Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Under the Dome, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Стивън Кинг. Под купола. Том І
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Дизайн: Димитър Стоянов — Димо̀, 2010
ИК „Плеяда“, София, 2010
ISBN: 978-954-409-306-8
Издание:
Стивън Кинг. Под купола. Том ІІ
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Дизайн: Димитър Стоянов — Димо̀, 2010
ИК „Плеяда“, София, 2010
ISBN: 978-954-409-307-5
История
- — Добавяне
10.
Първите, които виждат табелката, са Джина Буфалино и нейната приятелка Хариет Бигълоу. И двете момичета все още носят белите си униформи на медицински сестри (идеята бе на Джини Томлинсън; според нея белите дрехи вдъхваха по-голямо доверие у пациентите в сравнение с шарените роклички) и изглеждаха страхотно с тях. Е, изглеждат и малко уморени, въпреки присъщата за младостта им неизчерпаема енергия. Последните два дни в болницата се бяха оказали доста натоварени, а ето че след кратката нощна почивка им предстоеше и още един такъв. Сега идват в супермаркета за шоколадови десертчета — възнамеряваха да купят за всички в „Катрин Ръсел“, с изключение на клетия диабетик Джими Сиройс, — и си бъбрят за снощния метеоритен дъжд. Щом обаче съзират табелката на вратата, разговорът им мигом секва.
— Не може да е затворено — промърморва Джина, отказвайки да повярва на очите си. — Вторник сутринта е. — Тя доближава лице до стъклото и допира длани до слепоочията си, за да види какво става вътре.
Междувременно Ансън Уилър пристига с фирмената баничарка на „Дивата роза“. До него седи Роуз Туичъл. Оставили са Барби в ресторанта, за да приготви сутрешното меню. Роуз излиза от стария пикап с нейното име на каросерията още преди Ансън да е изключил двигателя. Приготвила си е дълъг списък за пазаруване и иска да го отметне възможно най-бързо. Тогава вижда табелката с надпис „ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ“, закачена на вратата.
— Какво става тук? Снощи се видяхме с Джак Кейл, обаче и думичка не обели за това.
Въпросът й е адресиран към Ансън, който бърза към нея, ала Джин Буфалино е тази, която й отговаря:
— Вътре е пълно със стока. Всички рафтове са отрупани.
Започват да прииждат и други хора. Магазинът трябва да отвори след пет минути и Роуз не е единствената, която е планирала да си напазарува рано; тази сутрин много хора са се събудили с мисълта, че след като Куполът все още е на мястото си, по-добре да се запасят с това-онова. Когато по-късно я попитаха как си обяснява този внезапен масов прилив към супермаркета, Роуз щеше да каже: „Същото нещо се случва всяка зима, когато метеоролозите обявят, че снежната буря ще прерасне във виелица. Сандърс и Рени просто не биха могли да изберат по-лош ден за реализиране на идиотската си идея.“
Сред ранните посетители са втори и четвърти патрул на честърсмилската полиция. Зад тях цъфва и Франк Делесепс със своя шевролет „Нова“ (вече е махнал стикера „СЕКС, БЕНЗИН ИЛИ ГАНДЖА — НИКОЙ НЕ ВОЗИ БЕЗПЛАТНО“, защото явно не смята, че е подходящ за служител на реда). В колата на втори патрул са Картър и Джорджия, а в тази на четвърти — Мел Сиърлс и Фреди Дентън. По изрична заповед на Питър Рандолф са паркирали малко по-нататък на улицата, пред магазина за цветя на Льоклерк. „Няма смисъл да отивате твърде рано — беше им казал още шерифът. — Изчакайте, докато на паркинга се съберат поне десетина коли. Пък може хората просто да прочетат табелката и тихо и кротко да се приберат вкъщи.“
Това, естествено, не се случва, както очакваше (и тайно се надяваше) Големия Джим Рени. А появата на полицаите — особено на такива млади и неопитни служители като „извънредните сътрудници“ — вместо да успокои хората, има точно обратния ефект. Роуз е първата, която се обръща разгорещено към тях. Тя показва на Фреди дългия си списък с належащи покупки, след което посочва към витрината, където по-голямата част от необходимите й провизии са наредени по рафтовете.
Отначало Фреди се държи любезно, понеже съзнава, че хората (още не са много, но скоро и това ще стане) го наблюдават, ала не е лесно да запазиш самообладание, когато тази устата женица не спира да ти говори. Нима не разбира, че той само изпълнява нарежданията на висшестоящите?
— Кой според теб храни този град, Фред? — пита Роуз. Ансън слага ръка на рамото й, но тя се отърсва рязко и я отхвърля. Знае, че Фреди вижда гняв на мястото на тревогата й, ала не може да спре. — Да не мислиш, че ще ни спуснат цял камион с провизии с парашут от небето?
— Госпожо…
— О, я стига! Кога точно станах „госпожо“? От двайсет години четири или пет пъти седмично си поръчваш палачинки с боровинково сладко и ония огромни парчета бекон и винаги си ми казвал „Роузи“! Утре обаче няма да има палачинки, освен ако по някакъв чудодеен начин не се снабдя с брашно, мазнина за сладкиши, сироп и… — Тя внезапно замлъква. — Най-накрая! Малко разум! Благодаря ти, боже!
Джак Кейл отваря една от двойните врати. Мел и Франк са заели позиция пред нея и между двамата има точно толкова пространство, колкото да се промъкне управителят. Нетърпеливите клиенти — които вече са над двайсетина, въпреки че според табелката с работното време има още една минута до девет, когато „Фуд Сити“ обикновено отваря — се втурват напред. Миг по-късно обаче застиват шокирани, защото Джак избира един ключ от връзката на колана си и отново заключва. Чуват се тежки въздишки. Въздишки на недоволство.
— Защо, по дяволите, го направи? — негодува остро Бил Уикър. — Жена ми ме изпрати да купя яйца!
— Обърнете се към градските съветници и шериф Рандолф — отговаря Джак. Косата му сгърчи във всички посоки. Той поглежда мрачно Франк Делесепс и отправя още по-мрачен поглед към Мел Сиърлс, който се опитва — твърде неуспешно — да потисне усмивката си, а може би и прословутото си „нях-нях-нях“. — Аз лично ще го направя. Но за момента ми е дошло до гуша. Приключих.
И той запристъпва между хората с наведена глава. Лицето му изглежда по-алено от когато и да било. Погледът му е вперен в земята и Лиза Джеймисън, която пристига току-що с велосипеда си (всичко, което фигурира в списъка й, ще се събере в кутията за мляко на задната броня; нуждите й са скромни, даже спартански), трябва да завие рязко, за да не го блъсне.
Картър, Джорджия и Фреди са се наредили пред голямата витрина от шлифовано стъкло — там, където обикновено Джак нареждаше ръчните колички и пакетите с торове. Пръстите на Картър са бинтовани, а ризата му се издува от още по-дебела превръзка. Ръката на Фреди почива върху ръкохватката на пистолета му, докато слуша нападките на Роуз Туичъл, и на Картър му се иска да й зашлеви един. Пръстите не го болят, за разлика от рамото му. Малкото сборище от кандидат-купувачи постепенно нараства и все повече коли спират на паркинга пред супермаркета.
Ала преди полицай Тибодо да успее да огледа тълпата, Олдън Динсмор навлиза в личното му пространство. Възрастният мъж изглежда изпит и изнурен и сякаш е изгубил поне пет-шест килограма след кончината на сина си. Носи черна траурна лента на лявата си ръка и не изглежда на себе си.
— Трябва да вляза, синко. Жена ми ме изпрати да взема едни консерви… — Олдън не уточнява точно какви. Може да има предвид всички консервирани стоки. А може и мисълта му да е отлетяла другаде — към празното легло на горния етаж, което завинаги ще си остане празно, към плаката на „Фуу Файтърс“, на който никой вече няма да се наслаждава, или към самолетния макет на бюрото, който никога няма да бъде завършен.
— Съжалявам, господин Димсдейл — казва Картър. — Не можете да влезете.
— Динсмор — поправя го Олдън с отнесен глас и пристъпва към двойните врати. Те са заключени и няма начин да влезе, ала въпреки това Тибодо го избутва назад. За първи път изпитва някакво съчувствие към учителите, които го наказваха да остава след часовете в гимназията; било гадничко да не се съобразяват с авторитета ти.
Също така е горещо и рамото го наболява, въпреки двете таблетки перкосет, които майка му му даде. Двайсет и четири градуса по Целзий в девет сутринта е нещо рядко срещано за октомври, а бледосиният цвят на небето казва, че по пладне ще е още по-топло, да не говорим каква жега ще настъпи в три следобед…
Олдън залита върху Джина Буфалино и двамата щяха да се строполят на земята, ако Петра Сиърлс (за която не може да се каже, че е в леката категория) не ги подпира. Олдън не изглежда ядосан; на лицето му е изписано единствено недоумение.
— Жена ми ме изпрати да взема едни консерви… — обяснява той на Петра.
Хората започват да мърморят. Мърморенето им все още не се е превърнало в ропот… поне засега. Дошли са за някои основни продукти и продуктите са си там, ала вратата е заключена. А ето че сега възрастен мъж е изблъскан от младеж, който е бил изключен от гимназията и до миналата седмица е работил като автомонтьор.
Джина поглежда към Картър, Мел и Франк Делесепс и очите й се разширяват.
— Това са типовете, които са я изнасилили! — казва тя на приятелката си Хариет, без да понижава глас. — Тези типове са изнасилили Сами Буши!
Усмивката изчезва от лицето на Мел; желанието за нова порция „нях-нях-нях“ също го напуска.
— Я млъквай — изсъсква й той.
В този момент пристигат Рики и Рандал Килиън с пикап шевролет „Кениън“. Сам Вердро е недалече зад тях; идва пеша, понеже книжката му бе отнета завинаги още през 2007 година.
Джина отстъпва крачка назад, без да отделя погледа си от Мел. До нея Олдън Динсмор се движи бавно като робот с изтощена батерия.
— И вие, момчета, уж сте полицайчета? Верно ли бе?
— Това за изнасилването са долни лъжи, наприказвани от курвата — заявява Франк. — И ако не спреш да дрънкаш подобни глупости, ще те арестувам за нарушаване на обществения ред.
— Точно така — кима Джорджия. Приближила се е съвсем плътно до Картър, ала той не й обръща внимание. Оглежда съсредоточено тълпата. Ако петдесетина души могат да се нарекат тълпа, естествено. Прииждат и други. Картър съжалява, задето не е въоръжен. Враждебността, която хората излъчват, го притеснява.
Велма Уинтър, управителката на „Браунис“ (или по-точно бившата управителка, защото магазинът вече е затворен), пристига заедно с Томи и Уилоу Андерсън. Велма е едра жена, която сресва косата си като Боби Дарин и прилича на Кралицата воин от Планетата на лесбийките. В интерес на истината обаче е погребала двама съпрузи и според слуховете, които човек може да чуе на масата за игра на карти в „Дивата роза“, всъщност ги е уморила от секс и в момента си търси трети мъж. Именно поради тази причина ходи всяка сряда в „Дипърс“ — защото е „Караоке кънтри вечер“ и тогава се събира малко по-зряла аудитория. Тя застава пред Картър и слага ръце на кръста.
— Затворено значи, така ли? — изстрелва с нахакан делови тон. — Я да ви видим документите.
Картър е смутен, а смущението неизменно го кара да се гневи.
— Разкарай се, кучко. Не ми трябва никакъв документ. Шерифът лично ни изпрати тук. Разпореждане на градските съветници. Супермаркетът се превръща в снабдителен склад. За разпределение на дажби.
— Разпределение? Дажби? Ти чуваш ли се какви ги говориш? — сумти тя. — Не и в моя град. — Промъква се между Мел и Франк и започва да блъска с юмруци по вратата. — Отворете! Ей, вие вътре, отваряйте!
— Няма никой вкъщи — казва й Франк. — Тъй че по-добре не се хаби.
Обаче Ърни Калвърт не си е тръгнал. Той крачи между рафтовете с брашно, паста и захар. Велма го вижда и започва да блъска още по-силно.
— Отвори ни, Ърни! Отвори!
— Отвори! — пригласят й гласове от тълпата.
Франк поглежда към Мел и кима. Двамата сграбчват Велма и отнасят стокилограмовото й туловище далеч от вратата. Джорджия Ру се е обърнала и маха на Ърни да се разкара. Той обаче не го прави. Глупакът си стои като вкопан там и не мърда от мястото си.
— Отваряйте! — крясва Велма. — Отваряйте! Отваряйте!
Томи и Уилоу се присъединяват към нея. Същото прави и Бил Уикър, пощальонът. Както и Лиза. Лицето й сияе — цял живот си е мечтала да бъде част от спонтанна демонстрация и ето че сега получава своя шанс. Тя вдига юмрук във въздуха и започва да го размахва в унисон със скандиранията. Другите последват примера й. „Отваряйте“ се превръща в „О-тва-ряй-ТЕ!“ Вече всички размахват юмруци в този ритъм — седемдесет-осемдесет души, към които се присъединяват още и още. Тънката синя линия пред супермаркета изглежда по-тънка от всякога. Четирите по-млади ченгета поглеждат към Фреди Дентън в очакване на някакъв план за действие от негова страна, ала той няма такъв.
За сметка на това има оръжие. „И ако не гръмнеш скоро във въздуха, Плешивко — мисли си Картър, — тия хора ще ни прегазят като едното нищо.“
Още двама полицаи — Рупърт Либи и Тоби Уилън — се задават по главната улица откъм полицейското управление (където допреди малко пиеха кафе и гледаха Си Ен Ен). Колата им за малко да блъсне Джулия Шамуей, която крачи забързано към „Фуд Сити“, нарамила фотоапарата си.
Джаки Уетингтън и Хенри Морисън също решават да се отправят към супермаркета, ала в същия миг радиостанцията на колана на Хенри изпращява. Гласът на шериф Рандолф им напомня, че двамата трябва да стоят на пост пред бензиностанцията.
— Но откъм „Фуд Сити“ се чува… — започва Хенри.
— Чухте заповедта ми — прекъсва го Рандолф, без да уточни, че той само предава тази заповед и тя всъщност е издадена от по-висша инстанция.
— О-тва-ряй-ТЕ! О-тва-ряй-ТЕ! О-тва-ряй-ТЕ! — скандира тълпата с вдигнати юмруци в необичайно топлата утрин. Хората продължават да се чувстват изплашени, но към притеснението им се е прибавила и някаква възбуда. Надъхали са се, както би казал Готвача. Навярно ако ги погледнеше, щеше да види сбирщина от наркомани, на които им липсва само психарската музика на „Грейтфул Дед“, за да стане картинката завършена.
Момчетата на Килиън и Сам Вердро си пробиват път през тълпата. И те скандират — но не заради мимикрията, а защото примерът на другите е заразителен, — ала се въздържат от размахване на юмруци; все пак имат работа да вършат. Никой не им обръща внимание. По-късно едва неколцина от присъстващите ще се сетят, че са ги видели.
Медицинската сестра Джини Томлинсън също се провира през множеството. Дошла е да каже на момичетата, че се нуждае от тях в „Катрин Ръсел“ — постъпили са нови пациенти и един от случаите е сериозен. Става въпрос за Уанда Кръмли от Източен Честър. Семейство Кръмли живее до Евънсови, недалеч от границата между Честърс Мил и Мотън. Тази сутрин Уанда отишла да провери как е Джак и го открила мъртъв на пет-шест метра от мястото, където Куполът отрязал ръката на жена му. Вдовецът лежал по гръб, до него се търкаляла празна бутилка, а мозъкът му съхнел по тревата. Уанда се върнала тичешком вкъщи, крещейки името на мъжа си, ала малко преди да влезе в къщата, рухнала на земята, покосена от инфаркт. Уендъл Кръмли имал късмет, задето не катастрофирал с малкото си субару комби на път за болницата, понеже карал със сто и двайсет километра в час през по-голямата част от пътя. В момента Ръсти се грижи за Уанда, обаче Джини не смята, че пострадалата — която е на петдесет, има наднормено тегло и е заклет пушач, — ще успее да прескочи трапа.
— Момичета! — извиква ги тя. — Трябвате ни в болницата.
— Това са ония, госпожо Томлинсън! — крещи Джина. Налага се да крещи, защото скандиращата тълпа я заглушава. Тя сочи към ченгетата и се разплаква — донякъде заради страха и умората, ала най-вече от гняв и възмущение. — Това са ония, които са я изнасилили!
Този път Джини поглежда младите мъже с униформи и осъзнава, че Джина е права. Джини Томлинсън не притежава избухливия нрав на Пайпър Либи, обаче също има буен темперамент, а и за разлика от преподобната старшата сестра е виждала ужаса под бикините на Сами Буши. Разкъсаната й, подута вагина. Големите синини по бедрата, които се видяха след отмиването на кръвта. И колко кръв имаше само…
Джини забравя, че момичетата трябва да се връщат спешно в болницата. Забравя, че е за препоръчване да напуснат колкото се може по-скоро опасната и нажежена ситуация. Забравя даже и за инфаркта на Уанда Кръмли. Тръгва енергично напред, избутвайки някого с лакти от пътя си — това се оказва Брус Ярдли, един от касиерите на супермаркета — и се насочва към Мел и Франк. Двамата наблюдават тълпата, която става все по-враждебна, и не забелязват приближаването й.
Джини вдига високо ръце във въздуха и за момент прилича на злодей от уестърн, който се предава на шерифа. В следващия миг обаче дланите й се спускат надолу и зашлевяват едновременно и двамата мъже.
— Вие, копелета! — крещи тя. — Как можахте! Как може да сте такива мръсници! Такива изроди! Ще отидете в затвора за това, всички!
Мел не губи време в излишни разсъждения и реагира светкавично. Юмрукът му се врязва в лицето й, като счупва очилата и носа й. Джини полита назад, окървавена и крещяща. Старомодната й касинка на старша сестра се изтръгва от фибите, които я придържат, и пада от главата й. Брус Ярдли, младият касиер, се опитва да я подхване, но не успява. Джини се строполява върху наредените една зад друга пазарски колички и те се отместват с тракане и дрънчене като вагончета от панаирджийско влакче. Старшата сестра пада на паважа, виейки от болка и потрес. Яркочервени капки кръв от носа й — който не просто е счупен, а направо е смазан, — разцъфват върху големите жълти букви от надписа „ПАРКИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.
Шокирани, хората притихват за миг и безмълвно наблюдават как Джина и Хариет се втурват към мястото, където старшата сестра се е превила на земята.
Тогава Лиза Джеймисън извисява глас — кристалночист сопран:
— МРЪСНИ ДОЛНИ СВИНЕ!
А миг по-късно полита и първият камък. Така и не се разбра кой точно го е хвърлил. Това е може би единственото престъпление в живота на Сам Вердро Мърляча, за което няма да понесе отговорност.
Младши го бе оставил в горния край на града и Сам, в чието съзнание танцуваха изкусителните образи на бутилки уиски, отиде на източния бряг на Престил, за да потърси подходящ камък. Трябваше да е голям, но не прекалено, защото нямаше да може да го метне с нужната точност, макар че някога — преди цяло столетие, както му се струваше — бе откриващ питчър на „Дивите котки“ от Милс в първия мач от щатския турнир на Мейн. Най-сетне откри онова, което търсеше, недалеч от Пийс Бридж — тежеше петстотин-шестстотин грама и повърхността му бе гладка като гъше яйце.
Когато бе спрял колата си, Младши му беше казал и още нещо. Подобно на заповедта, която шерифът бе дал на Уетингтън и Морисън, и то идваше от по-висша инстанция, ала също като Рандолф и Младши не го уточни пред Сам. Не беше уместно от политическа гледна точка.
„Цели се в мацката.“ Това бяха последните думи на сина на градския съветник, преди да запали колата си и да го остави сам. „Тя си го заслужава, така че гледай да не пропуснеш.“
И докато Джина и Хариет коленичат до ридаещата, кървяща старша сестра (и погледите на всички са приковани в тях), Мърляча замахва също като в онзи далечен ден на 1970 година и бележи първото си точно попадение от четирийсет години насам.
А то наистина си го бива. Половинкилограмовият гранитен къс с кварцови примеси улучва Джорджия Ру точно в устата, строшавайки челюстта й на пет места. Избива и почти всичките й зъби (с изключение на четири). Тя се люшва назад към голямата витрина, челюстта й е увиснала гротескно почти до гърдите, а от зейналата й уста шурти река от кръв.
Само след секунда политат още два камъка — единият е запратен от Рики Килиън, а другият — от брат му Рандал. Този на Рики поразява тила на Бил Олнът и поваля портиера на паважа, недалеч от Джини Томлинсън. „Мамка му! — ругае мислено Рики. — Трябваше да улуча някое от шибаните ченгета!“ Младежът се ядосва не само защото инструкциите му са били такива, но и защото винаги му се е искало да направи подобно нещо.
Прицелът на Рандал е по-добър. Той нацелва Мел Сиърлс директно в челото и „извънредният сътрудник“ рухва на земята като чувал с картофи.
Времето сякаш застива. Всички си поемат дълбоко дъх. Представете си кола, изправена на двете си гуми, която всеки момент може да се преобърне, а може и да падне отново на четирите си колела. Вижте как Роуз Туичъл се оглежда наоколо, озадачена и изплашена, неспособна да прецени нито какво се случва, нито как да постъпи. Вижте как Ансън я прегръща през кръста. Чуйте как Джорджия Ру вие през зейналата си уста, а кръвта извира от разкъсания й език. Вижте подкрепленията. Тоби Уилън и Рупърт Либи (той е братовчед на Пайпър, макар че тя никога не е парадирала с това) са първите, които се появяват на сцената на произшествието. Те оглеждат внимателно сцената… ала се въздържат от действие. Идва и Линда Евърет. Пеша, заедно с друг полицай на половин работен ден, Марти Арсено, който пъхти тежко подире й. Тя понечва да се втурне в тълпата, обаче Марти — който тази сутрин даже не е сложил униформата си, а е нахлузил стари дънки — я сграбчва за рамото. Линда почти успява да се изтръгне от хватката му, но в този миг се сеща за дъщерите си. Засрамена от страхливостта си, тя позволява на Марти да я отведе до мястото, откъдето Руп и Тоби наблюдават развоя на събитията. От четиримата само Руп носи оръжие, но дали ще стреля? Вероятно не, понеже вижда съпругата си сред тълпата, хванала за ръце майка си (виж, по тъщата с най-голямо удоволствие би пострелял). Джулия пристига веднага след Линда и Марти и макар че не може да си поеме дъх от бързане, грабва фотоапарата, изтървавайки капачето на обектива на земята, и започва да снима. Франк Делесепс коленичи до Мел точно навреме, за да избегне поредния камък, който профучава над главата му и пробива дупка в стъклената врата на супермаркета…
Тогава…
Тогава някой надава силен вик. Никога няма да се разбере кой точно, дори полът му ще остане неустановен, макар че според голяма част от присъстващите гласът е бил по-скоро женски, отколкото мъжки, а по-късно Роуз ще сподели на Ансън, че подозрението й пада върху Лиза Джеймисън.
— ДА ГИ ДОКОПАМЕ!
Някой друг изкрещява:
— ПРОДУКТИТЕ!
Фреди Дентън стреля веднъж във въздуха. После навежда дулото на пистолета надолу и в обзелата го паника малко му остава да открие огън по хората. Преди обаче да го стори, някой изтръгва оръжието от ръката му. Фреди пада на земята и вика от болка, ала в следващия миг върхът на стария ботуш на Олдън Динсмор се забива в слепоочието му. Светлината помръква за полицай Дентън, но не угасва завинаги. Докато се свести обаче, Големият бунт пред супермаркета вече ще е приключил.
Кръвта се процежда през превръзката на Картър Тибодо и върху синята му риза разцъфват малки розички, ала той — поне засега — не изпитва болка. Не прави и никакъв опит да избяга. Наместо това заема стабилна позиция и стреля в първия човек, появил се пред мерника му. Това се оказва Чарлз „Стъби“ Норман, който държи антикварния магазин на шосе 117 в края на града. Стъби пада на земята и затваря завинаги голямата си уста.
— Назад, шибаняци! — ръмжи Картър. — Назад, кучи синове! Никакво плячкосване! Назад!
Марта Едмъндс, бавачката на Ръсти, се опитва да помогне на Стъби, ала Франк Делесепс я възнаграждава за добрината с юмрук в скулата. Жената се олюлява, притиска длан към пламналото си от болка лице и се взира смаяно в младия мъж, който току-що я е ударил… Миг по-късно обаче е повалена върху Стъби от устремените към супермаркета хора.
Картър и Франк ги посрещат с юмруци, ала след третия удар са сепнати от внезапен пронизителен вой. Надава го градската библиотекарка, а косата й се развява около миловидното й лице. Тя блъска редицата от пазарски колички с цялата си сила, а писъкът й проехтява като боен вик. Франк отскача от пътя й, обаче Картър няма този късмет и е запратен във въздуха. Той размахва ръце, опитвайки се да запази равновесие, и почти успява, когато се препъва в краката на Джорджия и се строполява по гръб на паважа. Единственото, което съумява да стори, докато прииждащите му съграждани стъпват отгоре му, е да се завърти по корем, да сключи ръце над главата си и да зачака всичко да приключи.
Междувременно Джулия Шамуей снима ли, снима. Може би снимките ще разкрият истинските лица на хората, които познава, ала за момента вижда само непознати пред обектива. Озверяла тълпа.
Руп Либи изважда пистолета си от кобура и стреля във въздуха. Гърмежът отеква в топлата утрин кухо и патетично, като редичка от възклицателни знаци във въздуха. Тоби Уилън се хвърля към полицейската кола, при което удря главата си в горния ръб на вратата и фуражката му с надпис „ЗАМЕСТНИК-ШЕРИФ НА ЧЕТСТЪРС МИЛ“ полита на земята. Той грабва мегафона от задната седалка и крещи:
— ВЕДНАГА СПРЕТЕ! ОТДРЪПНЕТЕ СЕ НАЗАД! ГОВОРИ ПОЛИЦИЯТА! СПРЕТЕ НЕЗАБАВНО! ТОВА Е ЗАПОВЕД!
Джулия го заснема.
Тълпата не обръща никакво внимание нито на изстрелите, нито на мегафона. Не обръща внимание и на Ърни Калвърт, който се показва иззад ъгъла на сградата. Полите на зеления му шлифер се развяват покрай коленете му.
— Минете отзад! — вика той. — Няма нужда да правите това, отключил съм задния вход!
По всичко личи, че хората са твърдо решени да проникнат с взлом в супермаркета. Народът се устремява към вратите с надписи „ВХОД“, „ИЗХОД“ и „ВСЕКИ ДЕН НИСКИ ЦЕНИ“. Отначало те издържат, ала после ключалката се чупи под напора. Хората най-отпред са притиснати към вратите и получават различни наранявания — двама са със счупени ребра, един е с травма на врата и още двама са със счупени ръце.
Тоби Уилън понечва отново да вдигне мегафона, но в крайна сметка го оставя внимателно върху покрива на колата, с която са пристигнали заедно с Либи. После вдига фуражката от земята, изтупва я от праха и я слага отново на главата си. Двамата с Руп тръгват към магазина, ала внезапно спират, осъзнали своята безпомощност. Линда и Марти Арсено се присъединяват към тях. Линда вижда Марта и я отвежда до полицаите.
— Какво се случи? — пита Марта, все още замаяна. — Някой удари ли ме? Бузата ми гори. Кой се грижи за Джуди и Джанел?
— Сестра ти ги взе тази сутрин — отговаря Линда и я прегръща. — Не се тревожи за тях.
— Кора ли?
— Уенди. — Кора, по-голямата сестра на Майра, живее в Сиатъл от години. Линда се чуди дали Марта няма сътресение на мозъка. Казва си, че няма да е зле доктор Хаскел да я прегледа, но после се сеща, че в момента Хаскел се намира или в моргата на болницата, или в погребалното бюро на Бауи. Ръсти е сам, няма кой да му помага, а денят се очертава да е доста тежък…
Картър мъкне Джорджия към колегите си от втори патрул. Тя продължава да надава онези зловещи вопли, от които косата настръхва. Мел Сиърлс вече се е свестил, макар че изглежда малко неадекватен. Франки го повежда към Линда, Марта, Тоби и другите ченгета. Мел се опитва да надигне глава и за секунда успява, ала сетне тя отново клюмва на гърдите му. От раната на челото му блика кръв и ризата му вече е подгизнала.
Хората щурмуват магазина. Голяма част вече са вътре и се носят между стелажите, бутайки пазарски колички или размахвайки кошници от купчината до пакетите с брикети („НАПРАВЕТЕ СИ ЕСЕННО БАРБЕКЮ!“ — гласи надписът над тях). Мануел Ортега, наемният работник на Олдън Динсмор, и приятелят му Дейв Дъглас отиват до касовите апарати и започват да натискат бутоните за отваряне на чекмеджетата с парите, като грабят банкноти, тъпчат ги в джобовете си и се смеят като идиоти.
Супермаркетът вече е пълен; все пак е пазарен ден. На щанда със замразените храни две жени се карат за последния останал лимонов кейк. Пред витрината с деликатеси един мъж крясва на друг, който граби от наденичките, че трябва да остави малко месо и за останалите. Този с наденичките се обръща и му забива едно кроше в носа. Скоро и двамата се търкалят по земята и се налагат с юмруци.
Избухват и други свади. Ранс Конрой, собственик и единствен служител на фирмата „Електроснабдяване, обслужване и поддръжка — Западен Мейн“ („Усмивките са наш приоритет!“) удря Брендън Елърби, пенсиониран преподавател по естествени науки от Мейнския университет, защото Елърби грабва последния пакет захар. Пенсионерът пада на пода, обаче не изпуска петкилограмовия пакет и когато Конрой се навежда да го вземе, Елърби надава вик: „На ти сега!“ и стоварва пакета в лицето на съперника си. Опаковката се разпаря и захарта се разпилява навсякъде, обгръщайки Ранс Конрой в бял облак. Електротехникът се удря в един от стелажите — лицето му е бяло като на уличен мим — и крещи, че е ослепял и не вижда нищо. Карла Венциано, която носи бебето си в кенгуру на гърба, изблъсква Хенриета Клавард от рафта с оризовите храни, защото мъничето й не само обожава ориз, но и обича да си играе с пластмасовите буркани, в които го продават „Тексмати Райс“. Ето защо Карла е твърдо решена да му осигури колкото се може повече от тях. Хенриета, която навърши осемдесет и четири през януари, тупва на пода върху кльощавия си задник. Лиза Джеймисън пък избутва от пътя си Уил Фрийман, шеф на местното представителство на „Тойота“, за да докопа последното пиле от хладилната витрина. Преди обаче да го грабне, една тийнейджърка с тениска, на която пише „ПЪНК ЯРОСТ“, го отмъква под носа й, изплезва й се дяволито с украсения си с пиърсинг език и изчезва между стелажите.
Чува се трясък на счупено стъкло, последван от бурни мъжки (предимно) възгласи и смях. Хладилникът за бира току-що е бил успешно превзет. Мнозина от хората, които навярно са се вслушали в призива „НАПРАВЕТЕ СИ ЕСЕННО БАРБЕКЮ!“ се втурват натам. И вместо „О-тва-ряй-ТЕ!“ вече се скандира: „Би-ра! Би-ра! Би-ра!“
Други се насочват към складовете на долния етаж и в задната част на супермаркета и не след дълго мъже и жени грабят вино както в бутилки, така и в кутии. Някои взимат цели стекове и ги слагат на главите си, сякаш са туземци от стар филм за джунглата.
Джулия, чиито обувки хрущят върху разпилените стъкла по пода, снима ли, снима…
Навън останалите ченгета вече са се отдръпнали на безопасно разстояние. Към тях са се присъединили Джаки Уетингтън и Хенри Морисън, които преди малко са изоставили поста си пред бензиностанцията по взаимно съгласие. Полицаите са се скупчили един до друг и безучастно наблюдават случващото се. Джаки вижда потресената физиономия на Линда Евърет и я притиска в обятията си. Ърни Калвърт също се доближава до тях и въздиша горчиво:
— Напълно излишно бе да се стига дотук! Напълно излишно! — По наболите му бузи се стичат сълзи.
— Какво ще правим сега? — пита Линда. Лицето й е притиснато до рамото на Джаки. Марта стои близо до нея, зяпа отнесено супермаркета и притиска длан до обезцветената, бързо подуваща се буза. Пред тях от „Фуд Сити“ ехтят крясъци, смях и — от време на време — викове на болка. Някой хвърля във въздуха ролка тоалетна хартия и тя се размотава като празнична лента над стелажите с домашни принадлежности.
— Миличка — отговаря й Джаки, — честно казано, нямам никаква представа.