Ървинг Стоун
Страдание и възторг (81)

15

Тъкмо тогава пристигна вест от Джулиано да Сангало: папа Юлий II настоявал Микеланджело веднага да отиде в Рим, като за целта му отпускал 100 флорина.

Моментът не беше подходящ да напусне Флоренция, защото за него бе важно да нанесе картона на стената в Синьорията, докато всичко още е прясно и ясно в ума му и преди да се появи някаква друга заплаха срещу проекта му. След това трябваше да извае апостол Матей, защото вече доста време живееше в новия си дом и трябваше да започне да го изплаща.

От друга страна страшно му се искаше да отиде, да разбере какво е намислил Юлий II, да получи една от онези великолепни поръчки, които само папите могат да правят. Благожелателната атмосфера, в която бе живял през последните пет години, бе нарушена от кавгата с Перуджино.

Той съобщи на Содерини какво му е писал Сангало. Содерини се вгледа внимателно и доста дълго в лицето на Микеланджело, преди да отговори.

— Не се отказва на папата. Щом Юлий II казва ела, трябва да отидеш. Неговото благоволение е важно за нашия град.

— А изплащането на къщата… двата договора?

— Ще отложим тези неща, докато разберем какво иска Светият отец. Обаче не забравяй, че трябва да спазиш договорите.

— Разбирам, гонфалониере.

Той се изкачи до Фиезоле, за да види Контесина, чието бебе бе умряло при раждането, и да поиска разрешение да говори от нейно име с кардинал Джовани.

— Но аз вече не съм Медичи, аз съм Ридолфи.

— Той все още е твой брат…

Очите й, които го гледаха с обич, все още изглеждаха по-големи от лицето й.

— Колко си мил, каро.

— Ще изпратиш ли някакво писмо на Джовани?

Изражението й се измени едва забележимо.

— Кажи на негово преподобие, че се надявам да е добре в Рим.

 

 

Трябваше само да мине през Порта дел Пополо, за да види и усети поразителните промени. Улиците бяха измити. Няколко от вонящите форуми бяха затрупани с натрошени камъни. Стърчащите стени и запуснатите къщи бяха съборени, за да се разширят улиците, Виа Рипета беше застлана отново; пазарът за прасета беше вдигнат от римския форум. Строяха се доста нови сгради.

Сангалови живееха до Пиаца Скосакавали, в един от многото дворци на папа Юлий II, със строги външни очертания и просторен вътрешен двор, ограден от осмоъгълни колони. Вратата му отвори лакей в ливрея; вътре къщата бе богато украсена с фламандски гоблени, скъпи златни и сребърни съдове, картини, древни скулптури.

Дворецът гъмжеше от хора. Един голям музикален салон, гледащ към двора, бе превърнат в чертожно помещение. Тук шест млади архитекти, които се учеха при Сангало, работеха върху плановете за разширяване на площадите, за нови мостове над Тибър, проектираха нови академии, болници, черкви: планове, чието начало бе сложил Сикст IV, построил Сикстинската капела, изоставени от Александър VI и сега възобновени и разширени от Юлий, племенник на Сикст.

Сангало изглеждаше двадесет години по-млад, отколкото последния път, когато Микеланджело го бе видял. Той беше подрязал по европейски ориенталските си мустаци, косата му бе безупречно вчесана, дрехите му от скъп плат; излъчваше атмосфера на човек, който осъществява себе си. Сангало го поведе по широка мраморна стълба към семейния си апартамент; тук синьора Сангало и синът им Франческо прегърнаха Микеланджело.

— Толкова месеци чакам да те посрещна в Рим. Сега, когато поръчката вече е обмислена, Светият отец гори от нетърпение да те види. Отивам незабавно в папския дворец, за да назнача среща за утре сутрин.

Микеланджело седна на неустойчиво старо кресло, което изскърца под него.

— Недей бърза толкова! — извика той. — Аз все още не знам какво ще иска да му се извае папата.

Сангало примъкна друго подобно кресло, седна срещу Микеланджело и коленете им се докоснаха; двамата бяха обзети от вълнение.

— Една гробница. Впрочем не една гробница, а Гробницата, най-прочутата гробница.

— Гробница — изпъшка Микеланджело. — О, не!

— Ти не разбираш. Тази гробница ще бъде по-значителна от гробницата на Мавзол или от паметника на Асиний Полио, или дори от мавзолеите на Август и Адриан.

— На Август… на Адриан… та те са нещо гигантско!

— И твоята ще бъде гигантска. Не като архитектурен размер, а като скулптура. Светият отец иска да изваеш толкова фигури, колкото идеи ти хрумнат: десет, двайсет, трийсет! След като Фидий е направил фриза на Партенона, ти ще бъдеш първият скулптор, който ще направи толкова фигури за едно място. Представи си, Микеланджело, трийсет Давида в една гробница! Никой ваятел не е имал досега такава възможност. Тази поръчка ще те направи най-големия скулптор в света.

Неспособен да възприеме тези думи, Микеланджело каза глупаво:

— Трийсет Давида! Какво ще прави папата с трийсет Давида?

Сангало се засмя.

— Не си виновен, че се побърка. И аз бях в същото положение, като разбрах какви идеи има Светият отец. Искам да кажа, фигури, големи колкото Давид.

— Чия идея е тази гробница?

Сангало се подвоуми за миг, преди да отговори.

— Чия идея? Разработихме я двамата. Папата говореше за древни гробници и аз използувах възможността да му подскажа, че тази трябва да бъде най-голямата гробница в света. Той смяташе, че гробниците трябва да се строят след смъртта на папата, но аз го убедих, че такива важни задачи не бива да се оставят в небрежните ръце на потомството; че само със своето собствено мнение и преценка човек може да си осигури паметник, какъвто заслужава. Светият отец веднага разбра, че съм прав… А сега трябва да бягам до Ватикана.

Микеланджело се отправи по Борго Векио към моста Сант Анджело, прекоси го и тръгна по познатата Виа Канале, към Виа Флорида. Всяка крачка извикваше спомени от предишния му престой тук, някои приятни, някои болезнени. Той се спря пред дома на Якопо Гали; къщата изглеждаше необичайно притихнала. След като почука на вратата, той изпита безпокойство, изведнаж си даде сметка, че Гали не му се беше обаждал месеци наред.

Почака доста време в гостната, непроветрена, неизползувана, без книгите и ръкописите, които Гали винаги оставяше разхвърляни след себе си. Още с влизането на синьора Гали той забеляза, че тя изглеждаше зле; болнава бледост изсушаваше последните остатъци от нейната хубост.

— Какво става, синьора?

— Якопо е страшно болен. Не може да мръдне от леглото си.

— Но какво?…

— През зимата се простуди. Засегнат е белият му дроб. Доктор Липи доведе и свои колеги, но не можаха да му помогнат.

Микеланджело се извърна и преглътна.

— Може ли да го видя? Нося му радостни вести…

— Това ще му помогне. Но трябва да те предупредя: не показвай съжаление и не споменавай нищо за болестта му. Говори само за скулптура.

Якопо Гали лежеше завит с топли одеяла, под които едва личеше, че има човешка фигура. Лицето му се беше стопило, очите — хлътнали. Те светнаха от радост при влизането на Микеланджело.

— О, Микеланджело — възкликна той, — колко се радвам, че те виждам. Чух прекрасни неща за твоя „Давид“.

Микеланджело наведе скромно глава и се изчерви. Успехите правят човека горделив — каза Гали. — Радвам се, че те виждам все така скромен, какъвто винаги си бил.

— „Не слагай украсен подопашник на магаре“ — цитира Микеланджело поговорката с кисела усмивка.

— Щом си дошъл в Рим, това може да означава, че имаш някаква поръчка. От папата ли?

— Да. Джулиано да Сангало уреди въпроса.

— Какво ще ваеш за негово светейшество?

— Монументална гробница, богата със скулптури.

Очите на Гали излъчваха доволство.

— След идеята за Давид, който създаде цял един нов свят в скулптурата! Гробница! От човека, който повече от всички ненавижда гробниците.

— Но тази ще бъде различна: в нея ще бъдат сложени всички скулптури, които замисля.

— Изглежда, ще бъдат доста!

Нямаше ли сянка на упрек в гласа на Гали? Микеланджело не би могъл да отговори. Той попита:

— Добре ли се работи с негово светейшество? Нали именно той беше поръчал стенописите за Сикстинската капела?

— Да, добре се работи с него при условие, че не наблягаш прекомерно на духовното и не го гневиш. Той е избухлив. Това е войнствен папа, честен, порядъчен: преди няколко месеца издаде нова конституция, която ще ликвидира симонията. Няма да ги има вече скандалите на Борджиите. Но ще има още войни. Юлий иска да има войска, която да използува лично и с която да си възвърне цяла Италия, принадлежала някога на църквата.

— Трябва да си пазиш силите, мили — обади се синьората. — Микеланджело ще научи много скоро тези неща.

Якопо Гали легна пак на възглавницата си.

— Ще ги научи. Но не забравяй, Микеланджело, че аз все още съм твоят посредник в Рим. Трябва да ме оставиш да изготвя договора с папата, та всичко да е в ред…

— Няма да правя нищо без вас.

Тази вечер у Сангало се събраха висши духовници, богати банкери и търговци, някои от които познаваше от градината на Гали, голяма част от флорентинската колония. Балдучи прегърна Микеланджело с радостен възклик и се разбра с него да се срещнат за вечеря в „Траториа Тоскана“. Стотици свещи във високи свещници озаряваха двореца. Прислужници в униформи сновяха между гостите с ястия, вино и сладкиши. Сангало беше заобиколен от поклонници; петнадесет години той бе чакал този успех. Дори Браманте се намираше тук. Той не беше се състарил през последните пет години; имаше същите къдри по края на плешивата си глава, в светлозелените му очи все още искреше смях, бичият му врат и мускулестите рамене и гърди не бяха загубили нищо от силата на борец. Както изглежда, той бе забравил спречкването им в двора на кардинал Риарио. Ако Браманте беше разочарован от обрата на съдбата, благодарение на който Сангало стана архитект на Рим, той с нищо не издаваше това.

Когато и последният гост си отиде, Сангало обясни:

— Това не беше прием. Просто ни дойдоха приятели. Това става всяка вечер. Времената се промениха, а?

При все че Юлий II не можеше да търпи дори да се спомене името Борджия, той бе принуден да се настани в стаите на Александър VI, понеже собствените му покои още не бяха готови. Докато Сангало преведе Микеланджело през голямата зала от апартаментите на Борджията, скулпторът има време да разгледа позлатените тавани, копринените завеси, източните килими, богатите на багри стенописи от Пинтурикио, представляващи градински пейзажи, огромния трон, заобиколен с табуретки и кадифени възглавници. Следваше по-малката от двете приемни зали с големи прозорци, в чиито рамки се открояваха зелени градини, пространства с борови и портокалови дървета чак до Монте Марио.

На висок трон с пурпурно облегало седеше папа Юлий II, заобиколен от частния си секретар Сигизмондо де Конти, двама церемониалмайстори — Пари дьо Граси и Йоханес Бурхард, няколко кардинали и свещеници с всичките им одежди и още няколко души, очевидно посланици; всички те чакаха ред да разменят лично по някоя дума с папата, който изливаше неспирен поток от забележки, порицания и подробни нареждания.

Микеланджело се вгледа в шестдесет и две годишния бивш кардинал Джулиано делла Ровере, който, след като не бе допуснат до папския престол преди дванадесет години, понеже Борджията зае длъжността с подкуп, беше имал куража да издаде прокламация за свикването на съвет, за да бъде свален „този лъжлив понтифекс, предател на църквата“. Поради тази своя постъпка той бе принуден да живее десет години в изгнание във Франция, а Сангало — да поправя черковните потони.

Микеланджело виждаше пред себе си първия папа с брада, мършав човек, изсушен от въздържан живот, някога хубав, със силни черти, ала сега с дълбоки бръчки на лицето и прошарена вече брада.

Микеланджело почувствува най-силно невероятната енергия на този човек, това, което по пътя към папския дворец Сангало бе нарекъл „огнена стремителност“, отекваща от стените и тавана.

„Това е човек — помисли си Микеланджело, — който години наред се е стремил към папския престол, той ще се помъчи да извършва на ден толкова, колкото неговите предшественици са извършвали за месец.“

Папа Юлий II вдигна поглед, видя ги на прага и ги повика с ръка. Сангало коленичи, целуна папския пръстен и представи Микеланджело, който също коленичи и целуна пръстена.

— Чий син си?

— На Лодовико Буонароти-Симони.

— Това е стара флорентинска фамилия — подхвърли Сангало.

— Виждал съм твоята „Пиета“ в „Свети Петър“. Там искам да се изгради моята гробница.

— Може ли ваше светейшество да определи къде точно?

— В средата на базиликата — отвърна студено Юлий.

Микеланджело разбра, че е задал неуместен въпрос. Папата очевидно беше рязък и прям човек. На Микеланджело се понрави държането му.

— Аз ще огледам базиликата. Бихте ли казали, светейши отче, какви желания имате за гробницата?

— Това е твоя работа — да ми предложиш туй, което желая.

— Тъй и ще сторя. Но аз трябва да градя върху основата на желанията на ваше светейшество.

Този отговор се хареса на Юлий. Той заговори с грубоватия си глас, започна да налага планове, идеи, исторически данни, амбиции на църквата. Микеланджело слушаше колкото е възможно по-съсредоточено. Изведнъж Юлий го накара да се ужаси.

— Искам да проектираш бронзов фриз, който да обикаля четирите страни на гробницата. Бронзът е най-добрият материал за повествование, чрез него можеш да опишеш най-важните епизоди от моя живот.

Микеланджело стисна зъби, поклони се, за да скрие изражението на лицето си, но му идеше да извика: „Повествованията са за тези, които пеят балади!“