Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

6

Сиджизмондо, последният му брат, умря в Сетиняно. Микеланджело беше надживял поколението си. Не по-малко печално бе и боледуването на Урбино, който беше живял с него двадесет и шест години. Благородството в духа на Урбино проблесна, когато той пошепна на Микеланджело:

— Много по-тежко от смъртта за мене е това, че ви оставям сам в този вероломен свят.

Жената на Урбино, Корнелия, дари живот на втория си син в момента, когато погребваха мъжа й. Микеланджело ги задържа при себе си, докато се уреди завещанието на Урбино. Той бе определен за настойник и опекун на двете момчета; когато майка им замина с тях за родния си дом в Урбино, къщата му се видя пуста.

Той продължаваше работата по издигащата се трибуна на „Свети Петър“; ваеше новата си „Пиета“; купи още едно стопанство за Лионардо, изпрати на Корнелия Урбино седем педи лек черен плат, за който го беше помолила; започна да търси достойни бедняци, на които би могъл да помогне за спасението на душата си. После се наложи пак да спре работата по строежа на „Свети Петър“ поради заплахата от нахлуване на испанската армия.

Осемдесетте години, реши той, не са най-приятното десетилетие в живота на човека. Когато напусна Флоренция на шестдесет години, страхуваше се, че може да е стигнал края на живота си; но любовта го беше пак подмладила и шестдесетте години отлетяха. През седемдесетте си години той бе така дълбоко погълнат от фреските в капелата „Свети Павел“, ваянето на „Свалянето от кръста“, новото си архитектурно поприще и „Свети Петър“, че нито един ден не бе му стигнал да довърши предначертаната работа.

А сега, след като стана на осемдесет и една и отиваше вече към осемдесет и две, часовете бяха като стършели и всеки го жилваше на минаване. Не виждаше вече тъй хубаво, както преди; стъпките му не бяха вече тъй твърди; издръжливостта отстъпваше пред редица дребни смущения, които изтощаваха силите му, пречеха на устрема да довърши „Свети Петър“, да му създаде великолепен купол.

После го повали на легло жестока бъбречна криза. Доктор Коломбо го отърва с помощта на неотстъпните грижи на Томазо, но той остана на легло няколко месеца и се видя принуден да предаде на нов ръководител плановете за една от капелите. Когато оздравя и с мъка се изкачи на скелето, Микеланджело откри, че новият ръководител беше погрешно разчел плановете му и допуснал сериозни грешки в строежа. Обзеха го срам и угризения на съвестта: това беше първият му неуспех през десетте години строителство. И най-после беше дал на Бачо Биджо основание за нова нападка: много голяма грешка, за която не можеше да намери нито обяснение, нито извинение.

Той веднага отиде при папата, но колкото и да бързаше, Биджо вече го беше изпреварил.

— Вярно ли е? — попита папа Павел, щом зърна лицето на Микеланджело. — Ще трябва ли да се събори капелата?

— По-голямата част, ваше светейшество.

— Това е печално. Как с могло да се случи такова нещо?

— Аз бях болен, светейши отче.

— Разбирам. Биджо твърди, че си твърде стар, за да носиш такава отговорност. Той смята, че в твой личен интерес е да бъдеш освободен от това съкрушително бреме.

— Неговата загриженост ме трогва. Години наред той и другарите му се мъчат да свалят това „съкрушително бреме“ от мойте плещи и да го вземат в свои ръце. Но не се ли събори съвсем наскоро в реката мостът на Биджо Санта Мария? Можете ли да повярвате, че Бачо Биджо е по-добър в добрите си дни, отколкото аз в моите лоши дни?

— Никой не поставя под въпрос способностите ти.

Микеланджело замълча за малко, задълбочен в миналото.

— Ваше светейшество, тридесет години наблюдавах добри архитекти да изливат основите. Те не успяха да издигнат „Свети Петър“ над равнището на земята. През десетте години, откакто съм архитект, черквата се устреми нагоре като орел. Ако ме уволните сега, това ще значи гибел за сградата.

Устните на папата затрепериха.

— Микеланджело, докато имаш сили да отбиваш нападките, ти ще останеш архитект на „Свети Петър“.

Тази вечер в къщата на Мачело ден Корви се състоя събрание. Понеже насмалко не беше умрял, Томазо, група от най-старите му приятели и кардиналът на Карпи, който беше станал негов защитник при двора, настояваха Микеланджело да направи завършен макет на купола. Досега беше правил само частични скици.

— Ако бяхме те загубили миналата седмица — каза без заобикалки Томазо, — как можеше някой да узнае какъв купол си замислил?

— Чувал съм ви да казвате — добави кардиналът, — че искате да докарате строежа до такова състояние, че никой да не може да промени плана му след вашата смърт.

— Това е мойта надежда.

— Дайте ни тогава купола! — провикна се Лотино, ученик по живопис. — Друг изход няма!

— Вие сте прави — отговори с въздишка Микеланджело. — Но аз още не съм се спрял на окончателния вид на купола. Ще трябва да го намисля. Тогава ще направим дървен макет.

Всички си отидоха освен Томазо. Микеланджело се приближи до чертожната маса, придърпа дървен стол. Той размишляваше на глас, докато моливът му шареше по чист лист хартия. Пантеонът и Катедралата на Флоренция имаха по два купола един в друг, преплетени структурно по такъв начин, че да се крепят взаимно. Вътрешната страна на неговия купол щеше да бъде скулптура, а външната — архитектура…

Куполът не е просто някакъв похлупак — всеки покрив би постигнал тази утилитарна цел. Куполът е голямо произведение на изкуството, съвършено съчетание на скулптурата и архитектурата, с което се постига изместване на пространството и разширяване на небесния свод. Той е човешки свод, създаден по подобие на небесния. Съвършеният купол се простира от хоризонт до хоризонт в човешкия ум и го покрива с изящество. Той е най-естествената от всички архитектурни форми и най-божествената, защото се стреми да пресъздаде ненадминатата форма, под която човечеството прекарва дните на своя живот.

Куполът на една черква не съперничи с купола на небето; той представлява същата форма в миниатюра — те са като син и баща. Някои хора твърдят, че земята била валчеста; за човек като него, който е стигал в пътуванията си само до Венеция и Рим, беше трудно да го докаже. В граматическото училище на учителя Урбино го бяха учили, че земята е плоска и свършва там, където куполът на небето опира на кръглите и граници. Въпреки това той винаги бе наблюдавал една малка особеност в този уж неподвижен хоризонт: когато вървеше или яздеше към него, хоризонтът се отдалечаваше със същата бързина…

Същото и с неговия купол. Той не можеше да бъде ограничен. Никой човек, застанал под него, не биваше никога да усети, че би могъл да стигне границите му. Небето е съвършена творба: всеки човек, застанал на земята, където и да се намира, се вижда в самия и център и куполът на небето се простира равномерно около него. Лоренцо Великолепни, четиримата платоновци, хуманистите го бяха учили, че човекът е центърът на вселената, а това ставаше най-очевидно, когато се изправеше, погледнеше нагоре и видеше себе си, самотната личност, да служи за централен стълб, който крепи свода със слънцето и облаците, луната и звездите със съзнанието, че колкото самотен и изоставен да се чувствува, небето ще се събори, ако той не го крепи. Махнем ли купола като форма, като представа, този симетричен покрив, който подслонява човека, какво ще остане тогава от света? Само някаква плоска чиния от тези, върху които мащехата му, Превъзходната, беше рязала хлябовете си, току-що извадени от фурната.

Нищо чудно, че човекът беше сложил рая на небето! И то не защото бе някога видял някоя душа да се възнася там или бе зърнал горе райските простори, а просто защото раят е трябвало да бъде поместен в най-божествените предели, познати за човешкия ум или чувства. Микеланджело също искаше куполът му да бъде тайнствен — не да предпазва от зной или дъжд, гръмотевица или светкавица, а да смайва с красота, която да подсказва на човека божието присъствие… осезаема форма, която човекът ще може не само да види и усети, но в която ще може и да влезе. Под неговия купол човешката душа ще трябва да литва нагоре, към бога, както би литнала в момента на окончателното си освобождаване от тялото. Колко по-близо може да стигне човек до бога, докато е още на земята? С огромния си купол Микеланджело искаше да изпише божия портрет със същата убедителност, с каквато го беше изрисувал върху тавана на Сикстинската капела.

Създаването на купола за „Свети Петър“ стана отчасти и въпрос за спасението на душата му. За последната си велика творба той си беше поставил най-трудната задача през всичките тези шестдесет и осем години, откакто Граначи го заведе по Улицата на живописците в ателието на Виа деи Таволини и каза: „Синьор Гирландайо, това е Микеланджело, за когото ви говорих.“

Умът и пръстите му работеха с устрем и яснота. След като черта часове наред, за освежаване Микеланджело се залови отново за сърповидния си блок. Той замени първоначалния замисъл, според който главата и колената на Христа бяха обърнати в противоположни посоки, с нов, в който колената и главата гледаха едно към друго, но на тях се противопоставяше главата на Богородицата над рамото на Христа и с това се постигаше по-драматичен контраст. Той издълба на един дъх голяма фигура в полумесеца на блока. След това се върна към купола си.