш ли да поговоря с…

Сутринта бе необичайно топла за октомври и въпреки че вратата на ресторанта вече бе заключена (хората можеха да излизат, но не и да влизат), прозорците бяха отворени. Изведнъж откъм главната улица проехтя приглушен удар, последван от вик на болка и нечии възмутени крясъци.

Барби и Джулия се спогледаха. На лицата им бяха изписани почти еднакви изражения на изненада, примесена с мрачни предчувствия.

„Започва се“ — каза си Барби. И макар да знаеше, че не е така — все пак всичко бе започнало още вчера с появата на Купола, — нещо го караше да мисли, че точно в този момент Честърс Мил навлизаше в едно ново начало.

Хората на бара се завтекоха към вратата. Той се изправи и тръгна след тях, а Джулия го последва.

По-нагоре по главната улица, в северната част на парка, камбаната на Независимата църква започна да бие, призовавайки паството си на утринна литургия.