Стивън Кинг
Под купола (399)

18.

Докато вървяха по буренясалия път, хванати за ръце, тя му разказа за приключенията си в кутията. Така се изрази, „приключенията в кутията“.

— Значи — подхвана той, когато тя приключи — ти й разказа на какви ужасни неща сме способни, по-скоро й показа, а тя въпреки това ни пусна.

— Те са наясно с ужасиите.

— Онова убийство във Фалуджа е най-ужасният ми спомен. Така е, защото… — Той си припомни как се беше изразила Джулия. — Аз бях извършителят, а не жертвата.

— Нищо не си направил. Онзи другият го е убил.

— Няма значение — каза Барби. — Нищо няма да съживи човека.

— Какво щеше да стане, ако бяхте двама или трима? Ами ако ти беше сам с него?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава виновна е съдбата. Или Господ. Или вселената. Спри да се самобичуваш.

Той обаче вероятно никога нямаше да спре да се самообвинява, въпреки че беше разбрал какво имаше предвид Сам. Винаги има полза човек да се покае, когато е сгрешил, но с нищо не може да се изкупи радостта от причиняването на злини, независимо дали става въпрос за горене на мравки или застрелване на затворници.

Той не се беше радвал тогава. В това отношение беше невинен, което беше добре.

Към тях тичаха войници. Вероятно само още минутка щяха да са сами. Най-много две.

Той спря и стисна ръцете й.

— Обичам те заради това, което направи, Джулия.

— Зная — отговори спокойно тя.

— Прояви изключителна смелост.

— Прощаваш ли ми, че откраднах спомените ти? Не беше нарочно, така се получи.

— Прощавам ти, разбира се.

Войниците вече бяха близо. Кокс също тичаше с тях, следван по петите от Хорас. Кокс скоро щеше да дойде при тях и да попита как е Кен; и чрез този въпрос светът отново щеше да ги приобщи към себе си. Барби погледна синьото небе и си пое дълбоко въздух.

— Не мога да повярвам, че се махна.

— Дали ще се върне някога, как мислиш?

— Може би ще бъде преместен на друга планета. Тези деца ще пораснат и ще напуснат игралната зала, но кутията ще остане. Ще я намерят други деца. Рано или късно пак ще се пролее кръв.

— Това е ужасно.

— Може би. Знаеш ли какво казваше майка ми?

— Не, какво?

— Колкото по-тъмна е нощта, толкова по-светъл е денят.

Джулия се засмя. Смехът й беше звънлив, прекрасен.

— Какво ти каза накрая момичето с кожената глава? — попита той. — Побързай, защото идват; това трябва да си остане между нас.

Тя се изненада, че той не знае.

— Същото, каквото каза Кайла. Облечи го, ще прилича на рокля.

— Говорила е за кафявия пуловер?

Тя отново пое ръката му.

— Не, за живота ни. Жалкия ни животец.

Той се замисли.

— Щом ти го е дала, да го облечем.

Джулия посочи напред.

— Виж кой идва!

Хорас я беше забелязал. Той започна да слаломира между тичащите мъже. Когато ги подмина, се сниши към земята и включи на четвърта предавка. Муцуната се беше извила в ухилена гримаса, а ушите му бяха прилепнали към главата. Сянката му се плъзгаше по почернялата от саждите трева. Джулия коленичи и протегна ръце.

— Ела при мама, миличък! — провикна се тя.

Той подскочи. Тя го хвана и падна по гръб, смеейки се заразително. Барби й помогна да се изправи на крака.

Заедно пресякоха черната линия, оставена от Купола. Носеха само това, което им беше подарено — живота си.

„Съжалението не е любов“ — помисли си Барби… но дете, което дава дреха на голия, прави стъпка в правилната посока.