Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

4

Микеланджело не чувствуваше недостиг от проекти. В очите на света той беше наистина „Майсторът“. Папа Павел му възложи още една задача, като го помоли да се заеме с проектирането и строежа на защитните укрепления, които щяха да му създадат по-голяма сигурност в папския град, и да ръководи издигането на обелиска на Калигула сред Пиаца Сан Пиетро. Херцог Козимо настойчиво искаше той да се върне във Флоренция и да вае скулптури за града. Кралят на Франция беше внесъл пари в една римска банка с оглед на деня, когато Микеланджело ще започне да вае или рисува за него. Турският султан предлагаше да изпрати специална охрана, която да го заведе в Цариград, за да работи там. Където и да трябваше да се даде поръчка за художествено произведение — в Португалия една „Мадона делла Мизерикордия“ за краля, в Милано гробница за един от по-далечните сродници на Медичите, във Флоренция за херцогски дворец, — всички се съветваха с Микеланджело за темата, проекта, подходящия художник.

Той прекарваше по-голямата част от деня в капелата „Свети Павел“, където рисуваше изумените и ужасени лица на жените, които наблюдаваха Петър на кръста, после портрета на възрастния брадат войник, покрусен от участието си в екзекуцията. Когато му омръзнеха четките, връщаше се у дома си, вдигаше чука и длетото и се опиваше от пълната свобода да вае, за да задоволи вътрешната си потребност. Само ваянето на мрамор будеше у него усещане за собствената му триизмерима пълнота. Беше се измъчвал зарад „Леа“ и „Рахил“, беше се срамувал, че е дал на света долнокачествени творби; беше се боял, че е твърде много остарял за искащото сили изкуство на ваяне от мрамор. Но сега длетото му пееше в блестящия камък в един непрекъснат устрем и създаваше отпуснатия Христос, а зад него Никодим със собствените му бяла брада, дълбоко хлътнали очи, сплескан нос, с качулка на главата и с чувствителна поетична уста.

Той не пускаше никого в капелата „Свети Павел“, докато рисуваше, но ателието му гъмжеше от художници, дошли от цяла Европа, които вземаше на работа, насърчаваше, обучаваше и им намираше поръчки.

После, след седмици и месеци разточително пиляна енергия, той внезапно се разболяваше, но не можеше да каже от какво: нещо го дърпаше в бедрата, чувствуваше пронизваща болка в слабините или слабост в гърдите, която му пречеше да диша, или пък имаше бъбречно заболяване. В такива дни му се струваше, че мозъкът му се свива — той ставаше капризен, раздразнителен с най-близките си приятели и роднини, обвиняваше племенника си Лионардо, че дошъл в Рим през време на боледуването му, за да е сигурен, че ще наследи всичките му имоти, а търговския си посредник, че продавал копия от една гравюра, за да спечели нещичко за своя джоб. Реалдо Коломбо, най-великият анатом на Италия, който пишеше първата книга по тази специалност, прекарваше свободните си часове на Мачело деи Корви и го лекуваше с вода от изворите във Фиуджи. Микеланджело се съвземаше, мозъкът му като че ли се разпускаше и той подхвърляше на Томазо:

— Защо се държа така свадливо? Дали защото седемдесетте ми години отлитат тъй бързо?

— Граначи казваше, че си бил заядлив още на дванадесет, когато се запознал с тебе.

— Вярно, че го казваше. Лека му пръст.

Граначи, най-старият му приятел, беше умрял; умрели бяха и Балдучи, Лео Бальони и Себастиано дел Пиомбо. Всеки изживян месец сякаш го приближаваше към неудържимия кръговрат на раждането и смъртта. Едно писмо от Лионардо му донесе вестта, че брат му Джовансимоне умрял и бил погребан в „Санта Кроче“. Той упрекна племенника си, че не му писал подробности за боледуването на Джовансимоне. Засегна също въпроса за женитбата на племенника си и му писа, че тъй като наближава тридесетте, време е да си потърси жена и да има синове, които да продължат името Буонароти:

Вярвам, че във Флоренция има много благородни, но бедни семейства, да се сродим с които ще бъде благодеяние, а добре ще е да няма зестра, защото тогава няма да има и гордост. Ти имаш нужда от жена, която да ти бъде другарка, на която, ще можеш да заповядаш и която няма да мисли за разкош и да обикаля всеки ден по гости и по сватби. За една жена, която прави това, е много лесно да тръгне по кривия път.

Нито пък ще може някой да каже, че искаш да спечелиш благородство чрез женитба, защото е, добре известно, че ние сме толкова стари и благородни граждани на Флоренция, колкото малко други родове.

Томазо де Кавалиери се ожени. Той изчака да навърши тридесет и осем години и тогава направи предложение на младата дъщеря на едно благородно римско семейство. На пищната сватба присъствуваха папата и неговият двор, цялото благородническо съсловие на Рим, флорентинската колония, римските художници. Не се мина и година, и синьора Кавалиери дари на съпруга си първия му син.

Това раждане бе скоро последвано от смърт: почина папа Павел, който се съсипваше от мъка поради непоправимостта на внука си Отавио и убийството на сина си Пиер Луиджи, когото беше натрапил за херцог на Парма и Пиаченца. За разлика от погребението на Климент градът прояви искрена скръб за загубата на Павел.

Когато се събра Колегията на кардиналите, сърцата на флорентинската колония се изпълниха с радостно, очакване, понеже всички вярваха, че е дошъл ред на кардинал Николо Ридолфи, сина на Контесина, да стане папа. Той нямаше неприятели в Италия освен групичката, която властвуваше заедно с херцог. Козимо Флорентински. Обаче Николо имаше могъщ неприятел извън Италия — Карл V, Свещения римски император. През време на конклава в Сикстинската капела, когато изборът беше вече, почти решен в негова полза, Николо неочаквано тежко, се разболя. До сутринта умря. Доктор, Реалдо Коломбо извърши аутопсия, след което отиде в къщата на Мачело деи Корви. Микеланджело го загледа със замаян поглед.

— Убийство ли е?

— Няма никакво съмнение.

— Намерихте ли доказателства?

— Сам да му бях дал отровата, нямаше да бъда по-сигурен в причината за смъртта на Николо! Навярно Лотини, агентът на херцог Козимо, е издебнал благоприятен момент.

Поразен, Микеланджело обори глава.

— Това означава отново край на надеждите ни за Флоренция.

Както винаги, когато го отчайваха събитията във външния свят, той се обърна към мрамора. Сега в „Свалянето от кръста“, което ваеше с надеждата, че когато умре, приятелите ще го поставят на собствения му гроб, той се сблъска с необикновен проблем: левият крак на Христа пречеше на композицията. След грижливо обмисляне той съвсем отряза крака. Ръката на Христа, протегната напред и стисната в ръката на Богородицата, изкусно прикриваше липсата на единия крак.

Колегията на кардиналите избра шестдесет и две годишния Джован Мария деи Чоки дел Монте, който стана папа Юлий III. Микеланджело го познаваше безброй години от папския двор; беше му помагал няколко пъти да поправят договора за гробницата на Юлий. Три пъти през време на обсадата в 1527 година кардинал Чоки дел Монте бе хващан от императорската армия и завеждан при бесилката пред къщата на Лео Бальони на Кампо деи Фиори и три пъти бе помилван в последния момент. Главният му интерес в живота беше удоволствието.

— Трябвало е да вземе името Лъв XI — сподели Микеланджело с Томазо. — Той може да перифразира думите на Лъв, като каже: „Понеже господ ме спаси три пъти от бесилката само за да ме направи папа, нека се понарадвам на папската власт.“

— Той ще е добър за хората на изкуството — отговори Томазо. — Тяхната компания му е най-приятна. Бил се канил да разшири малката си вила до Порта дел Пополо и да я превърне в разкошен дворец.

Много скоро Микеланджело бе поканен на обед във вилата на новия папа, която вече се изпълваше с древни статуи, колони, картини и с художници от всички жанрове, повечето от които вече имаха поръчки, включително и приятелите на Микеланджело Джорджо Вазари (новия архитект на вилата) и Чекино Роси, който заедно с Вазари беше спасил ръката на „Давид“, Гулиелмо делла Порта (наследника на Себастиано) и Анибале Карачи. Досега новият папа не беше заговарял за продължаване строежа на „Свети Петър“. Микеланджело чакаше със свито сърце. Юлий III имаше дълъг, увиснал надолу нос — горе-долу единственото нещо, което се подаваше от сплъстената му сива брада. Беше ненаситен гладник и тъпчеше големи количества храна в един отвор сред брадата, където тя изчезваше като вдън-земи. Изведнъж папата поиска тишина. Обядващите се смълчаха.

— Микеланджело — провикна се той с грубия си гръмлив глас, — не съм те помолил да работиш за мен от уважение към възрастта ти.

— Разликата е само някакви си дванадесет години, ваше светейшество — отговори Микеланджело с престорено смирение. — Понеже всички знаем колко много ще се мъчите да направите понтификата си забележителен, струва ми се, че нямам право да искам да ме освободите поради възрастта.

Юлий бе възхитен от сарказма.

— Ти си така неоценим за нас, скъпи маестро, че с радост бих дал години от своя живот, ако те можеха да се добавят към твоя.

Микеланджело загледа как папата опразни чиния печена гъска с тлъста плънка и си помисли: „Ние, тосканците, не преяждаме, затова живеем толкова дълго.“ А на глас каза:

— Много ценя предложението ви, но за да бъда справедлив спрямо християнския свят, не мога да ви позволя да направите тая жертва.

— Тогава, сине мой, ако те надживея, което е вероятно с оглед на естествения ход на живота, ще накарам да балсамират тялото ти и ще го пазя до себе си, за да остане трайно като творбите ти.

На Микеланджело му се отяде. Чудеше се дали няма начин да се извини и да си отиде. Но Юлий още не беше свършил с него.

— Има няколко неща, които бих искал да проектираш за мене: ново стълбище и водоскок за Белведере, фасада за дворец на Сан Роко, паметници за чичо ми и дядо ми…

Но нито дума за „Свети Петър“.

Папата събра компанията си в лозето да слушат музика и гледат пиеси. Микеланджело се измъкна. Единственото нещо, което искаше от Юлий, беше да го утвърди като архитект на „Свети Петър“.

Папата се бавеше. Микеланджело пазеше скиците и плановете си в тайна и даваше на предприемачите указания само за следващия дял от работата. Винаги беше държал да не дава гласност на онова, което работи. Сега имаше основателна причина да пази в тайна работата си, но това му навлече неприятности.

Няколко от изгонените предприемачи, водени от убедителния Бачо Биджо, заинтересуваха с претенциите си кардинал Червини, натоварен със сметководството на строежа. На папата бе представен писмен документ. Микеланджело бе повикан в папската вила.

Не се ли страхуваш да се изправиш пред критиците си — попита Юлий.

— Не, ваше светейшество, но искам срещата да стане вътре в самата постройка.

Голяма тълпа се събра в помещението, което трябваше да стане нова Капела на френските крале. Бачо Биджо откри сражението, като възкликна:

— Буонароти е съборил по-красива черква, отколкото е способен да построи!

— Да пристъпим към критиката ви за сегашния строеж — дружелюбно отговори папата.

Един служещ извика:

— Светейши отче, огромни суми се харчат, без да ни се каже защо. А нищо не ни е съобщено за начина, по който ще се извърши строежът.

— Това е отговорност на архитекта — отвърна Микеланджело.

— Ваше светейшество, Буонароти се държи с нас така, сякаш този въпрос съвсем не ни засяга. Ние сме съвършено ненужни!

Папата сдържа саркастичната забележка, която беше вече на устата му. Кардинал Червини вдигна ръце, за да посочи недовършените сводове.

— Ваше светейшество, както виждате, Буонароти строи по три капели в двата края на тия напречни сводове. Ние сме на мнение, че това разпределение, особено в южната абсида, ще дава твърде малък достъп на светлина към вътрешността…

Очите на папата загледаха внимателно над сплъстената му брада.

— Аз съм склонен да се съглася с тая критика, Микеланджело.

Микеланджело се обърна към Червини и спокойно отговори:

— Монсиньор, над тия прозорци в свода от травертин ще има три други прозореца.

— Никога не сте казали нито дума за това.

— Нито съм бил длъжен да кажа.

— Ние имаме право да знаем какво правите! — Кардинал Червини беше вече вбесен. — Вие не сте непогрешим!

— Никога няма да се обвържа със задължението да давам каквито и да било сведения за намеренията си било на ваше превъзходителство, било на някой друг. Вашата работа е да доставяте пари и да следите никой да не ги краде. Плановете на строежа засягат само мен.

Натегнато мълчание се плъзна из огромния строеж, през стените, колоните, сводовете и стигна до откритото небе. Микеланджело се обърна пак към папата:

— Светейши отче, можете да видите със собствените си очи колко много и превъзходна зидария получавам аз за тия пари. Ако цялата тая работа не допринася за спасението на душата ми, понеже съм се отказал от всякакво заплащане, тогава ще съм изразходвал напразно доста много време и усилия.

Папата сложи ръка върху рамото на Микеланджело.

— Нито вечното, нито земното ти благополучие ще пострадат. Ти си върховният архитект на „Свети Петър“. — Той се обърна към заобиколилите ги обвинители и строго рече: — И ще остане такъв, докато аз съм папа!

Това беше победа за Микеланджело. Но докато стигне до нея, той си спечели нов неприятел — кардинал Марчело Червини.