Ървинг Стоун
Страдание и възторг (74)

8

Надвиснаха тежки дъждовни облаци. Бепе и работниците му направиха дървен покрив, който се издигаше под остър ъгъл от задната стена, оставяйки достатъчно пространство за високата седемнайсет стъпки колона, след което го покриха с керемиди, за да не капе при дъжд.

Неговият мрамор все още лежеше на земята. Той сложи върху него дъска със същите размери и накачи от двете и страни връвчици с оловни тежести, които да показват на кое място ще търси темето на Давид, ръката, вдигната, за да вземе прашката, таза, изнесен встрани от издълбаното място, камъка в огромната десница, дънера, подпиращ десния прасец. После отбеляза тези места с въглен и с помощта на Бепевите работници, увеличени сега на петнадесет, привърза колоната и с макари я изправи бавно на въртящия се статив. После двамата с Ардженто сковаха скелето от четири греди с напречни летви, на които да се слагат дъските на нужната височина.

Сега мраморът го призова и му се отдаде изцяло. Микеланджеловите сечива се впиваха в плътта му страшно дълбоко, диреха лактите, бедрата, гърдите, слабините, коляното. Белите кристали, спали летаргичен сън половин век, отстъпваха драговолно при всеки допир — от най-нежния досег до силните удари, когато чукът и длетото препускаха без спиране от глезена през коляното до бедрото, при което той, усетил в себе си сили за сто души, забравяше установените седем такта работа и четири за почивка.

Това беше най-славният му опит в работата с мрамор; никога до досега не бе имал такава широта на фигурата, такава простота в замисъла; никога досега не бе обладаван от такова чувство за точност, сила, дълбочина, от такъв всепоглъщащ плам. Сега не можеше да мисли за нищо друго, не му даваше сърце да спре работа, за да се нахрани или преоблече. Задоволяваше своя глад за мрамор по двадесет часа на ден, лютивият прах ставаше на пихтия в ноздрите му, косата му побеляваше като Фичиновата, трептенията на мрамора преминаваха през длетото и чука в раменете му, после надолу в гърдите, в слабините, бедрата и колената, туптяха и пулсираха в тялото и главата му дълго след като той се хвърляше на леглото изтощен и ликуващ. Умореше ли се дясната ръка да размахва чука, той го прехвърляше в лявата и тогава дясната насочваше длетото с не по-малка точност и чувствителност. Вечер ваеше на свещ, несмущаван от никого, защото Ардженто се прибираше по залез-слънце в другата работилница. Веднаж каза на Сангало, който понякога се отбиваше след вечеря да провери статива и скелето:

— Иска ми се да вая цели години, денем и нощем, без никакво прекъсване.

— Вече е полунощ, ще измръзнеш в тази барака. Не ти ли е студено?

Микеланджело хвърли на приятеля си дяволита усмивка и кехлибарените му очи светнаха като котешки нощем.

— Студено ли? Аз горя от треска. Виж как се очертава вече напрежението в торса. Още няколко дни и от него ще бликне живот.

Той разреши трудността със задълбаното място, като разположи фигурата под наклон от двадесет градуса спрямо самата колона, диагонално, косо на мрамора, тъй че лявата страна на Давид да заеме свободния мрамор. После като инженер заложи в проекта здрава вертикална ос, която започваше от дясното стъпало, продължаваше под десния крак, подпрян от късия дънер, през бедрото и торса, през могъщия врат до лицето и главата. С тази солидна ос неговият Давид щеше да стои прав; никога не би рухнал вътрешно.

Ключът към красотата и баланса на композицията беше дясната ръка на Давид, хванала камъка. Тя бе онази форма, от която произхождаха останалата анатомия и състояние на Давид; тъй както ключът на „Бакхус“ беше вдигнатата ръка с купата вино, а ключът на „Пиетата“ — лицето на Мадоната. Тази ръка с изпъкнали вени създаваше ширина и обем, за да компенсира по-сухото ляво бедро, а китката и лакътят щяха да бъдат най-деликатната форма в композицията.

Работата все повече го поглъщаше и Граначи не можеше вече да го убеди да идва за вечеря във вилата; той ходеше рядко на срещите на кръжеца у Рустичи, и то само ако нощта се случеше толкова влажна и хладна, че бе невъзможно да се работи. Едва успяваше да се съсредоточи върху разговора, който водеха, камо ли да участвува в него. Леонардо да Винчи единствен се възмущаваше от него, като казваше, че няма право да идва при тях с тези мръсни дрехи и сплъстена от прах коса. От измъченото изражение на Леонардовото лице и лекото посмъркване на аристократичните ноздри Микеланджело разбираше, че за Леонардо той мирише неприятно. И може би наистина бе тъй, защото не сваляше дрехите си по цели седмици, дори за спане; ала той бе прекалено погълнат, за да обръща внимание на тези неща. По-лесно бе да престане да ходи на сбирките на кръжеца.

Дойде Коледа и Микеланджело отиде с домашните си на голяма литургия в „Санта Кроче“. Ала не зачете Новата година, дори не отиде на празненството у Рустичи, за да посрещне с кръжеца 1502 година. През мрачните януарски дни Ардженто хвърляше въглища в четирите мангала, за да е топло за работа, а Микеланджело беше в стихията си — въртеше статива, за да хване повече светлина, качваше и сваляше дъските на скелето, слагаше ги ту напред, ту назад и работеше едновременно от четирите страни, като оставяше дебели стени между краката и между ръцете и масивното тяло. Вратът беше толкова дебел, че бе възможно да работи, без да се страхува, че главата може да се счупи. Той остави доста мрамор около внушителната глава, за да може впоследствие да извае къса, рошава, къдрава коса.

Содерини дойде да види как върви работата. Той знаеше, че Микеланджело няма да го оставят на мира у дома, докато не бъде определено възнаграждението за Давид. Към средата на февруари, след петмесечна работа, Содерини го попита:

— Смяташ ли, че вече достатъчно си напреднал, за да видят двата съвета работата? Мога да ги повикам тук и да уредим окончателно договора.

Микеланджело погледна статуята. Изучаването на анатомията беше оказало силно влияние върху работата му; макар и още в началото, длетото му беше изсякло движението на мускулите на прасците, на бедрата и гърдите, беше извадило на повърхността на кожата вътрешния живот. Микеланджело обясни на Содерини, че мускулите се състоят от влакна, които вървят успоредно; всяко движение в Давид върви по тези успоредни нишки. После той неохотно се върна към въпроса на Содерин.

— Никой художник не обича да гледат работата му недовършена.

— Съветите може да платят доста повече, ако изчакаш, докато я завършиш…

— Но не мога — въздъхна Микеланджело. — Колкото и да платят, това няма да ми компенсира още две години несгоди с баща ми.

— Още две години? Въпреки че фигурата е вече толкова оформена?

— Никога досега не съм работил по-бързо.

— Ще доведа членовете, щом се съберем в някой слънчев ден.

Дъждовете си отидоха. Слънцето се показа ясно и топло и изсуши камъните на града. Микеланджело и Ардженто свалиха керемидите на покрива и ги прибраха за другата зима, после махната дъските и слънцето заля бараката. Всяка фибра в тялото на Давид пулсираше от живот, хубавите синкавосиви жили на мрамора минаваха по краката като човешки жили, а десният крак вече носеше твърдо по-голямата част от тежестта.

Содерини обади, че ще доведе членовете на двата съвета на другия ден по обед.

— Ардженто, почвай да разтребваш! — извика Микеланджело. — Отпадъците май не са изхвърляни от два месеца.

— Аз не съм виновен — възрази Ардженто. — Вие все седите тука и аз не мога да помета. Дори ми се струва, че ви прави удоволствие да газите до глезени в тия парчетии.

— Прав си, така е, но този боклук ще отвлича вниманието на членовете на Съвета.

Какво трябваше да каже на хората, които щяха да дадат своята преценка? Щом му бяха нужни месеци напрегнато мислене, за да стигне до тази идея за Давид, едва ли можеше да се надява, че за един кратък час ще успее да обясни това свое отклонение от флорентинската традиция. Дали тези хора ще разсъждават върху това, което езикът му казва, или върху това, което ръката му е изваяла?

Ардженто измете и подреди работилницата. Содерини пристигна с шестнадесет души тъкмо когато забиха камбаните на Джотовата кампанила. Микеланджело посрещна сърдечно дошлите, между които познаваше Микелоцо, ковчежник на Гилдията на сукнарите, консулите Пандолфини и Джовани ди Паньо дели Албици, Паоло де Карнесеки, от Благоустройствения съвет, нотариуса на Съвета Бамбели и някои други. По-възрастните все още се пазеха от студа: носеха дълги тъмни наметала, пристегнати около врата, които стигаха до обувките им с тъпи върхове и катарами; но по-младите и по-дръзките посрещаха пролетта с пъстроцветни чорапи, с фамилните гербове на тях, и ризи с цепнати ръкави.

Те се скупчиха около полуродения Давид и се втренчиха с благоговение във високата фигура. Микелоцо помоли Микеланджело да им покаже как работи мрамора. Скулпторът взе чука и длетото и им показа как горната част на длетото потъва в чука, тъй както острието потъва в мрамора, без да се получава сътресение, а само мека, проникваща сила. Той им обясни, че рязкото прекъсване на всяко забиване на длетото причинява леко ровене при вдигането му, затова колкото по-дълга е браздата, толкова по-малко са отломъците.

Микеланджело ги накара да обиколят Давид, посочи им здравата вертикална ос, показа им как ръцете ще бъдат освободени от ажурите, свързващи ги под ъгъл с торса, показа им също дънера, който единствен ще остане да подпира голия исполин. Фигурата все още стоеше наклонена в изправената колона, но той им обясни, че с падането на излишния мрамор Давид ще застане в право положение.

На другия ден следобед Содерини дойде в работилницата при Катедралата с официален документ в ръка и потупа Микеланджело по гърба.

— Двата съвета са доволни. Да ти го прочета ли? „Почитаемите главни консули на Гилдията на сукнарите решиха, че благоустройственият съвет на Катедралата може да даде на скулптора Микеланджело Буонароти четиристотин златни флорина като възнаграждение за исполина, наречен Давид, който се намира в работилницата, и че Микеланджело трябва да завърши работата за две години, считано от днес.“

— Сега мога да не мисля за пари, докато я завърша. Това е рай за един художник.

Той изчака, докато Лодовико повдигна отново въпроса.

— Възнаграждението вече е определено, татко: четиристотин златни флорина.

Очите на Лодовико светнаха и озариха хлътналите му бузи.

— Четиристотин флорина! Чудесно! Плюс шест флорина на месец, докато я работиш…

— Не.

— Сигурно в тая сума не са включени флорините, които получаваш всеки месец, нали? Не вярвам да са толкова стиснати, че да ти вземат тия пари.

— Още две години ще получавам по шест флорина месечно…

— А, това е добре. — Лодовико взе перото. — Да видим, двайесет и четири по шест равно на сто четирийсет и четири плюс четиристотин равно на петстотин четирийсет и четири флорина — много добра сума.

Микеланджело отвърна студено:

— Не. Само четиристотин флорина. Това е всичко. Парите, които получавам всеки месец, са предплата. Накрая ще ги приспаднат.

Радостта изчезна от лицето на Лодовико, като видя, че губи сто четиридесет и четири флорина.

— Това не е право — измърмори той, първо ти дават пари, после ти ги вземат.

И Микеланджело разбра какво предстоеше: Лодовико щеше да ходи намръщен, като че ли някой бе го изиграл. В последна сметка Микеланджело не беше си спечелил спокойствие. Може би не съществуваше такова нещо като спокойствие.