Ървинг Стоун
Страдание и възторг (69)

3

Той се върна при рисувателната дъска да скицира Мадоната за братя Мускрон, да улови чертите на светците за Пиколомини. Ала не можеше да мисли за нищо друго освен за колоната на Дучо и за исполина Давид. В Първа книга на царете прочете:

И духът господен се оттегли от Саула, и дух лукав от господа го смущаваше… И рече Саул на рабите си: „Намерете ми человек, който свири добре на арфа, и доведете го при мене.“ Тогаз отговори един от рабите и рече: „Ето, видех едного, син на Йесея Витлеемеца, който знае да свири, и е силен юнак и ратник мъж, и в слово разумен, и человек красен, и господ е с него.“

По-нататък, когато Саул изказва съмнение, че Давид ще може да устои в битката с Голиат, Давид отвръща:

Рабът ти, като пасеше овците на отца си и дохождаше лъв или мечка, та грабнуваше овца от стадото, излазях след него, та го поразявах, и отървах я от устата му: и като се повдигнеше връз мене, хващах го за гушата и поразявах го, и убивах го. Рабът ти е убил и лъв, и мечка.

Той седеше, втренчен в думите: „… лъв или мечка… хващах го за гушата и поразявах го, и убивах го“. Нима имаше в Библията по-голяма проява на сила и мъжество? Млад мъж, без оръжие и броня, да преследва най-силните зверове, да ги хваща и убива с голи ръце?

Би ли могъл някой от Давидовците, които той бе виждал във Флоренция, да помисли за такъв подвиг, камо ли да го извърши? На сутринта Микеланджело се спря пред картината на Кастаньо и се загледа в младия Давид, с тънки ръце и крака, с малки юмруци и стъпала, с гъста коса, бухнала около нежното, красиво лице, което някак изглеждаше наполовин мъжко, наполовин женско. После отиде да види Давид на Антонио Полайуоло, малко по-възрастен от Кастаньовия, с нозе, стъпили здраво на земята, но с тънки женски пръсти на ръцете, извити, сякаш се готвят да гребат крем с лъжичка. Този Давид имаше добре развит торс и решителна стойка, но бе облечен в поръбена с дантела дреха с подхождаща й дантелена риза — облекло на флорентински благородник. Най-скъпо и най-аристократично облеченият овчар на света, помисли си с усмивка Микеланджело.

После затича към Палацо делла Синьория и изкачи стъпалата към Зала дей Джигли. Пред вратата стоеше бронзовият Давид на Верокио, един умислен юноша. В залата се намираше първият Давид на Донатело, изваян от мрамор. Микеланджело никога не бе го виждал и ахна пред чувствителната и загладена плът. Ръцете бяха силни, единият крак, който се подаваше под дългото разкошно наметало, по-тежък, отколкото в картините на Кастаньо и Полайуоло, а вратът — по-дебел. Но очите бяха слепи, брадата — отпусната, устата — безволева; венец от листа и череши увенчаваше безизразното лице.

Той се спусна по каменните стъпала към двора и застана пред Донателовия бронзов Давид, който бе гледал цели две години в двора на Медичите и който бе присвоен от Синьорията след опустошаването на двореца. Беше се възхищавал от сърце на тази скулптура с крака и стъпала, достатъчно устойчиви да носят тялото, с яки ръце и врат. Но като я разглеждаше сега критично, забеляза, че подобно на другите флорентински Давидовци и този имаше красиви черти, едва ли не женско лице под нагиздената шапка и дълги къдрици, които се спущаха по раменете. Макар и с орган на юноша, този Давид имаше напъпилите гърди на младо момиче.

На връщане към къщи различни мисли препускаха в ума му. Тези Давидовци, особено двата на Донатело, които толкова харесваше, бяха момчета. Те не биха могли да убиват лъвове и мечки, както и не биха могли да убият Голиат, чиято глава лежеше в краката им. Защо най-добрите художници на Флоренция изобразяваха Давид или като юноша, или като изискано облечено младо конте? Нима никой художник не беше чел друго освен описанието на външния му вид: „рус и красен на лице“? Нима не бяха прочели: „и като се повдигнеше връз мене, хващах го за гушата и поразявах го, и убивах го. Рабът ти е убил и лъв, и мечка“?

Давид беше мъж. Той бе извършил тези подвизи, преди всевишният да го избере. Каквото бе направил, направил бе го сам, със своето голямо сърце и големи ръце. Такъв мъж не би се поколебал да се изправи срещу един Голиат, толкова огромен, че можеше да носи броня, тежка пет хиляди медни сикли^[1]. Какво бе Голиат за един млад мъж, който се бе борил с лъвове и мечки и бе ги побеждавал в честна битка?

Призори той тръгна по улиците, още мокри от миенето, понесъл измерителните си уреди към работилницата на Катедралата. Изчисли фигурите си върху колоната, пресметна до косъм разстоянието между точката, където беше задълбана най-много, и противоположната страна, за да види дали там могат да се вместят бедрата на Давид — най-късото разстояние пряко тялото.

— Няма смисъл — каза Бепе. — Петдесет години вече гледам разни скулптори да мерят колоната. И все казват: „Много лошо. Никаква фигура не излиза от нея.“

— Въпрос на изобретателност, Бепе. Гледай сега, ще ти нарисувам очертанията на Колоната. Тази точка по средата на колоната означава мястото на най-дълбокото изсичане. Да речем, че изместим таза от това тясно място и по диагонал изтеглим една китка или ръка за баланс?…

Бепе се почеса по задницата.

— А! — възкликна Микеланджело. — Виждаш, че ще стане! Разбирам, че си доволен — щом се чешеш по това място от анатомията си.

Седмиците минаваха. Той научи, че Рустичи е решил, че този проект не е по силите му. Сансовино пък бе поискал допълнителен къс мрамор, за да може да направи нещо от колоната на Дучо. Пет-шест други скулптори от града, между които Бачо, Булиони и Бенедето да Роведзано, се бяха отказали от колоната, заявявайки, че в средата е прекалено задълбана и сигурно ще се пречупи на това тънко място.

Куриер донесе пакет от Рим с договора на Пиколомини:

Преподобният кардинал на Сиена възлага на Микеланджело, син на Лодовико Буонароти-Симони, скулптор от Флоренция, да направи петнадесет статуи от карарски мрамор — нов, чист, бял, без жилки и толкова съвършен, колкото е нужно за направата на първокачествени статуи, всяка по две брачи висока, които трябва да се завършат за три години срещу сумата петстотин златни дуката…

Якопо Гали беше осигурил предплата от сто дуката, като бе гарантирал, че ще върне тези пари на кардинал Пиколомини, ако Микеланджело умре, преди да е завършил последните три статуи. Кардинал Пиколомини одобри първите скици на Микеланджело. Но в договора имаше един крайно унизителен пасаж: „Тъй като една фигура на свети Франциск е вече направена от Пиетро Ториджани, който е оставил незавършени дипленицата и главата, Микеланджело ще довърши тази статуя от благородство и вежливост в самата Сиена, тъй че тя да стои между останалите, направени от него, и всеки, който я види, да казва, че тази творба е излязла изпод ръката на Микеланджело.“

— Нямах представа, че Ториджани се е заемал с този договор! — извика Микеланджело пред Граначи. — Помисли си какъв позор — да му мета нечистотиите.

— Много си остър — каза Граначи. — Нека погледнем на работата така: Ториджани се е оказал неспособен да направи, както трябва, дори една фигура, затова се е наложило кардинал Пиколомини да се обърне към теб, за да се направят добре.

Гали приканваше Микеланджело да подпише договора и да започне незабавно работа. „Напролет, когато братя Мускрон дойдат от Брюге, ще ти осигуря една Мадона с дете. В бъдеще се очертават по-благоприятни неща.“

Микеланджело събра под мишница новите си скици за Давид и тръгна пак да моли Пиеро Содерини. Щеше да получи непременно поръчката, стига гонфалониерът да накараше Гилдията на сукнарите да действува.

— Да, аз мога да им наложа това — съгласи се Содерини. — Но това значи съветът да действува против волята си. Те ще възнегодуват срещу теб. Трябва сами да поискат извайването на тази скулптура и сами да изберат тебе за скулптор. Разбираш ли разликата?

— Да — отвърна унило Микеланджело, — тези доводи са смислени. Само че аз не мога да чакам повече.

Встрани от Виа дел Проконсуло, няколко стъпала по-надолу от Бадията, имаше свод, който на пръв поглед водеше в двора на някой дворец. Микеланджело беше минавал край него безброй пъти, отивайки от къщи за градината на Медичите, и знаеше, че той води към занаятчийски площад, един уединен свят, ограден от калканите на дворци, отрязани кули и двуетажни къщи. В него се гушеха двадесетина работилници на кожари, бакърджии, дърводелци, вапцари, тъкачи на лен, майстори на ножици, които приготвяха своите произведения за сергиите по пазарите и по улиците на простолюдието — Корсо и Пеличариа. Тук, в южния край на овалния площад, той намери работилница под наем, заемана по-рано от някакъв обущар, в която почти цял ден грееше слънце. Плати предварително наема за три месеца, изпрати писмо до Ардженто чрез йезуитите във Ферара, в което му писа да се върне пак на работа и да си купи миндер за работилницата, където ще спи.

В юнската жега занаятчиите работеха на пейки пред тесните си дупки: вапцарите — с ръце, омацани в синьо, зелено и червено, железарите — с кожени престилки, голи до яките кръстове, докато дърводелците режеха, рендосваха и изпълваха въздуха с миришещ на чисто талаш; всеки вдигаше характерния шум на своя занаят, а всички шумове се сливаха плътно в това оградено място и създаваха оная приятна музика, на чийто фон Микеланджело се чувствуваше у дома си. Заобиколена от тези прости работници, работилницата му предлагаше същото шумно уединение, на което той се бе радвал от работната си маса в Рим, гледайки навалицата пред „Мечата странноприемница“.

Ардженто пристигна потънал в прах, с подбити крака и бъбри цялата сутрин, докато чистеше останките от наследството на обущаря; не можеше да сдържи радостта си, че е далеч от братовия си имот.

— Ардженто, не мога да те разбера. От Рим ходеше всяка неделя на село да гледаш конете…

Ардженто вдигна изпотеното си лице от ведрото със сапунена вода.

— На село обичам да ходя, но не обичам селската работа.

Дърводелецът отсреща им помогна да сковат маса за рисуване непосредствено до вратата. Ардженто изброди Улицата на железарите, за да намери някоя наковалня на старо. Микеланджело купи желязо на пръчки и кестенови дърва за направата на длета. Намери два блока мрамор във Флоренция и изпрати поръчка за още три в Карара. После, без глинени или восъчни скици, без да гледа рисунките, одобрени от кардинал Пиколомини, изправи блоковете и радостен, че пак има мрамор в ръцете си, извая първо свети Павел — с брада, с фини черти, които говореха за досега на този християнски проповедник с Рим и с гръцката култура, с тяло, мускулесто и напрегнато, макар и покрито с богата дипленица. Без да прекъсва работа, започна свети Петър, най-близкия ученик на Христа, свидетел на Христовото възкресение, скала, на която се опираше новата църква. Тази фигура беше по-спокойна физически и душевно, мисловна по дух, с интересно подредени отвесни гънки, подчертани от плавния хоризонтален шал над гърдите и раменете. Работниците от площада го приеха като още един майстор занаятчия, който идваше с работни дрехи в зори, когато един чирак измиваше площада, и си отиваше по мръкнало с коса, лице, ноздри, риза и голи крака, потънали в бял мраморен прах — точно тъй, както другите занаятчии бяха покрити с талаш или петна от боя, или мъх от кожите и лена. Понякога, докато длетата на Микеланджело пееха в белия мрамор като рала в пролетна земя, някой от тях ще извиси глас над трионите, чуковете и циклите:

— Чудо невидено! Цяла Флоренция се топи от жега, а на нашия площад имаме снежна буря.

Не беше казал никому къде се намира работилницата освен на Граначи, който му носеше новини на връщане за обед в къщи.

— Просто невероятно! Ти подписа договора на деветнайсети юни; сега сме едва средата на юли, а си завършил вече две статуи. И никак не са лоши, макар непрекъснато да хленчиш, че не можеш да изваеш нищо свястно.

Микеланджело се загледа в „Свети Петър“ и „Свети Павел“ и отвърна спокойно:

— Тези първи две фигури не са лоши, в тях съм влял своята жажда да вая. Но влязат ли в ония тесни ниши, ще умрат скоропостижно. Следващите две статуи са на папа Пий Втори и на Григорий Велики — с папски корони и дълги сковани мантии…

— Защо не отидеш в Сиена, да се отървеш от Ториджани — прекъсна го Граначи. — Ще се почувствуваш по-добре.

Микеланджело замина още същия ден.