Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

3

Когато Микеланджело минаваше край къщата на Данте Алигиери и каменната Бадия, струваше му се, че минава през художествена галерия — защото тосканецът се отнася с такова нежно чувство към камъка, каквото влюбеният пази за изгората си. Още от времето на своите прадеди — етруските, людете от Фиезоле, Сетиняно и Флоренция ломят камъка от планините, мъкнат го с волове до дворовете си, режат го, цепят го, строят от него къщи и дворци, черкви и лоджии, укрепления и зидове. Още като дете тосканецът сеща неговия допир, познава мириса и вкуса както на външната му обвивка, тъй и на сърцевината му, знае как му влияят жаркото слънце, дъждът, пълнолунието, студеният планински вятър. Хиляда и петстотин години неговите предци обработват местния пиетра серена[1], въздигнали са от него град, тъй шеметно красив, че Микеланджело и поколения преди него са възклицавали: „Изгубя ли от поглед Флорентинската катедрала, ще умра!“ Двамата стигнаха до дърводелницата в приземния етаж на къщата на Виа дел Ангуилара, дето живееше под наем фамилията Буонароти.

— Довиждане, както е казала лисицата на кожаря — закачи го Граначи.

— О, че ще има дране, ще има — отвърна мрачно Микеланджело, но за разлика от лисицата ще се отърва жив.

Той свърна покрай острия ъгъл във Виа дей Бентакорди, махна на двата коня, подали глави от отвора на обора отсреща, и се изкачи по задната стълба в кухнята.

Мащехата му правеше любимото си ястие: рано сутринта бе опържила в масло пилета и бе ги скълцала на кайма с кромид, магданоз, яйца и шафран. Направила бе равиоли от сланина, свинско, брашно, карамфил, джинджифил и заедно с пилешката кайма бе ги наредила между пластове от курабии, фурми и бадеми. Преди да се сложи в огъня, ястието бе оформено като торта и покрито с тесто.

— Добро утро, майко.

— О, Микеланджело! Днес имам нещо специално за теб: една салата — песен!

Името на Лукреция ди Антонио ди Сандро Убалдини да Каляно беше по-дълго от списъка на нейната зестра; как иначе една толкова млада жена би се омъжила за четиридесет и три годишен, посивял вече вдовец с петима сина и би готвила за девет души?

Всяка заран тя ставаше в четири, за да стигне на пазара тъкмо когато по калдъръмените улици заприиждат селяните със своите каруци, пълни с пресни плодове и зеленчуци, яйца и сирене, месо и пилета. Не че опразваше каруците им, но поне облекчаваше техния товар, като си избираше от стоката още преди да е разнесена по сергиите: най-вкусния и крехък зелен фасул, грах, чудесни смокини и праскови.

Микеланджело и четиримата му братя й викаха IL Migliore, сиреч „Най-доброто“, тъй като всичко, което слагаше в гозбите си, трябваше да бъде най-добро. Призори тя се връщаше у дома, награбила пълни кошници. Не държеше много на облеклото си, не полагаше грижи за своето обикновено мургаво лице с мъх по страните и горната устна, за опънатата назад коса, лишена от блясък. Но като я наблюдаваше как със зачервени бузи и радост в очите наглежда яденето, как снове с достойнство и грация от огъня до гледжосаните бурканчета с подправки, за да ръси „тортата“ със ситно смлени канела и индийско орехче, без да забравя какво има да върши всяка секунда от дългия предобед, на Микеланджело му се струваше, че от нея се излъчва някакво сияние.

Той познаваше мащеха си като кротко създание на всяка крачка в семейния живот, но не и в кухнята: тук тя бе лъвица и с нищо не се отличаваше от яростния Мардзоко, лъва-пазител на Флоренция. В цветуща Флоренция носеха екзотични подправки и ядива от цял свят: алое, куркума, кардамом, чубрица, риган, гъби, трюфели, млени орехи. Но, уви, те струваха скъпо. Микеланджело, който спеше с братята си в стаята до спалнята на родителите, често дочуваше сутрешните спорове на баща си и мащеха си, докато тя се обличаше за пазар.

— На ден ти трябват каче херинги и хиляда портокала.

— Лодовико, кога най-сетне ще престанеш да цепиш косъма на две? Какъв човек си — готов си да ходиш с пълна кесия и празен стомах!

— Празен стомах? От триста години никой Буонароти не е лягал гладен. Негли не ти нося всяка неделя прясно телешко от Сетиняно?

— Защо трябва да ядем всеки ден телешко, когато пазарът е пълен с прасенца-сукалчета и гълъби?

Загубеше ли спора, Лодовико се навеждаше начумерен над сметките си, убеден, че не ще може да преглътне и хапка от задушеното пилешко, бадемите, сланината, захарта, карамфила и скъпия ориз, с които младата му безотговорна жена го разоряваше. Но когато благоуханните миризми проникваха малко по малко под кухненската врата, през дневната в кабинета му, те разяждаха страховете, гнева и терзанията; и към единадесет часа той вече можеше да изяде и вол.

Лодовико излапваше разточителния обед, после отдръпваше стола си от масата, потупваше се по шкембето с широко разперени пръсти и изричаше думите, без които денят на тосканеца е мрачен и празен: „Наядох се добре.“

След този комплимент Лукреция прибираше останките за лека вечеря, оставяше прислужницата да мие съдовете, качваше се горе и спеше до тъмно, запълнила деня си и изживяла всичката му радост.

Но с Лодовико ставаше друго — сега той минаваше по път обратен на сутрешното изкушение. С течение на часовете храната се смилаше, споменът за фините благоухания избледняваше, мъчителният въпрос колко му струва този обед започваше да го яде и Лодовико отново се ядосваше.

Микеланджело мина през празната дневна с тежката дъбова скамейка пред камината, с огромното духало, подпряно на самата камина, със столовете с кожени облегалки и седалки — все разточителства, които си бе позволил родоначалникът на фамилията. Следващата стая, която също гледаше към Виа дей Бентакорди и оборите, беше бащиният му кабинет — за него Лодовико бе направил в дърводелницата долу триъгълно писалище, та да го вмести в правия ъгъл, образуван от пресичането на двете улици в този край на някогашния амфитеатър. Тук Лодовико седеше приведен над своите сиви, подвързани с пергамент сметководни книги. От как Микеланджело се помнеше, баща му се занимаваше само с едно — все правеше сметки как да избегне разходите и да запази жалките останки от състоянието на Буонароти. Началото на това състояние бе сложено в 1250 година, но сега от него бяха останали само един чифлик в Сетиняно и една къща, правото върху която законът им оспорваше; тя се намираше недалеч от дома, където живееха под наем.

Лодовико чу стъпките на сина си и вдигна глава. Природата го бе дарила щедро само с едно — буен косъм. Той носеше разкошни мустаци, които се сливаха с брада, подрязана четвъртито половин педя под долната челюст. Косата му бе прошарена. Усилните години на сметководните книги и семейните анали бяха вдълбали в челото му четири дълбоки прави бръчки. Малките му кафяви очи бяха тъжни от това безнадеждно дирене на изгубените семейни богатства. Микеланджело познаваше баща си като предпазлив човек, който заключва вратата с три ключа.

— Добро утро, татко.

Лодовико въздъхна:

— Ех, родил съм се твърде късно. Преди сто години Буонароти са привързвали лозите си с наденици.

Микеланджело наблюдаваше баща си, потънал в своята работа — унес по семейните хроники на Буонароти — Стария завет на неговия живот. Лодовико знаеше с какво е разполагало всяко поколение от рода — земя, къщи, предприятия, злато — до последния флорин. Историята на фамилията беше главното му занимание и всеки от синовете му трябваше да запамети това предание.

„Ние сме благородници — казваше им Лодовико. — Нашата фамилия е толкова стара, колкото и фамилиите на Медичи, Строци или Торнабуони. Името Буонароти съществува от триста години. — Тук той поривисто и гордо повишаваше глас: — Три века ние плащаме данъци във Флоренция!“

В присъствието на баща си Микеланджело не биваше да сяда без разрешение, а когато го получеше, трябваше да се поклони. Момчето бе научило, по-скоро по задължение, отколкото от интерес, че когато гвелфите взели властта във Флоренция към средата на тринадесетия век, фамилията Буонароти бързо се издигнала: през 1260 година един Буонароти станал съветник на войската на гвелфите; през 1392 година друг станал капитан във войската им; от 1343 до 1469 година десет души от рода са били членове на флорентинския Приори или градския съвет; от 1326 до 1475 осем са били гонфалониери, сиреч кметове на квартал Санта Кроче; между 1375 и 1473 дванадесет са влизали в Съвета на „Санта Кроче“, между, които Лодовико и брат му Франческо, назначени през 1473. Западащата фамилия Буонароти бе получила последното си официално признание в 1474 година, когато Лодовико го бяха назначили подеста или магистрат на обединените села Карпезе и Кюзи ди Верна — горе в суровите Апенини, където Микеланджело се бе родил в общината по време на шестмесечното пребиваване на семейството там.

Бащата учеше Микеланджело, че трудът е под достойнството на благородния гражданин; ала синът бе забелязал, че Лодовико полага много повече труд да търси начини да икономисва пари, отколкото ако би се помъчил да ги спечели. В крепостта на Буонароти бяха останали само няколко източника, с които би могъл да преживява като благородник при условие, че не се разпуска. Но въпреки цялото изкуство и всеотдайност, които Лодовико влагаше в работата си, семейният капитал се топеше и топеше.

Както стоеше в нишата на високия прозорец, през който мартенското слънце сгряваше кокалестите му рамене, Микеланджело се пренесе в техния дом в Сетиняно, кацнал над долината на Арно, спомни си времето, когато майка му беше жива. Тогава бе имало обич и смях; но майка му умря, когато той беше шестгодишен, а баща му се затвори в отчаянието си в своя кабинет. Цели четири години, през които леля му Касандра пое грижата за домакинството, Микеланджело беше самотен, нежелан от никого освен от баба си, Мона Алесандра и от семейството на каменарите от насрещния хълм (жената на каменоделеца му беше дойка, когато майка му бе болна и не можеше да го кърми).

През тези четири години, докато баща му не се ожени повторно и Лукреция не настоя да се преместят във Флоренция, при всеки удобен случай той бягаше у Тополинови. Спущаше се през пшеничните ниви между сребристозелените маслини, пресичаше потока, който служеше и за граница на земите им, изкачваше отсрещния хълм и през лозята стигаше до двора на семейство Тополино. Тук той се залавяше мълчаливо на работа — дялаше пиетра серена от близката каменоломня и правеше от него строителен материал за някой нов флорентински дворец, изливайки мъката си в точните удари, които бе усвоил от каменоделеца още като съвсем малък, когато ведно с неговите деца бе получил чукче и длето, за да дяла отломъци.

Микеланджело се сепна и се върна от каменоделната в Сетиняно в този каменен дом на Виа дел Ангуилара.

— Татко, идвам от ателието на Доменико Гирландайо. Той се съгласи да ме приеме за ученик.

Бележки

[1] Пиетра серена — декоративен камък с въздушносин цвят. Вади се в околностите на Флоренция. — Б.пр.