Ървинг Стоун
Страдание и възторг (123)

5

Любовта му към Витория с нищо не промени чувствата му към Томазо де Кавалиери, който продължаваше да идва рано всяка утрин с кана изстудено мляко или кошница плодове, за да рисува два часа под критичния поглед на Микеланджело, преди слънцето да е почнало да припича. Микеланджело го караше да прерисува скиците си по десетина пъти и като че ли все намираше слабости, но всъщност беше много доволен от напредъка му. Папа Павел прие Томазо в двора си и го назначи за Пазител на римските водоскоци.

Томазо вдигна поглед от чертожната маса със съсредоточено изражение и сериозни сини очи.

— Микеланджело, в Рим няма нито един инженер, който да знае как древните са докарали всичката тая вода долу в града! Нито някой, който би се осмелил да възстанови акведуктите. Как може един народ така напълно да загуби дарбите си? Струва ми се, че не искам вече да стана живописец. Бих искал да стана архитект. Моето семейство живее в Рим от осемстотин години. Този град е в кръвта ми. Искам не само да го пазя, но и да помогна за преустрояването му. Градът има най-голяма нужда от архитекти.

Цялостният проект за стената на Сикстинската капела беше вече готов. Микеланджело можеше да наброи повече от триста фигури, които беше обединил в него от оригиналните си скици, всичките в движение, нито една спокойна: развълнувана орда от човешка същества, заобиколили Христа във вътрешни близки кръгове и външни, по-отдалечени; редици отвесни тела се издигаха нагоре от едната страна и слизаха от другата; облаците под Христа представляваха единственото празно пространство. В дъното отляво зееше бездната на пъкъла с предвечните гробища; отдясно беше реката Ахерон. Той си състави план да рисува на стената всеки ден по една фигура в естествена големина, като оставя по два дена за по-големите от естествен ръст.

Богородица се очерта като хармонично съчетание на майка му, неговата „Пиета“ и Мадоните на Медичите, собствената му „Ева“, която взимаше ябълката от змията на шестото пано по-нататък на тавана, и Витория Колона. Както и Ева, тя беше млада, снажна, изпълнена с живот жена; както и другите, тя имаше прекрасно лице и фигура. Дева Мария се беше тактично извърнала от сина си, който вършеше безмилостен съд над човечеството, понеже самата нея той не съдеше. Дали не се беше дръпнала от състрадание към човека, защото трябва да бъде съден, колкото и да е справедлива неговата съдба? Дали бог съди овцете, воловете, добитъка, птиците? Като майка нямаше ли да я заболи за обречените души, които се свиваха под ръката на сина й, вдигната от справедлив гняв? Можеше ли тя да се освободи от отговорността си зарад него, при все че той бе син божи? Девет месеца го беше носила в утробата си, беше го кърмила, церила раните му. Нейният син съдеше синовете на други майки! Добрите щяха да се спасят, светците — да се върнат на небесата; но избраните изглеждаха толкова малко в сравнение с безкрайните множества грешници! Всичко, което синът й вършеше, бе самото съвършенство и все пак тя не можеше да не бъде покрусена от ужасните страдания, които щяха да последват.

Карл V не дойде в Рим, а вместо това приготви флота, с която да отплува от Барцелона срещу пиратите от варварските страни. Флорентинските изгнаници изпратиха при него делегация с искане да назначи за управител на Флоренция кардинал Иполито. Карл даде надежди на делегацията… но отложи решаването на въпроса за след връщането си от войната. Когато чу новината, Иполито реши да се присъедини към експедицията на Карл и да воюва рамо до рамо с императора. В Итри, където чакаше да се качи на кораб, той бе отровен от човек на Алесандро и умря от мигновена смърт.

Флорентинската колония потъна в най-дълбоко отчаяние. За Микеланджело загубата бе особено мъчителна: в Иполито беше намерил всичко, което харесваше у Джулиано, бащата на Иполито. Сега оставаше само синът на Контесина, който да поддържа обичта му към Медичите. Изглежда, Николо изпитваше същите чувства, защото двамата се търсеха взаимно през страшните дни.

Наесен, една година след като беше дошъл в Рим, неговата стена в Сикстинската капела бе отново иззидана и изсъхнала; картонът с повече от триста „човеци от всички народи“, както се е изразил евангелистът Матей, беше готов за увеличаване в размерите на стената. Папа Павел, в желанието си да го обезпечи, издаде бреве, което обявяваше Микеланджело Буонароти за „скулптор, живописец и архитект на целия Ватикан“ с доживотна пенсия от сто дуката месечно — петдесет от папската хазна и петдесет от бенефиция от сала за превоз на пътници през река По при Пиаченца. Себастиано дел Пиомбо стоеше с Микеланджело пред скелето в Сикстинската капела и горещо му се молеше:

— Не искате ли аз да сложа мазилката, кръстник? Аз съм голям майстор.

— Това е отегчителна работа, Себастиано. Наистина ли имаш такова желание?

— Бих се гордял да кажа, че имам дял в „Страшният съд“.

— Добре. Но недей употребява римска поцолана, тя остава мека; слагай вместо нея стрит мрамор и малко по-малко вода във варта.

— Аз ще ви приготвя безупречна повърхност.

И наистина той я приготви, структурно, но щом се приближи до олтара, Микеланджело подуши, че нещо не е наред: Себастиано беше смесил мастика и клей с варта, беше ги претопил заедно и наложил мазилката с нагорещена на огън мистрия.

— Себастиано, ти си подготвил тая стена за маслени бои!

— Че нали това искахте? — с наивен вид попита Себастиано.

— Ти знаеш, че аз рисувам фрески!

— Но вие не ми казахте, кръстник. Аз изписах нашата стена в „Сан Пиетро ин Монторио“ с маслени бои.

Микеланджело изгледа венецианеца от върха на плешивата му глава до средните пластове на уплашените му сега тлъстини.

— И това ти дава право да изпишеш част от тая стена?…

— Аз само исках да помогна.

— … В изписването на „Страшният съд“? — повиши глас Микеланджело. — Понеже умееш да работиш само с маслени бои, ти си подготвил стената за масло, та да можеш да станеш мой сътрудник! Какво друго си направил?

— Ами, аз… аз говорих на папа Павел. Той знае, че съм от вашата школа. Вие ми се скарахте, че съм спрял да рисувам. Ето ви един случай…

Ще те изхвърля навън! — кресна Микеланджело. — Би трябвало да смъкна цялата мазилка върху неблагодарната ти глава.

Но в същия миг, когато Себастиано побърза да се измъкне, Микеланджело си даде сметка, че изстъргването на тази повърхност ще отнеме дни наред. След това тухлената стена ще трябва да се остави да изсъхне отново, преди да се положи истинска основа за стенопис. Съхненето й също ще отнеме време. Себастиано му беше похабил месеци време.

Похватният Урбино щеше да поправи стената, но разривът между Микеланджело и Антонио да Сангало, причинен от папа Павел, щеше да трае до края на живота му.

Антонио да Сангало, сега вече петдесет и две годишен, бе украсил слабото си лице с точно копие от буйните ориенталски мустаци на чичо си Джулиано. Беше постъпил при Браманте като чирак в „Свети Петър“, а след смъртта на Браманте работи като помощник на Рафаел. Той беше член от кликата на Браманте — Рафаел, въстанала против тавана на Сикстинската капела. След смъртта на Рафаел, с изключение на няколко години, когато папа Лъв му натрапи за сътрудник архитекта Балдасаре Перуци от Сиена, Сангало беше архитектът на „Свети Петър“ и на Рим. В течение на петнадесет години, докато Микеланджело работи в Карара и Флоренция, никой не беше оспорил неговото първенство… Папското бреве го разяри.

Томазо пръв пристигна с предупреждението, че Сангало става все по-нападателен.

— Бедата не е толкова в това, че се бори против назначаването ти за официален скулптор и живописец на Ватиканския дворец. Той го осмива като невероятно неправилна преценка. Обаче назначаването ти за официален архитект го е докарало до полуда.

— Аз не съм молил папа Павел да сложи това в бревето.

— Никога не би могъл да убедиш в това Сангало! Той твърди, че ти кроиш да му отнемеш „Свети Петър“.

— Кой „Свети Петър“? Тия колони и основи, които излива от петнадесет години?

Сангало се появи същата вечер, съпроводен от двама чираци, които му осветяваха пътя през Пиаца дел Форо Траяно. Микеланджело ги покани да влязат и се помъчи да предразположи Сангало със спомени за младежките дни, които бяха прекарали заедно в дома на неговия чичо във Флоренция. Сангало не пожела да се помири.

— Трябвало е да дойда още същия ден, когато чух, че си отправил обвинения против мен пред папа Павел! Същите подли клевети, каквито беше използувал против Браманте!

— Аз казах на папа Юлий, че сместа на Браманте е лоша и че колоните ще се напукат. Рафаел пропиля дълги години да ги поправя. Не е ли вярно?

— Ти смяташ, че можеш да настроиш папа Павел против мен! Ти си поискал той да те провъзгласи за архитект на Ватикана! Ти искаш да ме изместиш!

— Това не е вярно. Интересува ме само строежът. Сградата е вече платена, а човек не може още да види нищо от черквата.

— Гледай го ти, големия архитект! Аз видях окаяния сплескан купол, с който си захлупил капелата на Медичите! Сангало притисна свитите си в юмруци ръце към гърдите. — Да махаш смачкания си нос от „Свети Петър“! Цял живот си се бъркал в чужди работи. Дори и Ториджани не е успял да те научи, както трябва! Ако ти е скъп животът: „Свети Петър“ е мой!

Ядосал се едва в тоя момент, уязвен, че бе споменато името на Ториджани, Микеланджело присви устни и студено отвърна:

— Не съвсем. Той беше мой по замисъл, а не е изключено да бъде мой и при завършването.

Сега, след като Сангало беше му обявил открита война, Микеланджело реши, че ще е по-добре да види големия му макет. Томазо уреди да го заведе в канцеларията на настоятелите на „Свети Петър“, където се съхраняваше макетът. Отидоха там в един църковен празник, когато в канцеларията нямаше да има никой.

Микеланджело остана потресен от видяното. Вътрешното устройство на Браманте във вид на прост гръцки кръст беше спретнато и безупречно, пълно със светлина и откъснато от всичко наоколо. В макета на Сангало имаше пръстен от капели, които лишаваха проекта на Браманте от цялото осветление, без да му припадат някаква светлина от своя страна. Имаше толкова много редици колони, струпани едни връз други, толкова много безбройни издатини, пинакли^[1] и подразделения, че нищо не беше останало от предишното тихо спокойствие. Сангало беше градил крепости и защитни стени; той нямаше никакъв усет как да създаде една навяваща благоговение черква, която е била замислена като майка на черквите в целия християнски свят. Ако се позволеше на Сангало да продължи, той щеше да издигне тежък паметник, претрупан и издаващ лош вкус.

На връщане у дома Микеланджело рече с огорчение на Томазо:

— Сгреших, като съобщих на папата, че това е пилеене на пари. То е най-малката опасност.

— В такъв случай няма да му кажеш нищо, така ли?

— В гласа ти ясно звучи надеждата, че няма да му кажа, Томазо. Всъщност папата би ми рекъл: „Това те рисува в лоша светлина.“ И ще е прав. Но „Свети Петър“ ще бъде тъмен като бездната на ада.