Стивън Кинг
Под купола (33)

3.

Дюк Пъркинс погледна зад Големия Джим. Ърни Калвърт и Джони Карвър, собственикът на местната бензиностанция, помагаха на Джаки да се изправи. Тя беше замаяна и носът й кървеше, но иначе май й нямаше нищо. Във всеки случай тук нещо не беше наред. Разбира се, при всяка катастрофа с жертви той имаше подобно усещане, но този път чувството беше много натрапчиво.

Първо, пилотът на самолета не се беше опитвал да го приземи. Отломките бяха твърде много и разпръснати в твърде голям периметър, за да се приеме подобна версия. Имаше нещо нередно и в зяпачите, което не беше направило впечатление на Рандолф, но Дюк го забеляза. Би трябвало да са се струпали на едно място, както правеха винаги, сякаш обединявайки се пред лицето на смъртта. Само че тези тук се бяха разделили на две: групата откъм Мотън беше прекалено близо до още горящия лесовоз. Според Пъркинс бяха вън от опасност, но защо не се приближаваха насам?

Първата пожарна се появи иззад завоя. Последва я втора с надпис отстрани „ПОЖАРНА №2 НА ЧЕСТЪРС МИЛ“, после трета. Зяпачите неохотно отстъпиха назад и нагазиха в шубраците, за да дадат път на колите. Пъркинс отново се обърна към Рени:

— Знаеш ли какво се е случило тук?

Големия Джим понечи да отговори, но Ърни Калвърт го изпревари:

— Шосето е преградено от бариера. Не се вижда, но е там, началник. Камионът се блъсна в нея. Също и самолетът.

— Точно така! — възкликна Динсмор.

— И полицай Уетингтън се удари в преградата. Слава богу, че вървеше по-бавно. — Прегърнал беше през раменете Джаки, която още беше зашеметена. Дюк забеляза, че кръвта й беше изцапала ръкава на якето на Карвър.

От страната на Мотън беше пристигнала още една пожарна кола. Първите две бяха спрели под ъгъл и блокираха шосето. Огнеборците вече слизаха и развиваха маркучите. Дюк чу сирена на линейка, идваща от Касъл Рок. „Къде е нашата? — запита се. — И тя ли е изпратена на идиотското учение?“ Дано не беше. Кой нормален човек би изпратил линейка в празна горяща къща?

— Изглежда, има невидима бариера… — подхвана Рени.

— Да, знам — прекъсна го Пъркинс. — Не знам какво означава, но вече знам. — Обърна гръб на Големия Джим и тръгна към ранената си подчинена; не видя как лицето на градския съветник пламна от очевидното пренебрежение. — Джаки? — Леко стисна рамото й. — Добре ли си?

— Да. — Тя опипа носа си, който още кървеше, макар и слабо. — Изглежда ли счупен? На пипане не е.

— Не е счупен, но ще се подуе. Според мен обаче ще си във форма за танците по случай приключването на събирането на реколтата.

Джаки кисело се усмихна.

— Началник — намеси се Рени, — мисля, че се налага да повикаме помощ. Ако не антитерористите — като се замисля, ми се струва доста крайно — то поне щатската полиция…

Дюк го избута встрани. Жестът не беше груб, но безкрайно красноречив. Почти равнозначен на изблъскване. Рени сви пръстите си в юмруци, после ги отпусна. Свикнал беше той да блъска, а не да го изблъскват, обаче това не променяше факта, че грубата сила е приоритет на малоумните. Синът му беше най-яркият пример. От друга страна, помнеше всяка обида и си отмъщаваше. Обикновено след време, но така отмъщението беше по-сладко.

— Питър! — провикна се Дюк. — Позвъни в болницата и попитай къде, по дяволите, е линейката! Искам я тук!

— Морисън ще се обади. — Рандолф беше взел от колата фотоапарата си и заснемаше местопроизшествието.

— Ти ще се обадиш, и то веднага!

— Началник, Джаки не е толкова тежко ранена и според мен…

— Когато ми притрябва мнението ти, ще го поискам, Питър.

Рандолф понечи да възрази, но като видя изражението на шефа си, хвърли фотоапарата на седалката на патрулната и извади мобилния си телефон.

— Какво усети, Джаки? — попита Пъркинс.

— Не знам. Отначало нещо леко ме разтресе и ръката ми изтръпна, както когато случайно докоснеш оголен електрически проводник. Усещането премина, обаче се блъснах в… Да му се не види, не знам в какво!

Зяпачите ахнаха. Пожарникарите бяха насочили маркучите към горящия лесовоз, но водните струи рикошираха от нещо от другата му страна. Удряха се в невидима преграда и се разплискваха, а от милиардите капчици се образуваха красиви дъги. През живота си Дюк не беше виждал такова чудо. Все едно седеше в колата си в автомивка и гледаше как струите под високо налягане се блъскат в предното стъкло.

След миг видя дъга и откъм страната на Честърс Мил, само че тази беше по-малка. Библиотекарката Лиза Джеймисън вървеше към нея.

— Лиза, не се приближавай! — извика Дюк.

Тя не му обърна внимание. Изглеждаше като хипнотизирана. Стоеше с разперени ръце на сантиметри от мястото, на което силната водна струя се удряше във въздуха и се разплискваше. Ситни капчици блещукаха в косата й, прибрана на стегнат кок. Малката дъга се разпадна, после отново се оформи зад нея.

— Кондензирана пара! — възторжено се провикна Лизи, като че ли гледаше едно от чудесата на света. — Толкова много вода, а тук има само пара. Все едно е от овлажнител.

Питър Рандолф вдигна мобилния си телефон и поклати глава:

— Има сигнал, но не мога да се свържа. Според мен всички тия любопитковци са блокирали линиите.

Пъркинс не знаеше дали това е възможно, но наистина всички, които виждаше, или говореха по телефоните си, или снимаха с тях. С изключение на Лиза, която още се правеше на горска нимфа.

— Бягай да я доведеш! — нареди Дюк на Рандолф. — Дръпни я назад, преди да реши да мине под дъгата или някоя друга глупост.

Питър направи кисела физиономия, защото подобни задачи бяха за обикновените полицаи, но все пак се подчини. Пъркинс се разсмя. За кратко, но от сърце.

— Да му се не види, какво е толкова смешно? — промърмори Големия Джим. Още полицаи от окръг Касъл се струпваха откъм Мотънската страна на невидимата бариера. Ако Пъркинс продължаваше да се хили като идиот и да се мотае, полицията от Касъл Рок щеше да вземе нещата в свои ръце. И да си припише всички заслуги.

Началник Пъркинс престана да се смее, но продължи да се усмихва.

— Тук е истинска мазало — заяви преспокойно. — Нали това е твоята дума, Джим? От опит знам, че понякога смехът е единственият начин да оправиш мазалото.

— Представа нямам за какво говориш! — почти изкрещя Рени. Хлапетата Динсмор стреснато отстъпиха назад и застанаха до баща си.

— Знам — кротко отвърна Дюк. — И не ти се сърдя. Важното е да разбереш, че докато пристигне областният шериф, аз командвам тук, а ти си градски съветник. Нямаш официални правомощия, затова се отдръпни. — Посочи мястото, което Хенри Морисън ограждаше с жълта лента, като заобикаляше по-големите отломки от корпуса на самолета, и се провикна: — Всички да се отдръпнат и да ни оставят да си вършим работата! Последвайте съветник Рени! Той ще ви отведе зад жълтата лента!

— Не ми харесва отношението ти, драги — просъска Големия Джим.

— Бог да те поживи, драги, но въобще не ми дреме! Разкарай се и не ми се мотай в краката. И гледай да заобиколиш лентата. Не искам Хари пак да я връзва.

— Началник Пъркинс, запомни как днес разговаря с мен. Защото аз няма да забравя!

Замарширува към лентата. Зяпачите го последваха, повечето се обръщаха да погледнат как водата се разплисква върху бариерата, покафеняла от дизеловото гориво, и образува мокра линия на шосето. Неколцина по-наблюдателни (например Ърни Калвърт) забелязаха, че тази линия минава точно върху границата между Мотън и Честърс Мил.

Рени изпита детинското желание да скъса лентата, грижливо опъната от Ханк Морисън, но устоя на изкушението. Само че нямаше никакво намерение да заобиколи периметъра и да скъса шикарния си панталон в трънливите храсталаци. Изръсил се беше за него цели шейсет долара. Повдигна лентата и се промъкна отдолу. Не можеше да се наведе кой знае колко, защото шкембето му пречеше.

Дюк бавно тръгна към мястото на сблъсъка на Джаки. Протегнал беше ръка като слепец, проправящ си път и непознато помещение.

Ето тук тя беше паднала… а тук…

Усети изтръпването, описано от нея, но вместо да премине, то предизвика пареща болка в лявото му рамо. Имаше достатъчно време да си спомни последните думи на Бренда: „Пази си пейсмейкъра!“ после устройството се взриви в гърдите му с такава сила, че разкъса тениската с логото на любимия му отбор, която сутринта беше облякъл в чест на следобедния мач. Кръв, късчета плат и парченца плът се удариха в бариерата.

Тълпата ахна.

Дюк се помъчи да изрече името на жена си, но не можа, обаче ясно видя лицето й. Тя се усмихваше.

После го обгърна мрак.