Ървинг Стоун
Страдание и възторг (88)

6

Той се залови за работа, докаран до бяс, шибан от настървеното желание да свърши, кажи-речи, преди да е започнал. Лапа и Лоти знаеха какво може да се излее, даваха му съвети върху техническото устройство на арматурата за восъчния макет, за състава на глината на уголемения модел. Те работеха заедно в студения сайвант, който огънят на Ардженто сгряваше само в радиус от няколко стъпки. Веднъж да се стоплеше времето, той щеше да се върне в заградения двор зад „Сан Петронио“, където беше ваял предишните си мраморни скулптури. Такова открито място ще му трябва, когато Лапа и Лоти щяха да пристъпят към направата на исполинска пещ за изливането на високата четиринадесет стъпки бронзова фигура.

Алдовранди му изпращаше модели, разправяше навред, че хората, които най-много приличат на папа Юлий, ще получат специална надница. Микеланджело скицираше от зори до мрак, Ардженто готвеше и чистеше, Лоти изгради малка тухлена пещ, за да изпита сплавите от местните метали, Лапо пазаруваше, плащаше на моделите.

Тосканците казват, че апетитът идвал с яденето; Микеланджело откри, че майсторството идва с работата. Макар и да не считаше моделирането от глина за истинска скулптура, понеже то беше изкуство на натрупването, той започваше да разбира, че в природата му няма такава черта, която би му позволила да свърши работата как да е. Колкото и да му беше омразен бронзът, ще не ще, трябваше да направи най-хубавата статуя на папата, каквато можеха да родят върховните му усилия, дори това да му отнемеше двойно повече време. Папата не беше постъпил правилно спрямо него нито в Рим, нито тука в Болоня, но това не го освобождаваше от задължението да постъпи правилно сам той. Той ще свърши тази исполинска бронзова статуя така, че тя да донесе почести на него и на името Буонароти; дори и да не му донесеше нито щастието, което му беше обещал папата, нито творческия възторг, който будеше у него ваянето на мрамора, това не беше толкова важно. Беше жертва на собствената си честност, която го караше да прави всичко по силите си дори когато би предпочел да не прави съвсем нищо.

Единствената му радост беше Клариса. При все че работеше често и след като се мръкнеше, понеже рисуваше и моделираше на свещ, успяваше да открадне една-две нощи на седмица и да ги прекара с нея. По което време и да отидеше, край огъня винаги имаше готова за стопляне храна и съдове с гореща вода за овалното корито.

— Май че не преяждаш — забеляза тя, когато видя, че ребрата му започват да се очертават под кожата. — Дали защото Ардженто е лош готвач?

— Повече зарад това, че папският ковчежник ме връща вече три пъти, когато отивам за пари. Той твърди, че разходите ми са подправени. А Лапо записва всяка похарчена пара…

— Не можеш ли да идваш тука всеки ден за вечеря? Тогава ще се храниш добре поне веднъж на ден.

Тя се изсмя, когато сама чу думите си.

— Говорех ти като съпруга! В Болоня си имаме поговорка: „Съпругите и вятърът са необходимо зло.“

Микеланджело я прегърна, целуна топлите и вълнуващи устни.

— Но художниците не се женят, нали? — добави Клариса.

— Художникът живее навсякъде. Не бих могъл да кажа повече от това.

Тя отвърна на целувката му.

— Няма вече да водим сериозни разговори. Искам в моя дом да изпитваш само щастие.

— Ти изпълняваш обещанията си по-честно от папата.

— Аз те обичам. И затова ми е по-лесно.

— Надявам се, че когато се види излян в четиринадесет стъпки висока бронзова статуя, ще остане толкова доволен, че и той ще ме обикне. Само по този начин мога да се върна при моите колони.

— Толкова ли са прекрасни?

— „О, хубава си, моя мила, хубава си! Очите ти са гълъбови под твоите къдри; шията ти е като стълб от слонова кост; двете ти гърди са като близначета от млада сърна, които пасат между кринове… Цяла си хубава, моя мила, и петно няма на тебе!“ Такива са и моите мраморни колони…

Пощата от къщи пристигаше нередовно през прохода Фута. Микеланджело чакаше нетърпеливо новини за семейството, но в повечето случаи получаваше молби за пари. Лодовико намерил някакво стопанство в Поцолатико; имотът бил доходен, но трябвало веднага да се даде капаро. Ако Микеланджело можел да изпрати петстотин флорина или дори триста… От Буонарото и Джовансимоне, които работеха в дюкяна за вълна на Строци до Порта Роса, рядко пристигаше писмо без думите: „Ти ни обеща дюкян. Омръзнало ни е да работим за други хора. Искаме да печелим много пари…“

Микеланджело си промърморваше: „Аз също“, увиваше се с одеяло в леденостудения сайвант и докато тримата му помощници спяха в пратското легло, отговаряше на семейството:

Щом си дойда във Флоренция, ще ви помогна да си основете собствено предприятие или със съдружници, както пожелаете. Ще се помъча да намеря пари за капарото срещу стопанството. Смятам, че ще съм готов за изливането на Статуята към средата на Велики пости; затова молете се всичко да излезе добре, защото, ако излезе добре, смятам, че ще ми провърви с папата…

Той ходеше по цели часове подир Юлий, скицираше го в какви ли не пози: както служи литургия, както върви в шествие, по време на прием, както крещи от яд, както се смее буйно на шегата на някой придворен, както се върти на стола си, докато му се представят пратеничества от цяла Европа; докато най-после чрез рисуването ръката му опозна всяка мишца, кост и жила от тялото на папата под одеянията му. Тогава се върна в сайванта, за да моделира от восък или глина всяка характерна извивка и движение.

— Буонароти, кога ще видя нещо направено? — попита понтифексът на Коледа, след като отслужи литургия в катедралата. — Не зная колко още ще остана тука, може да ми се наложи да се върна в Рим. Съобщи ми, когато си готов, и аз ще дойда в работилницата ти.

Подтиквани от това обещание, Микеланджело, Лапо, Лоти и Ардженто работиха ден и нощ над направата на тринадесет стъпки висока дървена арматура, след което започнаха бавно да трупат глината, малко по малко, шпатула по шпатула, за да създадат модела, от който щяха да излеят бронзовата статуя. Микеланджело направи гола фигура на папата, седнала на големия престол, с вдигната ръка и протегнат напред ляв крак, както го беше изобразил в скиците си. Правеше му безкрайно удоволствие да вижда как изниква пред него истинската фигура на Юлий, грамадна по размери, правдива по композиция, обща линия, маса, движение. Той облече с огромни топове ленено платно втори модел, направен от Лоти и Ардженто, и започна да прави опити с кал от двора, както беше правил с кал от Тибър в Рим, за да види как ще може най-добре да моделира царствените одеяния на папата, без да скрие буйната фигура под тях.

Забравил се в плама на собственото творчество, Микеланджело работеше по двадесет часа на ден, след което се хвърляше на леглото между Ардженто и Лоти. През третата седмица на януари той се яви при папата.

— Ако ваше светейшество желае да дойде в работилницата ми, моделът е готов за одобряване.

— Прекрасно! Ще дойда днес следобед.

— Благодаря ви. Ами бихте ли могли да доведете и ковчежника си? Той май смята, че аз правя статуята от болонски салами.

Юлий пристигна надвечер, придружен от господин Карлино. Микеланджело беше метнал юрган на единствения си удобен стол. Тука папата седна и мълчаливо заразглежда портрета си.

Юлий беше доволен. Той стана, обиколи модела няколко пъти, заговори за неговата точност, за това, че изглеждал като жив. Сетне се спря пред статуята и се втренчи озадачено в дясната й ръка, която беше вдигната с високомерен, почти буен замах.

— Буонароти, ще благославя ли тая ръка, или ще проклина?

Микеланджело трябваше да измисли нещо, понеже това беше любимият жест на папата, когато седеше на своя престол и управляваше християнския свят.

— Вдигнатата дясна ръка, светейши отче, приканва болонците да бъдат покорни, при все че вие сте в Рим.

— А лявата ръка? Какво ще държи тя?

— Книга? — попита Микеланджело.

— Книга ли! — възкликна папата с презрение. — Меч! Аз не съм учен. Меч!

Микеланджело изтръпна.

— Ами не би ли могло Светият отец да държи в лявата си ръка ключовете на новия „Свети Петър“?

— Брависимо! Ние трябва да изкопчим за строежа големи суми от всяка черква, а символът на ключовете ще ни помогне.

С бърз поглед към Карлино Микеланджело добави:

— Трябва да купя седем-осемстотин либри восък, за да направя модела за пещта…

Папата разреши този разход и величествено излезе при свитата си, която го чакаше на улицата. Микеланджело изпрати Лапо да купи восъка. Той се върна почти веднага.

— Не мога да го спазаря за по-малко от девет флорина и четиридесет солди за сто либри. Най-добре ще е да го вземем веднага, цената е изгодна.

— Върни се и им кажи, че ако отстъпят четирийсетте солди, ще взема восъка.

— Не, болонците са последните хора, които биха отстъпили дори една лира от поисканата цена.

Микеланджело се усъмни от някаква странна нотка в гласа на Лапа.

— Ще почакаме до утре.

Когато Лапа се залиса в работа, Микеланджело каза тихичко на Ардженто:

— Иди в същия дюкян и питай за цената. Ардженто се върна и му пошепна:

— Искат само осем и половина флорина, а мога да измъкна и комисиона.

— Така си и мислех. Честното лице на Лапа ме е накарало да се излъжа! Карлино е бил прав. На̀, ето ти парите, вземи разписка и чакай, докато натоварят колата.

Беше вече тъмно, когато магарето спря пред сайванта и работниците внесоха увитите калъпи восък. Когато те си отидоха, Микеланджело показа на Лапо сметката.

— Лапо, ти си печелил на гърба ми! От всичко, което си купувал.

— Защо да не печеля? — попита леярят, без да промени изражението си. — Щом плащаш толкова малко!

— Малко ли? Дал съм ти двадесет и седем флорина за последните шест седмици, много повече, отколкото печелиш в Катедралата!

— Но ние живеем така мизерно! Не си дояждаме!

— Ти ядеш това, което ядем и ние — изръмжа Ардженто и кокалестите му юмруци се свиха. — Храната е скъпа по пазарищата, всичко отива за папския двор и гостите. Ако беше крал по-малко, щеше да има повече за всички ни.

— Има храна по гостилниците. И вино по кръчмите. И жени на Улицата на проститутките. Не ми се живееше, както живеете вие.

— Тогава връщай се във Флоренция, където живееш по-добре — рече с огорчение Микеланджело.

— Ти ме уволняваш? Не можеш да го направиш! Аз съм разправял на всички, че съм много ценен като художник, че се ползувам от благосклонността на папата.

— Тогава ще се върнеш направо при всичките тия и ще им кажеш, че си лъжец и крадец на дребно.

— Ще се оплача от тебе на Синьорията! Ще разправя на цяла Флоренция колко си стиснат…

— Имай любезността да оставиш седемте флорина, които ти дадох за сметка на бъдеща работа.

— И дума да не става! Това ще бъдат пътните ми до вкъщи.

Лапо започна да си стяга нещата. Лоти се приближи до Микеланджело и каза с извиняващ се тон:

— Май ще трябва да си вървя заедно с него.

— Но защо, Лоти? Ти не си направил нищо лошо. Добре сме се разбирали.

— Аз ви се възхищавам, господин Буонароти, и се надявам, че някой път пак ще мога да работя за вас. Но аз дойдох с Лапо и с него трябва да си отида.

Тази вечер, сами в празния си кънтящ сайвант, Микеланджело и Ардженто не можаха да ядат яхнията, сготвена набързо от Ардженто. Микеланджело почака, докато Ардженто заспи в огромното легло, и отиде при Алдовранди, описа всичко подробно в едно писмо до Вестителя на Синьорията и в друго писмо до баща си. Сетне се запъти по опустелите улици при Клариса. Намери я заспала. Измръзнал, нервен, треперещ вътрешно от отчаяние и гняв, той се вмъкна под завивките, стопли тялото си, като я притисна до себе си. Но нищо повече. Беше разстроен, ядосан и лежеше с широко отворени очи. Когато човек е нещастен, не му е до любов.