Ървинг Стоун
Страдание и възторг (42)

3

Бепе със сините жили и червените бузи, човек грозен като потомците, които някогашните етруски бяха оставили след себе си, този Бепе му се притече на помощ.

— Казах на комисията, че мога да взема временно човек, че ти си предложил да работиш безплатно. Добрият тосканец не отказва нищо, щом не се искат пари. Нагласи си работилницата при стената в дъното.

Флорентинците, които имат по половин дузина фамилни имена и вярват, че краткото име означава кратък живот и кратка сполука, бяха нарекли този двор „Работилница Санта Мария дел Фиоре при Катедралата“. И работилницата оправдаваше това сложно име, защото заемаше огромна площ зад полумесеца от къщи, ателиета и канцеларии по улицата зад Катедралата. Донатело, Делла Робия и Орканя бяха ваяли своите статуи в предния ред сгради и бяха отливали бронзовите си фигури в пещите на работилницата.

Покрай дървената ограда на двора, която описваше полуокръжност, имаше навес, където работниците се криеха от палещото слънце лете и от дъжда, който вятърът гонеше зиме от планините към долината на Арно. Тук Микеланджело си нагласи ковачница, домъкна чувал кестенови дърва, направи си девет длета и два чука, скова маса за рисуване от дървен материал, който, изглежда, се валяше из двора още от времето, когато Брунелески бе завършил купола.

Сега той имаше работилница, където можеше да стои от зори до мрак. И пак щеше да работи сред звъна на чуковете на каменоделците. Запасил се с рисувателна хартия, въглен, пера и цветни мастила, той беше готов да започне.

Задаваше си безброй въпроси, защото крайният резултат щеше да зависи от непрестанно разширяващия се и задълбочаващ се кръг от въпроси, които си задаваше, и от техните отговори. На каква възраст трябваше да бъде Херкулес при извайването му? Извършил вече дванадесетте подвига или по средата на странствуванията си? Трябваше ли да носи символа на своята победа — кожата на Немейския лъв, или да бъде гол пред света? Трябваше ли да има у него чувство за величие — като полубог, успял да извърши геройство, или чувство за фатален край — като получовек, който ще бъде отровен от кръвта на кентавъра Нес?

В течение на следващите месеци той разбра, че повечето от обвиненията срещу Лоренцо в поквара на морала и в похищение на свободата на флорентинците бяха неверни, че Лоренцо беше може би най-великият човек след Перикъл, който преди две хиляди години бе сложил началото на златния век на Гърция. Как да предаде идеята, че постиженията на Лоренцо са не по-малко велики от постиженията на Херкулес?

Първо, Лоренцо беше човек. И трябваше да бъде пресъздаден като човек, да оживее от този потъмнял от времето мрамор, подпрян с греди. Микеланджело трябваше да създаде най-силния човек на земята, изумителен във всички свои черти. Но къде в Тоскана, земя на дребни, сухи мъже, с далеч негероични фигури, щеше да намери такъв модел?

Той кръстосваше Флоренция и оглеждаше кацарите с техните тежки дървени чукове, вапцарите с ръце, омацани в сива и зелена боя, железарите, ковачите, каменоделците, които работеха двореца Строци; хамалите, които бързаха по улиците, превити о̀две под своя товар, младите борци в парка, полуголите мъже в плоскодънните лодки, които изгребваха с огромни черпаци калта от дъното на Арно. Прекара седмици извън града в наблюдения над селяните, които прибираха зърното и гроздето, товареха на каруците тежки чували и сандъци, вършееха пшеница с бухалки, въртяха гранитните колела на маслиномелките, сечаха стари дървета, градяха каменни зидове. После се прибра в работилницата при Катедралата и се зае да рисува всяка черта, крайник, торс, гръб в напрег, раменен мускул при вдигане, ръка при натиск, бедро при напън, докато събра фолио със стотици фрагменти. Тогава сглоби арматура, купи чист пчелен восък, започна да моделира… и остана неудовлетворен.

„Как мога да създам фигура, макар и в най-груби очертания, щом не разбирам какво правя? Как мога да постигна друго освен скулптура с повърхностна моделировка, външни гънки, очертания на кости, игра на няколко мускула? Ефекти. Какво знам за първопричините? За жизненото устройство на човека, скрито под повърхността, което окото ми не може да види? Мога ли да знам какво вътре в него създава формите, които виждам отвън?“

Микеланджело беше задавал тези въпроси на Бертолдо. Сега вече знаеше отговора, който се бе таил отдавна в него. Ето че се сблъска с тази необходимост. Друго спасение нямаше. Никога нямаше да постигне и частица от онова майсторство, за което мечтаеше, докато не добиеше познания чрез дисекция; докато не разбереше действието и на последната съставка в човешкото тяло, нейната точна служба и как осъществява тази служба; взаимовръзката на всички части — костна и кръвоносна система, мозък, мускули, сухожилия, кожа, вътрешности. Кръглата фигура трябва да бъде завършена от всички страни, да може да се гледа от всеки ъгъл. Един скулптор не би могъл да изрази движение, ако не знае причината за това движение; не би могъл да изобрази напрежение, конфликт, драма, усилие, мощ, ако не види как действуват в тялото всяка фибра и материя, които раждат силата и енергията; ако не знае как едно движение отпред се отразява на съответните мускули отзад; ако не обхване цялото човешко тяло.

На всяка цена трябваше да изучи анатомията. Но как? Да стане хирург? За това ще са нужни години. И дори ако би могъл да получи тази необичайна подготовка, каква полза щеше да има от дисекцията на два мъжки трупа годишно в групово упражнение на Пиаца делла Синория?

И все пак трябваше да намери начин да наблюдава дисекция.

Той си спомни, че Марсилио Фичино беше син на лекаря на Козимо де Медичи. Марсилио бе учил при баща си, докато един ден Козимо подхвърлил, че Марсилио е „роден да лекува умовете на хората, а не телата им“.

Микеланджело тръгна пешком към Фичиновата вила в Кареджи, за да се посъветва с близо шестдесетгодишния учен, който работеше ден и нощ в своята претъпкана с ръкописи библиотека с надежда да завърши труда си за Дионисий Ареопагит. Отвориха му двете хубави племеннички на Фичино и го въведоха в библиотеката. Дребничкият основател на Платоновската академия седеше пред бюст на Платон с перо в омастилените си пръсти: дълбоки бръчки набраздяваха пергаментовото му лице.

Микеланджело веднага обясни защо е дошъл. После додаде:

— Понеже сте син на лекар и сам сте учили за лекар, сигурно знаете какво представлява човешкото тяло отвътре.

— Аз не довърших медицинските науки.

— Знаете ли някой да прави дисекции сега?

— Положително не. Известно ли ти е наказанието за оскверняване на труп?

— Заточение за цял живот?

— Смърт.

След известно мълчание Микеланджело попита:

— Ами ако човек реши да рискува? Как може да свърши тази работа? Да дебне погребенията в бедняшките гробища?

Слисан, Фичино извика:

— Мой млади приятелю, как е възможно да станеш крадец на трупове? Колко пъти смяташ, че ще успееш? Ще те заловят с нарязаните трупове и ще те обесят на прозореца на третия етаж на Палацо делла Синьория. Нека говорим за други, по-приятни неща. Как ти върви скулптурата?

— Та нали тъкмо за нея става дума, драги Фичино!

Той не се отказа от намерението си. Но къде да намери трупове? Богатите ги погребваха в семейни гробници; погребенията на хората от средна ръка бяха свързани с редица религиозни обреди. Кои бяха тези, на чието погребение никой не идваше, от които никой не се интересуваше? Само най-бедните, бездомниците, просяците, които пъплеха по пътищата на Италия. Когато тези хора се разболяваха, прибираха ги в болници. В кои болници? В безплатните болници към черквите. А черквата с най-голямата болница на благотворителни начала беше и черквата с най-голямата и най-известна безплатна странноприемница.

„Санто Спирито“!

Косата му запука от напрежение. „Санто Спирито“, където познаваше не само игумена, но и всеки коридор, библиотеката, странноприемницата, градините, болницата, аркадите.

Би ли могъл да помоли игумен Бикиелини за труповете, които никой не търсеше? Хванеха ли игумена, щеше да го сполети нещо по-лошо и от смърт: щяха да му отнемат сана и да го отлъчат от църквата. Но той бе сърцат мъж, когото никаква земна сила не може да уплаши, стига сам да не вършеше прегрешение спрямо бога. Как се гордееше той, че един от предишните игумени от ордена се бе сдружил с Бокачо, най-ненавиждания и най-хуления човек на времето си: беше го прибрал и защищавал, беше използувал библиотеката му за напредъка на човешкото знание. Тези августинци — когато смятаха, че са прави — не знаеха що е страх.

Постигано ли е някога нещо без риск? Нима един италианец от Генуа не бе тръгнал с три малки кораба по плоския Атлантически океан да търси нов път за Индия, а му бяха казали, че ще падне в бездънна бездна, като стигне края на океана?

Ако игуменът бе готов да поеме този страшен риск, допустимо ли бе Микеланджело да прояви такава себичност, че да иска от него това? И дали целта оправдаваше риска?

Той прекара тревожни дни и безсънни нощи, докато взе решение. Щеше да се обърне към игумен Бикиелини направо и честно, да му каже точно какво иска и какво му е нужно. Тук нямаше място за хитрости — това би било обида за игумена; и не е никаква хитрост да станеш причина да отлъчат някого от църквата или да му нахлузят клупа.

Но преди да е готов за разговора с игумена, трябваше да знае точно как ще действува неговият план. Стъпка по стъпка опипваше пътя напред. С трепет размишляваше в ритъма на каменоделеца — никаква мисъл през време на седемте удара на чука върху длетото, после идея от няколко думи, която се оформяше при паузата едно, две, три, четири помежду дялането. Той обикаляше „Санто Спирито“, аркадите, зеленчуковите градини отвън, пътеките и алейките около интересуващото го място, проверяваше входовете, местата, откъдето можеше да го видят, достъпите до параклиса за погребения и в самия манастир — местоположението на стаята за мъртвите, където труповете престояваха една нощ до погребението на сутринта.

Начерта точни мащабни планове на странноприемницата и болницата до нея, на помещенията за монасите. Проследи пътя, по който би могъл да влезе — от задната врата откъм Виа Мафиа, — без да го забележат, и да се добере през градините и коридорите до стаята за мъртвите. Щеше да идва късно вечер и да си отива преди зори.

Оставаше да реши кога да изложи молбата си, кое е най-подходящото време и място, за да увеличи изгледите си за успех и да бъде разбран. Най-удобно би било това да стане в работния кабинет на игумена, сред книгите и ръкописите.

Игуменът изслуша донякъде предложението му, хвърли бърз поглед към чертежите, разгънати на писалището пред него, после го прекъсна студено:

— Достатъчно. Разбрах всичко. Нека никога вече не говорим по този въпрос. Все едно, че не си го повдигал. Изпарил се е яко дим, без да остави следа.

Поразен от незабавния отказ, Микеланджело събра чертежите си и се озова на Пиаца Санто Спирито, където изведнъж му стана студено под това надвиснало есенно небе; сляп за пазарската навалица на площада, той съзнаваше само, че е поставил игумена в страшно неудобно положение. Бикиелини нямаше да иска да го погледне вече. В черквата би могъл да ходи — тя беше за всички, — но не и в манастира. Беше загубил даденото му право.

Той измина шумните улици и седна ням пред незапочнатия Херкулес. Какво право имаше да вае Херкулес, да се мъчи да тълкува тази любима фигура на Лоренцо? Той потри носа си с пръсти, сякаш за първи път усещаше да го боли.

Чувствуваше се изоставен.