Ървинг Стоун
Страдание и възторг (99)

17

Той можа да пристъпи отново към рисуването едва след Новата 1511 година. Изтеклите помежду месеци му бяха донесли нови мъки и ядове. Като не можеше да търпи повече безделието, Микеланджело отиде при папата в Болоня, но само установи, че Бентиволиевци пак печелят влияние, а папата е твърде много погълнат от грижите си, за да го приеме. Продължи до Флоренция, за да споходи Буонарото, и реши да вземе част от старите си спестявания, оставени на съхранение у „спедалинго“ — домакина на болницата „Санта Мария Нуова“, да вдигне наново скелето и да се залови за работа без разрешението и без парите на папата. Завари Буонарото оздравял, но твърде слаб, за да работи, а баща му беше получил първото политическо назначение, дадено на някой Буонароти, откакто се помнеше Микеланджело: кмет на селото Сан Кашано Лодовико беше взел част от спестяванията му от „спедалинго“ без знанието и позволението на Микеланджело — пари, върху които вече нямаше законно право. Сега в едно писмо той се извиняваше и обясняваше:

Взех ги с надеждата, че ще мога да ги върна, преди да дойдеш във Флоренция. Сега виждам, че сбърках. Ужасно съжалявам! Сбърках, като се вслушах в съветите на други хора.

Микеланджело се върна в Рим с празни ръце. А изглеждаше, че и папа Юлий ще се върне с празни ръце. За Юлий — генерала всичко беше тръгнало на зле: при все че войските му бяха превзели Модена, в Болоня беше намерил много малък гарнизон и недостатъчни запаси от храна, с Бентиволиевци пред едната порта и с френската армия, окопала се на няколко мили от града. Ферара беше отблъснала войската му след сериозно поражение; французите бяха подкупили швейцарските отряди да се върнат в родината си; и той бил вече готов да изпрати племенника на Пико делла Мирандола да преговаря за капитулацията му пред французите, когато венецианските и испанските войски най-сетне пристигнали и го спасили.

Сега датарият се върна с парите, които Микеланджело имаше да взима, с разрешение да вдигне скелето си под втората половина на капелата, до папския престол в единия край, и с парите за тази цел. Сега Микеланджело можеше да се пребори с бога: „Бог сътворява Адам“, „Сътворяването на слънцето и луната“, „Отделянето на водата от сушата“, „Разделянето на светлината и тъмнината“; да представи един толкова съвършен бог, че всеки да възкликне: „Да! Това е всевишният! Не може да е никой друг!“ Тези четири пана бяха сърцето на свода. Всичко зависеше от тях. Не сполучеше ли да създаде бога тъй убедително, както бог беше създал човека, на неговия таван щеше да липсва тъкмо онази ядка, която пораждаше причината за съществуването му.

Винаги беше обичал бога. В най-тежките си часове беше възкликвал: „Бог не ни е създал, за да ни изостави!“ Вярата му в бога го крепеше, а сега трябваше да покаже на целия свят кой е бог, как изглежда и се усеща, в какво се крие божествената му сила и милост. Неговият бог не биваше да бъде особен или странен, или необикновен, а бог-отец на всички хора, какъвто те биха могли да приемат, почитат и величаят.

Това беше трудна задача и все пак Микеланджело не се съмняваше, че ще сполучи да създаде такъв бог. Трябва само да нарисува образа, който носи в себе си от детство. Бог като най-прекрасната, мощна, разумна и изпълнена с обич сила във вселената. Щом е създал човека по свой образ, той има лице и снага на човек. Адам, първият създаден от господа човек, положително е бил сътворен по негово подобие. Ако покажеше сина като истинска творба на своя отец — с великолепна снага, благородна мисъл, благ дух, прекрасно лице, ръце и нозе, архетип на всичко най-хубаво на небето и земята, — Адам щеше да бъде отражение на бога-отец. Бог, облечен с бялата си роба, която отговаряше на мъжествената му бяла брада, трябваше само да простре десницата си към Адам, да му дари безкрайно малък дъх на живота и щеше да сложи началото на човека и на света.

Докато Микеланджело витаеше високо в небесата и рисуваше по-малкото пано „Бог отделя водата от сушата“, Юлий размени мястото си с мястото на своя майстор на фрески и пропадна в специалния ад, запазен за воини, които търпят поражение. Той претърпя неуспех в обсадата на Ферара, претърпя неуспех в усилията си да наруши съюза между Светата римска империя и Франция и бе повален от такъв силен пристъп на подагра, че трябваше да бъде закаран в Равена с волска кола. Неговите папски и венециански войски бяха жестоко разбити от развилнелите се ферарци, средствата му бяха дотолкова изтощени, че се наложи да събере осемдесет хиляди дуката, като продаде осем кардиналски звания по десет хиляди дуката всяко. Французите и ферарците превзеха отново Болоня и възвърнаха Бентиволиевците. Юлий загуби своите войски, артилерията, обозите, последните си възможности. Смазан, на връщане в Рим той намери закован на вратата на катедралата в Римини призив към всички разбунтувани духовници да се съберат на общ събор в Пиза да проведат разследване за поведението на папа Юлий II като длъжностно лице.

Поражението на Юлий беше поражение и за Микеланджело, защото животът му се беше неразривно преплел с живота на понтифекса. Щом Бентиволиевци се върнали на власт, болонците се стекли на Пиаца Маджоре, смъкнали бронзовата статуя на Юлий от нишата и я захвърлили на калдъръма. Победоносният ферарски херцог я претопил и излял от нея топ, който нарекъл „Юлий“. Петнадесет месеца от Микеланджеловия живот, сили, дарба и страдания стояха сега на калдъръма сред Пиаца Маджоре във вид на топ, който служеше за прицелна точка на груби шеги от страна на болонците и сигурно щеше да бъде използуван срещу папа Юлий, ако се покажеше толкова неблагоразумен да поведе нова войска на север. Винченцо беше възтържествувал.

На Микеланджело се струваше, че започналото поражение неизбежно трябва да продължи тука, в Рим. През топлите, светли дни на май и юни той прекарваше на скелето по седемнадесет часа, без прекъсване, качваше си храна и нощно гърне, за да няма нужда да слиза, и рисуваше като бесен четирите великолепни голи мъжки фигури в ъглите на паната, сетне младия пророк Данаил с исполинска книга на скута, от другата страна — старата Персийска прорицателка с бяло-розови одежди, а после единичния и най-силен портрет на целия таван — бог, както сътворява златното кълбо на слънцето… и се надяваше, молеше се и отчаяно се мъчеше да завърши своето „Битие“ преди падането на покровителя му, преди да дойдат оскърбените приемници, духовници или военни, които да поискат да заличат всички следи от царуването на папа Юлий II и да изпратят в Сикстинската капела бояджии да варосат тавана.

Това беше надбягване със смъртта. В резултат на междуособната му война Юлий се беше върнал в Рим като най-мразения човек в Италия, останал до такава степен без средства, че трябваше да отиде в дома на банкера Киджи с папската тиара, скрита под одеждите му, уж на вечеря, а всъщност да вземе назаем четиридесет хиляди дуката срещу скъпоценните камъни. Враждата към него бе обхванала всички градове държави, които бе победил и наказал: Венеция, Болоня, Модена, Перуджа, Мирандола… Дори и римските благородници, някои от които бяха водили разбитите му войски, сега се бяха съюзили против него.

Понеже бяха обвързани един с друг и понеже знаеше какво значи поражение, Микеланджело сметна, че трябва да посети своя папа — единственото задължение, което можа да го накара да слезе от скелето.

— Светейши отче, дойдох да засвидетелствувам почитта си.

Лицето на Юлий бе съсипано от претърпяния неуспех и от болестта. Последната им среща лице с лице бе бурна, но Юлий инстинктивно долови, че Микеланджело не е дошъл с желанието да си отмъсти. Гласът на Юлий прозвуча дружелюбно, интимно; те чувствуваха, че ги тегли силно един към друг.

— Върви ли таванът?

— Мисля, че ще бъдете доволен, ваше светейшество.

— Ако бъда доволен, ти ще си първият, който ми е доставил удоволствие от дълго време насам.

— В изкуството не е по-лесно, отколкото на война, ваше светейшество — твърдо каза Микеланджело.

Ще дойда в Сикстинската капела с тебе. Още сега.

Той едва можа да се качи по стълбата. Микеланджело трябваше да го издърпа по последните няколко стъпала. Юлий се спря запъхтян на скелето; тогава видя над себе си бога, посегнал да дари живот на Адам. Усмивка заигра по напуканите му устни.

— Наистина ли вярваш, че господ е толкова милостив?

— Да, светейши отче.

— Най-пламенно се надявам, че е тъй, защото не след дълго ще застана пред лицето му. Ако е такъв, какъвто си го нарисувал, той ще прости греховете ми. — Папата обърна лице към Микеланджело със сияещо изражение. Доволен съм от тебе, синко!

Огрян от лъчите на яркото слънце и сърдечното отношение на папата към труда му, Микеланджело изпита желание да позадържи хубавото настроение. За да запази тази топлина и спокойствие още малко, той пресече площада натам, където започваха да се издигат колоните и стените на новия „Свети Петър“. Когато се приближи, с изненада забеляза, че Браманте не ги строи по традиционния за катедралите начин — целите от камък и цимент, — а вдига кухи форми от цимент и ги пълни с парчетии от Старата базилика и други отломки. Обемисти на вид, те щяха да създават впечатление на плътни, но не беше ли опасно да се използуват за опора на такава тежка сграда?

Ала това беше само началото на изумлението му. Когато обиколи строежа и се поспря да види как работниците приготовляват цимента, Микеланджело видя, че те не се придържат о здравото строително правило да слагат една част цимент на три или четири части пясък, а сипват десет и дванадесет части пясък на една част цимент. За него нямаше съмнение, че тази смес би могла да се окаже злополучна при най-добри обстоятелства, но при крепенето на огромния „Свети Петър“ с нетрамбовани остатъци от развалини в кухите колони можеше да бъде пагубна.

Той отиде направо в двореца на Браманте, лакей с ливрея го въведе в елегантното преддверие с богатите му персийски килими, безценни гоблени и мебели. Не бил поканен, но имал да каже нещо, което било много спешно — обясни той. Браманте работеше в библиотеката си, облечен с копринен халат със златни закопчалки на шията и кръста.

— Браманте, ще ви направя честта да повярвам, че не знаете какво се върши — започна Микеланджело без всякакви предисловия и поздрави. — Обаче, когато стените на „Свети Петър“ се съборят, няма да има никакво значение дали сте били глупав, или само нехаен. Вашите стени ще се напукат.

Браманте се ядоса на посетителя си.

— Кой сте вие, рисувача на тавани, та да учите най-великия архитект в Европа как да строи колони?

— Същият, който ви показа как се вдига скеле. Някой ви мами.

— Тъй ли? Как?

— Като слага в сместа значително по-малко цимент от минималните изисквания.

— А, вие сте строител!

Микеланджело не обърна внимание на забележката.

— Браманте, понаблюдавайте как надзирателят на работниците ви приготовлява цимента. Някой използува положението…

Браманте посиня от гняв, бичите му рамена се вдигнаха до бузите.

— Кому другиму сте го казали?

— Никому. Побързах тука, за да ви предупредя…

Браманте се изправи, стисна двата си юмрука пред лицето му.

— Буонароти, ако се втурнеш при папата с тези сплетни, кълна се, че ще те удуша ей с тия две ръце! Ти не си нищо друго освен един некадърен, сеещ раздори… флорентинец!

Той изплю последната дума като някакво смъртно оскърбление. Микеланджело остана спокоен.

— Ще проверявам циментовата ви смес в течение на два дена. След изтичането на този срок, ако не употребявате по-безопасно съотношение, ще доложа на папата и на всеки друг, който пожелае да ме изслуша.

— Никой няма да те слуша. Никой не те зачита в Рим. А сега махай се от моя дом!

Браманте не направи нищо, за да промени материалите си. Микеланджело изкара боите от порите си в потната баня на Пиаца Скосакавали, сложи си кафявата риза и панталони и отиде в папския дворец. Юлий го изслуша донякъде, а след това го прекъсна. Гласът му беше нетърпелив, макар и да не беше нелюбезен:

— Синко, не би трябвало да се бъркаш в чужди работи. Браманте вече ме предупреди за нападката ти срещу него. Не зная причината на твоята вражда, но тя е под достойнството ти.

— Светейши отче, аз искрено се тревожа за сградата. Новият „Свети Петър“ израсна от идеята на Сангало за отделна капела за гробницата на ваше светейшество. Аз се чувствувам отговорен!

— Буонароти, ти архитект ли си?

— Доколкото всеки добър скулптор е архитект.

— Но не си толкова добър архитект, нито имаш такъв опит както Браманте?

— Не, светейши отче.

— Той пречи ли ти да рисуваш Сикстинската капела, както ти си знаеш?

— Не, не ми пречи.

— Защо тогава не си гледаш работата, не си рисуваш тавана и не оставиш Браманте да си гради черквата?

— Ако ваше светейшество би назначил комисия да разследва… Аз дойдох, подтикнат от чувството на преданост.

— Зная това, синко — отговори Юлий. — Но „Свети Петър“ има да се гради много години. Но ако ти ми пристигаш, без много да му мислиш, всеки път, когато нещо не ти хареса…

Микеланджело рязко коленичи, целуна пръстена на папата и си отиде. Папата беше прав. Защо не гледа своята си работа? И все пак не можеше да бъде безразличен по отношение на „Свети Петър“. Катедралата беше станала причина за развенчаването на приятеля му Сангало, благодарение на нея Браманте бе добил влияние върху папата, което доведе до отказването от мраморните фигури за гробницата, до недопускането му в папския дворец, до месеците колебание във Флоренция, до повече от една година напразен труд в Болоня, а сега до още няколко години робуване в капелата.

Беше и много озадачен. Браманте бе твърде добър архитект, за да излага най-важната си творба на опасност. Трябваше да има някакво обяснение. Лео Бальони знаеше всичко; той почука на неговата врата.

— Това не е трудно да се обясни — непринудено отговори Лео. — Браманте живее по-нашироко, отколкото може да си позволи, харчи стотици хиляди дукати. Трябват му повече пари… за него е без значение откъде ще ги вземе. В момента колоните на „Свети Петър“ изплащат дълговете му.

Смаян, Микеланджело възкликна:

— Каза ли го на папата?

— Разбира се, не.

— Но как можеш да премълчаваш такова нещо?

— Ти каза на папата самата истина. Какво спечели с това освен предупреждение да не се бъркаш, където не ти е работа?