Стивън Кинг
Под купола (326)

4.

Ръсти подкара нагоре по склона — сега караше бавно, — а когато стигна до върха, паркира микробуса между хамбара и рушащата се къща. Микробусът на „Дивата роза“ беше там, както и този на „Бърпис“; виждаше се и един шевролет „Малибу“. Джулия беше паркирала тойотата в хамбара. Коргито Хорас седеше зад колата, сякаш я пазеше. Не изглеждаше щастлив, дори не се приближи да ги поздрави. В къщата светеха няколко газени лампи.

Джаки посочи микробуса, на който пишеше: „В «БЪРПИС» ВСЕКИ ДЕН ИМА РАЗПРОДАЖБА“ и попита:

— Този откъде се взе? Да не би случайно жена ти да е размислила?

Роми се ухили.

— Изобщо не познаваш Миша, щом ти е минала такава мисъл през главата. Не, трябва да благодаря на Джулия. Тя спаси двамата си звездни репортери. Тези момчета…

Той замълча, когато Джулия, Пайпър и Лиза Джеймисън се появиха от потъналата в сенки овощна градина. Хванати за ръце, те вървяха една до друга и плачеха.

Барби изтича до Джулия и я хвана за раменете. Фенерчето, което тя държеше в свободната си ръка, падна в буренясалото дворче. Тя погледна младия мъж и се опита да се усмихне.

— Измъкнаха те значи, полковник Барбара. Нашият отбор поведе, а?

— Какво става с теб? — попита той.

Джо, Бени и Нори изтичаха отвън, следвани по петите от майките си. Децата спряха да викат, когато видяха в какво състояние са трите жени. Лаейки развълнувано, Хорас отиде до стопанката си. Джулия се отпусна на колене и зарови лицето си в козината му. Хорас я подуши, след това рязко отстъпи назад. Приседна на земята и започна да вие. Джулия го изгледа, а после покри лицето си с длани, сякаш се срамуваше от нещо. Нори се пъхна между Джо и Бени и ги хвана за ръцете. Трите деца гледаха уплашено. Пит Фрийман, Тони Гуей и Роуз Туичъл излязоха от къщата, но не се приближиха, а се скупчиха пред вратата на кухнята.

— Отидохме да я погледнем — изрече глухо Лиза. Нямаше я обичайната й жизнерадост. — Коленичихме около нея. Има символ, който не съм виждала никога… не е кабалистичен…

— Ужасна е — каза Пайпър, бършейки очите си. — И тогава Джулия я докосна. Само тя се осмели, но ние… всички ние…

— Видяхте ли ги? — попита Ръсти.

Джулия отпусна ръце и го изгледа леко учудено.

— Аз ги видях, те също. Онези. Ужасни.

— Кожените глави — каза Ръсти.

— Какво? — попита Пайпър, а след това кимна. — Да, могат да бъдат наречени и така. Лица без лица. Високи лица.

„Високи лица“ — помисли си Ръсти. Не знаеше какво означава този израз, но знаеше, че е употребен на място. Сети се за дъщерите си и за приятелката им Дина, които имаха навика да си разменят тайни и закуски. После се замисли за най-добрия си приятел от детството — двамата с Джорджи се бяха харесали във втори клас — и изтръпна от ужас.

Барби го сграбчи.

— Какво? — попита той на висок глас. — Какво има?

— Нищо. Само… Когато бях малък, дружах с едно момче на име Джордж Латроп. Една година му подариха лупа за рождения ден. И ние понякога… по време на междучасията…

Ръсти помогна на Джулия да се изправи на крака. Хорас пак се беше приближил към нея, явно това, което го беше изплашило, чезнеше.

— Какво сте правили? — попита Джулия. Вече се беше поуспокоила. — Кажи.

— Учехме в старото училище на главната. Имаше само две стаи. Едната — за децата от първи до четвърти клас, а другата — за тези от пети до осми. Дворът не беше покрит с плочи. — Той се засмя плахо. — По дяволите, дори нямаше течаща вода в тоалетната. Децата наричаха клозета…

— Кошера — обади се Джулия. — Аз също съм учила там.

— Двамата с Джордж заобикаляхме катерушките и отивахме до оградата. Там имаше мравуняци. Палехме мравките с лупата.

— Не взимай това много навътре, докторе — рече Ърни. — Много деца правят подобни неща, че и по-лоши дори. — Като малък Ърни и неколцина негови приятели бяха залели опашката на една бездомна котка с бензин и я бяха подпалили. Той по-скоро би споделил с другите подробностите около първата си брачна нощ, отколкото тази случка.

Помисли си: „Може би, защото се смяхме като идиоти, когато котката хукна да бяга. Господи, как се смяхме само.“

— Хайде — подкани го Джулия.

— Това е всичко.

— Не е — настоя тя.

— Вижте какво — намеси се Джоани Калвърт, — не мисля, че сега му е времето за психологически игрички.

— Млъкни, Джоани — каза Клеър.

Джулия не отделяше очи от лицето на Ръсти.

— Защо се интересуваш толкова? — попита той. — Имаше чувството, че никой не ги наблюдава в този момент, сякаш беше останал насаме с нея.

— Просто ми кажи.

— Един ден, докато правехме… това… си помислих, че мравките също са разумни същества. Знам, че звучи глуповато, сантиментално, но…

Барби се обади:

— Милиони хора по света смятат същото. И живеят според това си разбиране.

— Както и да е, помислих си: „Ние им причиняваме болка. Изгаряме ги на земята и може би ги изпичаме живи в подземните им къщи.“ Тези, които попадаха директно под лупата, ясно. Една част просто спираха да се движат, но повечето наистина се подпалваха.

— Това е ужасно — каза Лиза. Отново беше започнала да върти нервно анкха си.

— Да, госпожо. Един ден казах на Джорджи, че трябва да спрем. Той не искаше да спира. Каза, че това било явлена война. Много добре си спомням. Не ядрена, а явлена. Опитах се да му отнема лупата. След това се сбихме и лупата се счупи.

Той замълча за момент.

— Истината не е такава, просто така твърдях тогава. Баща ми ме скъса от бой, но аз не си признах. Джордж обаче каза истината на техните — каза, че нарочно съм счупил проклетото нещо. — Той посочи мрака. — Ако можех, бих счупил онази кутия. Защото сега ние сме мравките, а тя е лупата.

Ърни отново се замисли за котката с горящата опашка. Клеър Макклачи си припомни как в трети клас двете с най-добрата й приятелка седнаха върху едно момиче, което много мразеха. Момичето беше ново в училището и имаше смешен южняшки акцент — говореше така, сякаш се беше нагълтало с горещи картофи. Колкото по-силно плачеше новото момиче, толкова по-силно те се смееха. Ромео Бърпи си спомни как се напи в нощта, когато Хилари Клинтън плака в Ню Хемпшир. Тогава той беше вдигнал чашата си към телевизионния екран и беше казал: „Така ти се пада, тъпа патко, разкарай се и остави човека да си върши работата.“

Барби си спомни един гимнастически салон — пустинната жега, миризмата на лайна и кънтящият смях.

— Искам и аз да я видя — каза той. — Кой ще дойде с мен?

Ръсти въздъхна.

— Аз.