Ървинг Стоун
Страдание и възторг (11)

11

След като бе отсъствувал един ден без разрешение, Микеланджело се появи рано-рано в ателието. Гирландайо не беше си ходил, рисувал бе цяла нощ на свещ. Небръснат, с тая синя брада и хлътнали бузи, на трепкащата светлина той имаше вид на отшелник.

Микеланджело пристъпи към подиума, на който тържествено се мъдреше масата на Гирландайо, командуваща цялото ателие, почака учителя си да вдигне глава и попита:

— Нещо да не е в ред?

Гирландайо стана, вдигна уморено ръце на височината на гърдите и затръска пръсти, сякаш се мъчеше да се отърве от тревогите си. Момчето се качи на подиума и се вторачи в десетината скици на Христа, когото свети Йоан трябваше да кръсти. Фигурите бяха тънички; тънички — още малко и ще се счупят.

— Смутен съм поради темата — изръмжа Гирландайо под носа си. — Боя се да нарисувам някой флорентинец, когото всички ще познаят…

Той взе перото и бързо зашари по един лист. Появи се някаква мекушава фигура, която се губеше пред самоуверения, завършен вече свети Йоан, чакащ с купа вода в ръка. Гирландайо хвърли перото отвратен и измърмори, че се прибира у дома да поспи. Микеланджело отиде в прохладния заден двор и взе да рисува на ясната светлина, с която започваха летните флорентински дни.

Цяла седмица той рисува експериментално. После взе чист лист и изобрази една фигура с мощни плещи, мускулести, развити гърди, широк таз, пълен, овален стомах и яки бедра, вбити здраво в големи масивни крака: човек, който би могъл да разцепи каменен блок с един удар на чука.

Гирландайо остана поразен, когато Микеланджело му показа своя Исус.

— Имаше ли модел?

— Каменоделецът от Сетиняно, който е помогнал да ме отгледат.

— Христос каменоделец?

— Та той е бил дърводелец.

— Флоренция няма да приеме един Христос работник, Микеланджело. Хората са свикнали да го виждат изящен.

Микеланджело потисна една тънка усмивка.

— Когато постъпих при вас като ученик, вие казахте: „Истински вечната живопис — това е мозайката“ — и ме пратихте в Сан Миниато да видя Христос от десети век, реставриран от Балдовинети. И този Христос съвсем не е търговец на вълна от Прато.

— Не става дума, че фигурата е силна, а груба — отвърна Гирландайо, — неща, които младите лесно бъркат. Чуй какво ще ти разкажа. Когато Донатело бил съвсем млад, изгубил сума време да направи едно дървено разпятие за „Санта Кроче“ и като го завършил, занесъл го на приятеля си Брунелески. „Струва ми се — рекъл Брунелески, — че си сложил на кръста орач, а не тялото Христово, тъй деликатно във всяко отношение.“ Смутен от неочакваната критика на по-големия си приятел, Донатело извикал: „Лесно е да се приказва, де да беше тъй лесно да се направи тая фигура… Опитай се ти да я направиш!“

Още същия ден Брунелески се хванал на работа. След време поканил Донатело на обед, но преди това двамата приятели купили малко яйца и прясно сирене. Като видял разпятието на Брунелески в ателието, Донатело така се смаял, че разперил покорно ръце и яйцата и сиренето, които държал в престилката, паднали на пода. Брунелески казал със смях „Какво ще ядем за обед, Донато, като счупи яйцата?“

Донатело, без да може да свали поглед от красивия Христос, отвърнал: „Ти си роден да правиш Христос, а аз — да правя орачи.“

Микеланджело знаеше и двете разпятия — това на Брунелески се намираше в „Санта Мария Новела“. Той обясни със запъване, че предпочита орача на Донатело пред ефирния Христос на Брунелески — един Христос, толкова нежен, че сякаш беше създаден, за да бъде разпнат. С Донателовата фигура разпъването на Христа действуваше като някаква ужасна и неочаквана трагедия, каквато беше за Дева Мария и другите под кръста. Микеланджело подхвърли, че духовната същност на Христос може би не е свързана с неговата телесна крехкост, а по-скоро с несъкрушимостта на словата му.

Абстрактната теология не привличаше Гирландайо. Той се върна към работата си, освобождавайки с привичен жест ученика. Микеланджело излезе на двора и седна на топлото слънце, обронил глава на гърди. Беше се показал глупак.

Подир няколко дни в ателието зацари оживление. Завършил своя Христос, Гирландайо го увеличаваше и оцветяваше на картона. Когато оставиха Микеланджело да види завършената фигура, той онемя: това беше неговият Христос! Краката бяха малко свити, с вдадени навътре колена; гърдите, плещите и ръцете като у човек, мъкнал трупи и зидал къщи; със заоблен изпъкнал стомах, поглъщал достатъчно храна. По сила и реализъм тази работа далеч превишаваше мъртвите застинали фигури, които Гирландайо бе рисувал досега за хора на Торнабуони.

Ако Микеланджело очакваше Гирландайо да признае заслугата му, той трябваше да се разочарова. Гирландайо очевидно бе забравил спора и рисунката на момчето.

Следващата седмица цялото ателие се отправи към „Санта Мария Новела“, за да започне „Смъртта на Дева Мария“ в сърповидния люнет горе в лявата страна на хора. Доволен, понеже Гирландайо му предложи да направи няколко от апостолите, Граначи се покатери на скелето, тананикайки си една песничка — как страстно обичал своята любима Флоренция, тема на всички романтични балади на флорентинците. На скелето се качиха Майнарди, за да изобрази коленичилата фигура до легналата Мария, и Давид — в десния край, — който се залови с любимата си тема — тоскански път, криволичещ по планинския склон към една бяла вила.

В този ранен час черквата бе празна, ако не се смятат няколкото старици с черни шалове, които се молеха пред мадоните. Кеневиреният параван беше свален, за да влезе свеж въздух в хора. Микеланджело постоя нерешително под скелето, без някой да му обърне внимание, после тръгна по дългия централен кораб към силната светлина. Обърна се да хвърли поглед към скелето, което се издигаше кат над кат пред стъклописаните прозорци, тъмни сега на слабата светлина откъм запад към ярките багри на няколкото завършени фрески; към Гирландайовите художници — дребни фигурки, които сновяха пред люнета: към дървените тронове в дъното на хора, покрити с кеневир; към чувалите с мазилка и пясък и дървената маса с материали за рисуване — всичко това, окъпано в меко сияние.

В средата на черквата бяха събрани няколко дървени скамейки. Той изтегли една, измъкна от ризата си рисувателен лист и въглен и се залови да рисува сцената пред себе си.

Изненада се, като видя силуетите да слизат от скелето.

— Време е за обед — извести Граначи. — Интересно, че като рисува картина с духовна тематика, човек усеща зверски глад.

— Днес е петък и ще ядеш риба вместо пържола — каза Микеланджело. — Хайде, махайте се, аз не съм гладен.

Сега, в опразнената черква, Микеланджело имаше възможност да нарисува хора. Той никога не можеше да си представи, че другарите му ще се върнат толкова бързо — ето те вече се катереха по скелето. Слънцето, възвило на запад, изпълваше хора с богати багри. Микеланджело усети нечий поглед да го пронизва отзад, извърна се и видя Гирландайо зад себе си. Момчето не продума нищо.

Гирландайо прошепна хрипливо:

— Не мога да повярвам, че момче на тая крехка възраст може да е толкова талантливо. Има неща, които на теб са ти по-ясни, отколкото на мен, а аз работя вече над трийсет години. Утре ела в ателието рано заранта. Може би ще направим тъй, че отсега нататък да ти бъде по-интересно.

Микеланджело си тръгна за дома с лице, залято от възторг. Граначи го подразни:

— Изглеждаш като някой блажен светия, който плува над каменната настилка.

Микеланджело погледна сърдито приятеля си.

— С криле ли?

— Човек и светия не може да те нарече с твоя раздразнителен нрав. Но всички честни усилия да се пресъздаде това, което бог е създал в началото…

— … е един вид поклонение пред бога?

— Говори за обич към божията вселена. Иначе какво ще вълнува художника?

— Аз винаги съм обичал бога — отвърна просто Микеланджело.

На другата сутрин той очакваше нетърпеливо сивата пепел на първата светлина да се посипе по тясната ивица небе над Виа дей Бентакорди. По Виа Ларга селяните дремеха в пълните със стока каруци, които магаретата и воловете теглеха с тропот към Стари пазар. Микеланджело зърна кампанилата на Джото, извисила се розово-бяла в първите лъчи на зората. Колкото и нетърпеливо да тичаше по улиците, той намери време да погледа удивен купола, който Брунелески със своя гений бе построил, след като обширното пространство повече от един век бе стояло открито за капризите на небето и стихиите, защото никой не знаеше как да го покрие, без да използува напречни греди.

Когато Микеланджело пристигна, Гирландайо вече седеше на масата.

— Сънят е най-голямата досада. Примъкни един стол.

Момчето седна пред Гирландайо, който дръпна завесата зад себе си, та да може да влезе светлина.

— Обърни си главата. Още малко. Ще те скицирам като младия свети Йоан, който напуска града, за да отиде в пустинята. Досега не можех да си намеря свестен модел, но след като те видях вчера да работиш в „Санта Мария Новела“…

Микеланджело преглътна с мъка. След безсънната нощ, в която бе бленувал да нарисува цели картони за все още голите стени!…