Стивън Кинг
Под купола (191)

22.

Бени беше първият, който се съвзе. И освен че му беше адски горещо — фланелката му бе залепнала за не особено атлетичния му гръден кош, — като цяло се чувстваше добре. Той пропълзя до Нори и я разтърси леко. Тя отвори очи и го изгледа все още замаяна. Косата й бе залепнала за изпотените й скули.

— Какво стана? — попита момичето. — Сигурно съм заспала… Сънувах нещо, но не мога да се сетя какво. Помня обаче, че беше някакъв кошмар. Даже съм сигурна.

Джо Макклачи се обърна и се изправи на колене.

— Джо-Джо? — обърна се към него Бени. — Добре ли си?

— Горе-долу. Тиквите горяха.

— Какви тикви?

Джо поклати глава. Не можеше да си спомни. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че копнее да се изтегне някъде на сянка и да допие чая. После се сети за Гайгеровия брояч. Измъкна го от канавката и с облекчение установи, че все още работи — явно през двайсети век все още са знаели как да правят качествени неща.

Той показа на Бени показанието от +200, след което се протегна, за да може и Нори да го види, ала момичето не можеше да откъсне погледа си от склона на Блек Ридж и ябълковата градина на билото му.

— Какво е това? — попита тя и посочи натам.

Отначало Джо не забеляза нищо. После обаче зърна пурпурната светлинка, която проблесна сред дърветата. Беше толкова ярка, че човек трябваше веднага да отмести погледа си. Не след дълго тя блесна отново. Момчето сведе очи към часовника си, за да засече времето, ала той беше спрял на 4:02.

— Мисля, че намерихме това, което търсехме — каза Джо и се изправи на крака. Очакваше коленете му да се подгънат, но не стана така. Изгаряше от горещина, ала иначе се чувстваше нормално. — Сега предлагам да се омитаме веднага оттук, преди да ни е направило стерилни или нещо друго.

— Кой иска деца, човече? — подхвърли Бени. — Че те могат да станат същите като мен!

Въпреки това обаче се качи на колелото си. Върнаха се по пътя, по който бяха дошли, без да спират изобщо за почивка, докато не прекосиха моста и не поеха по шосе 119.