Ървинг Стоун
Страдание и възторг (36)

13

Контесина го намери в библиотеката, където той прерисуваше илюстрации от един стар ръкопис. Тя бе отсъствувала няколко седмици. Лицето й беше смъртно бледо. Той скочи.

— Контесина, да не си боледувала? Седна тук.

— Искам да ти кажа нещо. — Тя потъна в креслото, наведе се към студената камина, сякаш да сгрее ръцете си. — Договорите са готови.

— Какви договори?

— За моята женитба… с Пиеро Ридолфи. Не исках да научиш това от приказките в двореца.

След миг той каза рязко:

— Какво ме засяга това? Всеки знае, че Медичите женят дъщерите си, като се ръководят от политическите си интереси: Мадалена за папския син Франческето Чибо, Лукреция за Якопо Салвиати…

— Щом теб не те засяга, Микеланджело, защо пък трябва да засяга мен?

Той срещна погледа й за първи път.

— Значи, не те засяга?

— Как ще ме засяга? Всеки знае, че Медичите женят дъщерите си, като се ръководят от политическите си интереси.

— Прощавай, Контесина. Бях жегнат.

— Няма защо — усмихна се тя тъжно. — Добре те познавам вече.

— А сватбата… кога?

— Няма да е много скоро. Още съм твърде млада. Помолих да почакат една година.

— И все пак всичко вече е различно.

— Не и между нас. Ние си оставаме приятели в двореца.

След известно мълчание Микеланджело попита:

— Пиеро Ридолфи… няма да те направи нещастна, нали? Той те обича?

Контесина го погледна, без да вдига глава.

— Ние не говорим за такива неща. Ще направа това, което искат от мен. Но с чувствата си аз разполагам.

Тя стана и се приближи до него. Той бе свил глава като нямо животно при буря. Когато най-после я погледна, видя сълзи да блестят в очите й. Той протегна ръка опипом и тя сложи бавно своята в неговата, докато пръстите им се сключиха здраво. После Контесина си отиде и остави след себе си само лек мирис на мимоза и парлива сухота в гърлото му.

Гласът на Савонарола непрестанно ехтеше в ушите му, защото Лионардовото предупреждение се сбъдна. По средата на втората проповед против порока във Флоренция Савонарола изведнъж извиси глас срещу Медичите, обвини Лоренцо за злините в града, предрече падането на управляващата фамилия и като връх — на папата във Ватикана.

Платоновската академия се събра незабавно в кабинета. Микеланджело им разказа за първите две проповеди и за предупреждението на Лионардо. Макар Лоренцо да бе водил забележителни битки с Ватикана, засега искаше да живее в мир с папа Инокентий Осми зарад Джовани, който само след няколко месеца щеше да бъде ръкоположен като кардинал и да замине за Рим, за да представлява Медичите. Папата като нищо можеше да си помисли, че щом Лоренцо е повикал Савонарола във Флоренция и Савонарола държи проповеди в черква на Медичите, монахът напада папството със знанието и съгласието на Лоренцо.

— Добре е, че същевременно напада и мен — промълви мрачно Лоренцо.

— Ще трябва просто да му затворим устата — процеди Полициано.

— Нужно е само да сложим край на пророчествата му — каза Лоренцо. — Те нямат нищо общо с нашата религия, нито с неговите обязаности. Пико, с това ще трябва да се заемеш ти.

Първата измяна дойде от градината със скулптурите. Граначи разправи как веселият Бачо изпадал в мълчание по цели часове, а после взел да изчезва по за ден-два. Скоро започнал да хули Медичите, след това — да превъзнася Савонарола и духовния живот в манастира. И един ден забягнал при доминиканците.

Проповедите на Савонарола в „Сан Марко“ привличаха вече такива огромни тълпи, че в края на март, на втората неделя от Велики пости, той пренесе своята дейност в Катедралата. Десет хиляди флорентинци се бяха натъпкали него ден в Катедралата и все пак се губеха в това огромно пространство около тях. През няколкото месеца, откак Микеланджело чу първата му проповед в „Сан Марко“, в монаха бяха настъпили известни промени. Поради строгия пост и покаянието на колене в килиите на „Сан Марко“ Савонарола едва можеше да събере сили, за да изкачи стъпалата на амвона. На всичко отгоре той напълно се отъждествяваше с Христос.

— Както сами можете да видите и разберете, аз не говоря със своя собствен език, а с езика на бога. Аз съм неговият глас на земята.

Студена тръпка премина през богомолците. Савонарола бе не по-малко развълнуван от своите почитатели.

Микеланджело, който трябваше да се срещне в Катедралата с баща си и останалите членове от семейството, избягали от „Санта Кроче“, за да чуят новия пророк, дойде нарочно към края на службата. Той застана до вратата и се загледа в скулптурите на Донатело и Лука делла Робиа на високите певчески амвони от двете страни на централния олтар: мраморни деца, които играеха, пееха, танцуваха, смееха се, свиреха на музикални инструменти — чисто гръцки в своята жизнерадостна обич към живота, в преклонението пред красотата на младото тяло. На Микеланджело му се струваше, че мраморните фигури викат: „Хората са добри!“, докато Савонарола гърмеше: „Човечеството е коварно!“

Кой бе прав? Донатело и делла Робиа? Или Савонарола?

Мрачната атмосфера на черквата висна и над обедната трапеза у Буонароти. Лукреция се обливаше в сълзи.

— Този проклетник! Зарад него съсипах хубавото телешко. Лодовико, друг път, ако искаш да слушаш Савонарола, ще ходиш в черквата следобед, не предобед.

При все че верски вълнения разтърсваха града, Микеланджело продължаваше да работи спокойно. За разлика от Савонарола той не си внушаваше, че бог говори чрез него, но мислеше, че ако бог вижда, ще одобри работата му.

Изпитваше неохотно възхищение от Савонарола. Нима този човек не беше идеалист? А колкото до фанатизма му, не беше ли казал Рустичи: „Ти си като Савонарола, постиш, понеже не можеш да си наложиш да прекъснеш работата си по пладне, нали?“

Сещайки се за този упрек, Микеланджело направи мутра. И все пак не смяташе ли той, че призванието му е да внесе коренни изменения в мраморната скулптура — тъй както Фидий бе взел египетската скулптура на култа към мъртвите и я бе превърнал в гръцка, човешка? Нима, ако се наложи, самият той не би постил и не би се молил, докато едва му останат сили да се дотътри през градината до навеса?

А какво лошо имаше в това, че бог говори на своите чада. Та няма ли бог това право? И тази сила? Той вярваше в бога. Щом бог е могъл да създаде земята и човека, мигар не можеше да създаде един пророк… или един скулптор?

Градските съветници поканиха Савонарола да говори пред тях в голямата зала на Палацо делла Синьория. Лоренцо, четиримата учени, сановниците на Медичите от целия град разгласиха, че ще отидат да го чуят. Микеланджело се настани на една дълга пейка между Контесина и Джовани с лице към подиума, където застана пред дървена катедра Савонарола, а зад него цялата градска управа.

Когато Савонарола нарече Лоренцо де Медичи тиранин, Микеланджело видя, че Лоренцо се усмихна леко. Самият той едва чу думите му, понеже оглеждаше голямата зала и дългите й странични стени с чисто бяла мазилка и си мислеше какви чудесни фрески могат да се изпишат по тях.

Ала усмивката на Лоренцо изчезна, щом Савонарола продължи нападките: злото и доброто в града зависят от Лоренцо, затова голяма е неговата отговорност. Да беше вървял той по правия път, градът щеше да е чист от грехове. Ала тираните са непоправими, защото са горделиви. Те оставят всичко в ръцете на лоши сановници. Нито се вслушват в бедняците, нито порицават богаташите. Подкупват избиратели и утежняват бремето на народа.

Микеланджело взе да слуша напрегнато, защото Савонарола обвини Лоренцо, че иззел флорентинския зестрен фонд — пари, внасяни в градската хазна от по-бедните семейства като гаранция, че ще приготвят чеиза, без който никоя флорентинска девойка не може да се надява на женитба. Обвини го още, че използувал тия пари, за да купува кощунствени ръкописи и скверни творби на изкуството; да устройва вакханалии, с които предал флорентинци във властта на дявола.

Тъмното лице на Лоренцо позеленя.

Но Савонарола не беше свършил: Лоренцо, този покварен тиранин, трябва да си отиде. Безчестните градски съветници, седнали зад него, трябва да си отидат. Съдиите, сановниците трябва да си отидат. Трябва да се установи съвсем ново управление, да се въведат съвършено нови, строги закони, за да се превърне Флоренция в град божи.

А кой щеше да управлява Флоренция? Да ревизира нейните закони и да ги прилага?

Савонарола.

Такава бе божията повеля.