Ървинг Стоун
Страдание и възторг (14)

1

Градината на Пиаца Сан Марко така го теглеше, сякаш в древните каменни статуи имаше магнити. Понякога той дори не усещаше, че краката му го водят натам. Озоваваше се в градината и се промъкваше в сянката на лоджията. Не говореше с никого и не дръзваше да тръгне по алеята през моравата към постройката, където работеха Бертолдо и учениците му. Само стоеше неподвижен с жад в погледа.

Размисляйки дълбоко нощем, докато братята му спяха около него, той си казваше: „Все трябва да има някакъв начин. Нанина, сестрата на Лоренцо де Медичи, е жена на Бернардо Ручелаи. Ако отида при него и му кажа, че съм син на Франческа и го помоля да ходатайствува за мен пред Лоренцо…“

Ала един Буонароти не можеше да се яви пред един Ручелаи да проси благодеяние.

Гирландайо беше нетърпелив.

— Трябва да завършим „Кръщението“ за няколко седмици и да смъкнем скелето за долната фреска — „Захарий написва името на сина си“. Нямаме вече много време. По-добре е да се заловиш да рисуваш, вместо да обикаляш улиците.

— Може ли да си взема модел за новопокръстения? Видях един подходящ на Стари пазар, разтоваряше каруцата си.

— Добре.

Момчето нахвърля своя грубоват, млад селянин, дошъл сякаш направо от нивата, гол, само по къси гащи, коленичил да свали кундурите си; голото му тяло имаше цвят на загорял янтар; а фигурата му беше недодялана, с лишени от изящество възлести мускули, но лицето, обърнато към свети Йоан, бе озарено от светлина. Зад него направи двамината белобради помощници на Йоана с благи лица и груба сила във фигурите.

Граначи се въртеше неспокоен наоколо, докато фигурите станаха.

— Гирландайо не може да нарисува такива фигури — каза той.

— Бинтовани палци, а?

Гирландайо бе толкова погълнат от проектите за останалите фрески, че не му се месеше в работата. Този път Микеланджело се покачи на скелето, без да изпитва боязън пред мократа мазилка. Той изпробва тоновете за голите части, изпита насладата от това върховно физическо усилие да извика фигурите си на живот и ги облече в топли, лимоненожълти и розови роби. И все пак подсъзнанието му крещеше: „Още цели две години! Как ще изтърпя?“

Гирландайо не го оставяше да си отдъхне.

— Сега ще те прехвърлим в другата страна на хора за „Поклонението на влъхвите“. Приготви картона за последните две фигури, тук вдясно.

Картонът за „Поклонението“ беше така претъпкан с фигури, че той не изпита особено удоволствие да прибави нови две. Връщайки се от обед, Граначи оповести пред масата на учениците:

— Днес се навършва точно една година, откак Микеланджело постъпи при нас. Поръчал съм надвечер да донесат дамаджана вино; ще празнуваме.

Посрещна го мълчание; ателието пращеше от напрежение. Учениците на масата в средата бяха навели глави над работата си. Гирландайо седеше на своята маса, неподвижен като една от мозайките на учителя си, по-мрачен от непрогледна нощ.

— Лоренцо Великолепни ме повика и ме попита дали бих изпратил двамата си най-добри ученици в новото училище на Медичите.

Микеланджело остана като закован за пода на ателието.

— Не, не искам да му изпратя двамата си най-добри ученици! — извика Гирландайо. — Не искам да ми ограбват ателието! Още по-малко сега, когато Бенедето е поканен в Париж да рисува за френския крал. А имам да завършвам и още шест фрески. — Той огледа учениците. — Но кой ще дръзне да каже „не“ на Лоренцо Великолепни? Ти, Буонароти. Искаш ли да отидеш?

— Аз се въртя около градината като гладен пес пред месарница — отговори Микеланджело.

— Ясно! — Микеланджело не бе го виждал по-разгневен. — Граначи! Ти и Буонароти сте освободени от ателието. Довечера ще подпиша документите в гилдията. А сега на работа! Всички! Да не мислите, че аз съм Гирландайо Великолепни и имам милиони да поддържам академия?

Радост заля Микеланджело като проливен алпийски дъжд. Граначи стоеше умърлушен.

— Граначи, братко мой, какво ти е?

— Обичам живописта. Не мога да работя с камък. Много е твърд.

— Не, не приятелю, от тебе ще излезе чудесен скулптор. Аз ще ти помагам. Потрай и ще видиш.

Граначи успя да се усмихне, но тъжно.

— О, аз ще дойда с тебе, Микеланджело. Но какво ще правя с чук и длето? Ще си отсека краката.

Микеланджело не можеше да си събере мислите. След малко той стана от голямата маса и пристъпи към масата на Гирландайо. Искаше да благодари на човека, който го бе приел при себе си само преди една година; но стоеше пред него с блясък в очите и онемели уста: как да му изразиш благодарност, задето ти е позволил да го изоставиш?

Гирландайо видя на лицето му вътрешната борба. И проговори тихичко, тъй че другите да не го чуят:

— Ти имаш право, Буонароти: стенописът не е за теб. Този новопокръстен, дето го направи, прилича на изсечен от камък. Ти имаш талант като рисувач; учи се и след години може би ще успееш да го приложиш на камък. Но никога не забравяй, че първият ти учител е бил Доменико Гирландайо.

Вечерта, пред дома на Буонароти, Микеланджело прошепна на Граначи:

— Я по-добре влез у дома с мене. Щом двамата сме в една торба, той едва ли ще я хвърли в реката.

Те се качиха по главното стълбище, за да избягнат кухнята и мащехата на Микеланджело, и влязоха тихичко в стаята, където баща му седеше приведен над писалището си в ъгъла, приличен на джудже в тая висока стая. Вътре беше студено; едва към края на пролетта флорентинското слънце успяваше да проникне в камъка.

— Татко, нося ти новина. Напускам Гирландайовото ателие.

— Чудесно! Знаех си аз, че ще ти дойде умът. Сега ще влезеш в Гилдията на сукнарите.

— Напускам, за да уча скулптура в градината на Медичите.

Обзет първоначално от радост, сега Лодовико се смути.

— Градината на Медичите… каква градина?

— И аз отивам там, г-н Буонароти — добави Граначи, — ще учим при Бертолдо под ръководството на Лоренцо Великолепни.

— Каменоделец! — Изтерзан, Лодовико простря ръце към тавана.

— Ще бъда скулптор, тате! От майсторите е останал само Бертолдо.

— Човек никога не знае къде е краят на нещастието; то има повече криволици от змията. Ако майка ти не паднала от коня, нямаше да те оставим за кърмене у Тополино и тогаз нямаше да имаш понятие от каменоделство.

Микеланджело не посмя да отговори. Думата взе Граначи:

— Господин Буонароти можете да пратите сто деца у Тополино и нито едно да не вдъхне каменен прах. Вашият син го тегли скулптурата.

— Какво е един скулптор? По-лошо от живописец. Дори не членува в някоя от дванайсетте гилдии. Работник като дърваря. Или като берача на маслини.

— С една голяма разлика — наблегна вежливо Граначи. — Маслините ги мачкат за зехтин, дървата ги горят за готвене. И едното, и другото се изразходва. А изкуството има такова магическо свойство: колкото повече хора го консумират, толкова по-дълго живее.

— Басни! — изкрещя Лодовико. — Аз се мъча да му вкарам ума в главата, за да спася живота на семейството си, а ти ми разправяш басни!

В стаята беше влязла бабата, Мона Алесандра.

— Микеланджело, кажи на татка си какво ти предлага Лоренцо Великолепни — рече тя. — Той е най-богатият човек в Италия, известен с щедростта си… Колко време ще се учиш? Колко ще ти плащат?

— Не знам. Не съм се интересувал.

— Не съм се интересувал! — озъби се Лодовико — Да не мислиш, че имаме богатството на Граначи, та можем да плащаме за глупостите ти?

По белите бузи на Граначи избиха червени петна.

Той заговори необичайно грубо:

— Аз питах. Нищо не обещават. Няма договор. Няма плащане. Само безплатно обучение.

Микеланджело запристъпя от крак на крак, готов за яростния изблик на баща си. Но Лодовико се строполи тежко в едно твърдо кожено кресло и очите му се наляха със сълзи. Микеланджело си помисли равнодушно: „Интересни сме ние, флорентинците: в кръвта ни няма капчица сантименталност, пък плачем толкова лесно.“ Той се приближи до баща си и сложи ръка на рамото му:

— Тате, нека опитам. Лоренцо де Медичи иска да създаде ново поколение скулптори във Флоренция. Ще ми се да бъда един от тях.

Лодовико вдигна глава към най-надеждния си син: — Лоренцо специално ли те изиска? Смята ли, че имаш талант?

Микеланджело си помисли колко тревоги би спестил и на другите, и на себе си, ако можеше да изрече няколко невинни лъжи.

— Лоренцо е поискал от Гирландайо да му даде двамата си най-добри ученици. Гирландайо избра мене и Граначи.

Мащеха му, която слушаше от прага на кухнята, влезе в стаята. На бледото й лице черният мъх по страните изпъкваше като релеф. Тя каза на Микеланджело:

— Нямам нищо против тебе, Микеланджело. Ти си добро дете. Храниш се добре. — После се обърна към Лодовико: — Аз трябва да се изкажа и от името на домашните ми. Баща ми смяташе, че ще е голяма чест за нас да се свържем с рода Буонароти. Но какво ще ми остане от тая чест, ако оставиш момчето да ни провали положението?

Лодовико стисна здраво дръжките на креслото. Изглеждаше уморен.

— Никога няма да дам съгласието си — каза той и излезе от стаята, като изведе жена си и майка си.

В мъчителната тишина Граначи проговори:

— Той само се мъчи да изпълни дълга си към тебе. Как може да приеме, че един четиринайсетгодишен хлапак е в състояние да разсъждава по-правилно от него? Това значи да искаш прекалено много от баща си.

— Нима трябва да пропусна тази възможност? — избухна гневно Микеланджело.

— Съвсем не. Но не забравяй, че колкото и да се мъчи, той не може да надмине себе си: твърдоглавият му син го е поставил пред един въпрос, който, прощавай, той не е достатъчно умен да разреши.

— Микеланджело запримига безмълвно.

— Граначи, ти обичаш баща си, нали?

— Да.

— Завиждам ти.

— Тогава бъди добър със своя баща.

— Добър?

— Да, щом не смяташ да се засягаш от него.